ИВАН ДИМИТРОВ
Защо един фотограф решава да се раздели с фотографията и какви са неговите битки с различните форми на посредствеността, но най-вече с всепоглъщащата провинциална посредственост, която не зависи от географската точка и която е най-опустошителната болест, от която страда българското общество?
Сякаш това са два от основните въпроса за вътрешното действие на „Странично осветление“ на Юрий Рахнев – един от най-зашеметяващите дебютни романи, излизали в последно време. Роман, колкото добре написан, толкова и добре погрижил се да не е за всеки, да не е ширпотреба.
Как може да бъде описан сюжетът? Един фотограф, отказал се от фотографията, стои на ъгъла на Раковска и Вазов, докато телефонът му звъни. Стои и се чувства като ченге. Когато е напуснал работата си като фотограф в списание, а и фотографията изобщо, той е зарязал фотоапарата си в редакцията и сега – два месеца по-късно, които му се струват като цяла вечност – се е върнал, за да си го прибере. Но веднага е забелязал, че някой е използвал фотоапарата. Обърнал се е към главния редактор и му е била възложена задачата да възстанови изтритите снимки от картата, за да бъде разобличен извършителят (и скоро след това да бъде освободен от работа). Снимките са възстановени – повече от 350 кадъра от плоска, неуспешна, пошла фотосесия на полуголо момиче по гащи и сутиен, заснета безвкусно с вградената светкавица на фотоапарата.
И така, фотографът е на ъгъла на Раковска и Вазов, телефонът му звъни, вероятно се обажда главният редактор, за да пита докъде е стигнало разследването. Фотографът има подозрения за извършителя, но се чувства мръснишки и не може да се реши да вдигне. Всъщност той ще отговори на позвъняването малко преди края на самия роман.
Паралелно вървят размислите му и историята, довела нещата до тази точка на кипене. Неговата самокритичност, вървяща с чистосърдечното признание, че е един посредствен, макар и приличен фотограф. Неговите преживелици в редакцията на списанието, заедно с тамошните герои – интелигентния главен редактор, усърдния отличник, откровено бездарния главен графичен дизайнер, който дори не знае кой е Анди Уорхол. И едно увлечено по фотографията хлапе, работещо отскоро в редакцията.
Историята е разработена в двайсетина глави, всяка от които представлява поток на мисълта в един абзац, с изключително музикална, плътна фраза, често разчитаща на дълги изречения и повторения. Така е изграден един впечатляващ и криволичещ вътрешен монолог, който оголва до съставните части главния герой. Има някаква специфична хипнотичност, някакъв особен въздух в начина на писане на Юрий Рахнев, без това да означава, че читателят трябва да се бори с романа. Напротив, книгата е изключително четивна.
„Странично осветление“ разказва за конфронтацията срещу посредствената и провинциална среда на главния герой, който с времето на престоя му в редакцията сякаш прави все по-големи компромиси със своята личност и с разбиранията си за свободата. Това е и една от причините за неговото непрестанно омерзение от тази токсична среда, пълна с натегачи и некомпетентни, но нахакани мухльовци. Изборът се свежда до това дали да се сведеш до тази среда, като я приемеш такава, каквато е, и да проявяваш към нея цялата търпимост, на която си способен, или да кажеш „Майната ви, махам се!“ и да се махнеш, заплащайки като цена да се разделиш с това, което ти е било едно от най-скъпите неща на тоя свят – фотографията. Това е и единствената възможност за главния герой да запази от околния свят своята чувствителност и отличителните си странности на индивид. Странности, на които той изключително много държи.
Романът сочи и какъв е пътят към емоционалното израстване. Той е в конфронтацията с живота, но разбирана не като израз на някакъв бунт или отричане на съвременния начин на живот, а като способността да престанеш да се криеш от живота и да се изправиш пред него като равен. Да престанеш да се криеш зад стъклото на визьора и да се защитаваш от живота чрез това парче стъкло. Да престанеш да криеш чувствата си към този свят и да признаеш открито желанията си. Да не стоиш от пасивната страна на живота. Да застанеш срещу себе си, ако щеш, но все някак да излезеш от черупката си. И така да заживееш истински.
„Странично осветление“на Юрий Рахнев е успешен опит за „триумф над безочливото бездарие“ (изразът е от книгата), но и триумф над себе си, като начин да се промениш вътрешно и да се опазиш. На премиерата авторът каза, че очаква с нетърпение първата отрицателна рецензия за романа. Пожелавам на Юрий Рахнев някой от критиците, на които романът тотално не се хареса и дори до такава степен тотално не се хареса, ами откровено ги подразни, да вземе поука от книгата, да престане да се крие зад положителните рецензии и да напише унищожителна рецензия за „Странично осветление“. Пожелавам му го, макар да знам, че подобни унищожителни рецензии са все по-невъзможни в България. Защо? Това е едно от нещата, за които говори и самият роман, макар и непряко.
