ОРИЕТА АНТОВА
Възпитаниците на гимназия ЧПГСИ „АКАТАМУС“ съпреживяха един необичаен урок по родолюбие, в който красотата и любовта, изкуството и фактите, тъгата и надеждата създадоха вълнуваща история. Това се случи в часа по български език и литература, когато гледаха документалния филм на Иван Алексиев „Музи с български имена“ по сценарий на проф.Вера Найденова. Чрез него младите хора преоткриха поезията и съдбата на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Христо Смирненски, Теодор Траянов. Любовта и стиховете, родени от срещата на гениалните творци с техните любими, в синхрон с визуалната картина, музиката и превъплъщението на млади актьори в ролите на великите поети провокираха въпроси, размисли, чувства. С какво филмът „Музи с български имена“ привлича зрителското внимание? Настоящето изложение ще търси възможен отговор.
МУЗИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА (2023, РЕЖИСЬОР ИВАН АЛЕКСИЕВ)
Според американския теоретик Бил Никълс „В документалния филм и видео, можем да идентифицираме шест модела на изложение, които функционират като шест поджанра: поетичен филм (poetry); филм в който се обяснява даден проблем (expository); филм, в който директно се проследява това, което се случва пред камерата (observational); филм, в който режисьорът не крие своите отношения с персонажа, тоест по някакъв начин участва във филма – само като глас или и като образ (participatory); филм, в който са документирани събитията, случващи се пред камерата (observational), рефлексивен (reflexive); филм, в който се изразява лична позиция на автора (performative)“ [Nichols, Bill, Introduction to Documentary, 2001, p. 99, 138]. „Музи с български имена“ според мен покрива понятието „поетичен филм“ като стилистика и обобщена метафора, като същевременно съдържа елементи и от останалите категории. Отправна точка в тази посока е сценарната основа.
Тя е естетически опит да се проникне в характера на епохата (XIX-XX век), да се разкрият пластовете на народопсихологията, да се открои ценното и непреходното в творческия гений на нашите интелектуалци – поети, и то през призмата на интимно-личното. Фабулата е провокирана от съвременната идея за премахване от административно-политическия речник на понятия като: майка, баща, брат, сестра… тоест на всичко, което разделя „човеците по полов признак“. Но тя не остава в полето на обществения разгорещен дебат (изведен като маркер), а го надскача. Разказът се фиксира в орбитата на Изкуството. Изкуството, което създава творецът, осенен от своята Муза. Именно музата е обектът на понятийно-рационално и образно-емоционално изследване. То съчетава наблюдението, илюстрацията и превръща човешката съдба в документ на представената епоха. От най-изконното човешко чувство – Любовта, се ражда поезията, митологията за отношенията за мъжа и жената като извор на съдбовен сблъсък, но и на творчески полет, вдъхновение, легенди. Среща на две вселени: опиянение, което създава естетически шедьоври, разбива закостенели нрави, буди завист, недоволство, възхита, почит. Интимната и творческата биография на българските писатели, представена във филмовия разказ, е не само отправна точка за анализ на времето, в което те са живели („До моето първо либе“, стихотворението, което Ботев посвещава на Парашкeва Шушулова…). Тя е и стремеж да се прокара паралел между миналото и настоящето, между родното и чуждото, между остарялото и модерното, между традиционното и авангардното, между корените и глобализацията, между критичния ракурс и сляпото следване на авангардната стилистика (дълбоката духовна връзка на Пенчо Славейков с Мара Белчева). Субективно подбраната информация интригуващо е обоснована чрез социално-психологическа аргументация (кореспонденцията между Христо Смирненски и Женя Дюстабанова), без дидактично налагане, а с финеса на творец, за когото етиката, естетиката и свободната мисъл са основополагащи („Прощално“ на Вапцаров, посветено на Бойка Григорова…).
МУЗИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА (2023, РЕЖИСЬОР ИВАН АЛЕКСИЕВ)
Документалното кино изиска достоверност и обективност, но и художествено преосмисляне. В „Музи с български имена“ това се постига чрез сюжетния подбор, цялостната филмова визия – близките, средните и общите планове, монтажа, звуковата картина, смисловото интегриране на изображението в основната линия на разказа.
Филмът концентрира мисловния поток и естетическата енергия чрез четиримата великолепни разказвачи – младите актьори Ангела Канева, Елена Траянова, Димитър Пишев и Рафаел Бижев. Именно те предават необичайния за документалното кино колорит на двете тенденции в структурирането на пресъздадената история – интимно-духовно-философска и образно-изследователска. С естествена непринуденост те пресъздават „откраднатите“ мигове от историята – те коментират, рецитират, четат, дискутират. Чрез тях поетичният и интимен копнеж в стихотворенията „До моето първо либе“, „Ней“, „Пристанала“, „Две хубави очи“, „Стон“, „Лъч“, „Прощално“…, в откъсите от любовните писма, в спомените за срещи и „разлъки“ превръщат словото (поетично и прозаично) в лирична импресия, в тържествен песенен химн, неподвластен на времето и пространството. Така човекът и неговата индивидуалност (реалните актьори и субектите на техния разказ), творецът и музата му се „материализират“ и придават смисъл, плътност и завършеност на всеки кадър.
МУЗИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА (2023, РЕЖИСЬОР ИВАН АЛЕКСИЕВ)
Филмовата стилистика в „Музи с български имена“ включва и друг градивен арсенал – фактите (архивни документи: фотоси, репродукции, кинооткъс…), ритмичната смяна на интериор с екстериор, статиката и динамиката в кадъра, разнообразните ракурси на „визионерското око“, вокалната партитура (глас, музика, шум) или тишина…Всички те отразяват режисьорската и операторската интерпретация на зададения поетично-аналитичен сценарий. „Преведен“ на езика на документалното кино, той въвлича зрителя в съкровищницата на архивите, библиотеките, музеите; в дебрите на Балкана, който приютява своите чеда; в тайните на малките градчета с техните калдъръмени улички, архитектурни паметници, китни домове, скрити страсти. Камерата на оператора Калоян Божилов, която следи обектите от горен и долен ракурс, в продължителни план-епизоди, чрез светлината и цветовата гама създава у зрителя усещането за интимна съпричастност. Удълженото времетраене на кадрите, максимално дългото съсредоточаване върху конкретна снимка (монтажист е Емил Граничаров) създава специфичен темпоритъм на филма. Чрез него духовният свят на представените български писатели влиза в непосредствена комуникация с възприятията на публиката и я подтиква да следи с внимание и интерес случващото се на екрана. Същевременно визията създава илюзия за дълбочина на пространствената ориентация, което автоматично предопределя самостоятелната функция на пейзажа във филма. Той е активен фон на разказа-действие, защото изпълнява функцията на иносказателен обект – символ на свобода, простор, необятност, вечност, смисъл, красота. Така метафорично пейзажът онагледява любовта и изкуството, интимността и творчеството, волността и дързостта. Отхвърляйки установения историко-патриархален и социално-битов порядък и откривайки щастието и вдъхновението в своята Муза, ТВОРЕЦЪТ преодолява ограниченията на собственото си Битие и създава непреходни художествени образци.
„Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…“
Тези стихове Пейо Яворов ще посвети на Лора Каравелова. Те звучат и във филма на режисьора Иван Алексиев. Чрез него те резонират във всяко сърце, което може „силно да люби и мрази“ и цени БЪЛГАРСКОТО СЛОВО. Тоест една документална творба с естетически размах и пластическо въображение доказва, че Словото е Дар, който трябва да опазим.
Музите (на старогръцки: Μοῦσαι, ед.ч.: Μοῦσα, Mousa) според древногръцката митология са богините, които обитават планините Хеликон и Парнас. Те покровителстват изкуствата и науката. Първоначално са три, след това стават девет. Днес говорим за тяхната посестрима – десетата - киното. В „Музи с български имена“ я откриваме опосредствено в творческия и житейски тандем – Васил Гендов, създател на първия български филм и актрисата Иванка Иванова, която финансира втория филм на своя съпруг („Любовта е лудост“). С тази именно двойка се финализира филмовият „разказ“ за великите български творци и техните вдъхновителки. Този „епилог“ намира и кинематографично-метафорично изражение в „полета“ на камерата над Агликина поляна, полет над родната земя, където има „бистри извори“, „цветни градини“ и „мирис на рози“… Така семиотично се обединяват реалистичният и поетичният поток във филма, който деликатно осветлява приноса на Жената-Муза за българското изкуство.
МУЗИ С БЪЛГАРСКИ ИМЕНА (2023, РЕЖИСЬОР ИВАН АЛЕКСИЕВ)
Епоха, памет, емоция, култура се вплитат в слово и образ в „Музи с български имена“. Балансираността между яснота и дискретност, респект към „обекта на изследване“ и щипка „пикантност“, психологическа плътност и обективен факт превръщат „разказът“ в история, която надскача национално-регионалното и оригинално се вписва в контекста на Европейското Възраждане и Европейския Модернизъм. Филм, който в упор заставя съвременния зрител да се вгледа в своите приоритети, морално-естетическите ценности, нагласи и действия.
* Текстът е част от проекта на сп. КИНО „Създаване на художествени литературни текстове с потенциал за филмова адаптация“, който се реализира с подкрепата на Национален Фонд „Култура“.
