КАПРИЧИО ЗА КОСТА
Когато човек се опита да проникне в лабиринта Константин Павлов, всички входове се оказват зазидани от съвършенството на стиховете му.
И когато той казва: „В схватките със себе си винаги, неотменно излизам втори...“, всички ние в схватките с Константин Павлов неизменно ще сме трети, четвърти и „ен-ти“..., като безкраен „низ от осъзнати нули“...
За поета Константин Павлов е казано толкова много... Той е: „Планета, около която всички ние кръжим.“ (Иван Андонов), „Не подлежи на опитомяване.“ (Йордан Радичков), „Бог му е предоставил авторските права за поезия.“ (Светлин Русев), „Обречен е ... – да бъде гений.“ (Стефан Цанев), „Най-големият български поет, който някога съм чела.“ (Ана Ахматова), „Последният просветител“ (Ани Илков), „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея.“ (Иван Радоев)...
Какво повече може да се прибави към това?!...
А може би точно това ми даде кураж да предложа на Константин Павлов, заедно да направим филма „Опит за мълчание“. И ние заедно направихме този филм през есента на 1996 г., използвайки за основа неговия авторски рецитал на Аполония – 1988 г. Мотото на филма е:
„... Чувствам се като магнетофон,
който половин век е записвал мълчаливо,
а сега Бог е натиснал копчето,
за да чуе дали съм готов
(дали съм си свършил мисловната работа)...“.
И когато за първи път гледахме филма, изпихме заедно по чаша червено вино за „на добър час“ преди премиерата, той, усмихвайки се, написа с лявата си ръка думите: „... Сипи ми винце да пия, юначе...“ – и това листче за мен струва неизмеримо повече от всичките там филмови статуетки и награди...
Приятелството ми с Константин Павлов е едно от изключителните събития в моя живот. Може би шансът да срещна Константин Павлов в киното – преди трийсет години, като студент по кинорежисура във филма „Чуй петела“ – превърна киното в моя съдба и религия. По време на снимките на филма през 1977 г., – на втори април (рожденият ден на Константин Павлов) заваля приказен сняг. Сякаш и небето се включваше като съавтор в създаването на този филм...
След няколко години събрах кураж да напиша един сценарий, който се наричаше „Капричио за Коста“ (много по-късно немски автор ще го нарече „внук на Гоя“). И там имаше един епизод, който наистина бях сънувал: между въжетата на боксов ринг се „надпяват“ поетите Любомир Левчев, Стефан Цанев и Константин Павлов. И всеки вместо стол използва купчината на издадените от него книги... В онези години книгите на Любомир Левчев стърчаха над въжетата (като „баровец“), а книгите на Стефан Цанев стигаха някъде до средата (като нормален стол)... Босият Константин Павлов изглеждаше седнал на пода – по това време имаше само две скромни книжки („Сатири“ и „Стихове“) с обща височина около 7 мм... И независимо от високомерието на „баровците“ (като мизансцен), Константин Павлов винаги е бил истинският шампион на този „свободен“ поетичен ринг...
Ето защо, днес вече не ми е интересно отново и отново да го сравняваме с „априлското“ поколение, да търсим нови определения за поезията му, която е „многозначна до недоказуемост“, да го „канонизираме“... Спорът дали е „сатира“ или „гротескна лирика“, „езоповски“ или „постмодерен“ е езикът му – отдавна е побелял от старост... А тези, които продължават да цитират до помрачение стиховете от „Декларация“:
„Искам да съм с първите,
с истинските,
с комунистите...“,
ще посъветвам да прочетат и следващите стихове до края:
„моята система по е вярна –
аз намирам вярната посока
по обратната страна на ветропоказателя“,
и самия финал на стихотворението:
„Колко струвам?
Сигурно ще сбъркате.
Стойността си
сам ще изчисля
марксически.
Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек“.
И ако не им стане ясна „тайната на Атлантида“, те завинаги ще си останат в ролята на паяците, които „искат да изсвирят нещо крайно траурно и безкрайно бодро същевременно“... А някои имена... „не изговарям нарочно – убивам ги чрез премълчаване...“.
Днес е далече по-интересно да потърсим мястото на Константин Павлов в европейската и световна култура. Има достатъчно предизвикателства в тази посока: „Фьони мъти кръгли речни камъни“ и „Яйцето“ на Гюнтер Грас. Или разцепването на огледалото в „Чуй петела“ и таланта на малкия Оскар от „Тенекиеният барабан“... А някои от мислите на Емил Чоран изумително повтарят темите от поезията на Коста: комедията на „възкресението всяка сутрин“ и репетицията за „полагането в гроба всяка вечер“. И „събуждам се. И ужас: установявам, че съм жив – За кой ли път... И докога? Омръзна ми!“ от К. Павлов... Могат да се намерят и паралелните поетични времена в лабиринтите на Борхес:
„Едновременно –
син, баща и близнак
на самия себе си“.
(на К.П.)
Или дори „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст и „Вярно е, че проспах дните си. Но какви сънища, Боже! Какви сънища“ (на К.П.). Тук асоциативно могат да се прибавят и Франсоа Вийон – „Сега вися успокоен... – полюшвам се на слънчевия лъч. – копринена гальовност и метална якост – около моя жилав врат“ (на К.П.). И Жак Превер с „глупаво е да си умрял – можеш да пукнеш от студ“ и Шандор Петьофи с „Лудият“ („... и аз умрях веднъж – то бе отдавна“). Бих прибавил и Кафка с „Метаморфоза“ и „Монолози на Орон П.“ (на К.П.):
„Не ми е сладък
и не ми е интересен
собственият ми живот.
Искам да се преродя в куче“.
И колкото и дръзко да звучи – преди „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, Константин Павлов написа в поемата „Петима старци“ през 1965 г.:
„Днеска слънцето навършва сто години...“ – и т.н., и т.н...
В киното гениалната му интуиция като сценарист се докосва до най-високите образци в световното кино – Фелини, Бунюел, Шльондорф и други...
В пиесите си („Персифедрон“, „Бунт в неделя“) достига с „непосилна лекота“ абсурда и стъписването пред текста, което е подвластно на един Мрожек или Бекет например... А в „Масово чудо“ – „три милиарда Исусовци“ крачат... – към Анди Уорхол!... – и т.н., и т.н...
И на въпроса: „С кои поети и писатели поддържате приятелства?“, отговорът на Константин Павлов: „Снощи Достоевски ми беше на гости и като прочете някои мои стихотворения, получи епилептичен припадък“ – няма да звучи претенциозно. А надписът във финалните надписи на филма „Илюзия“: „Захапването на ухото е подсказано от „Бесове“ на Достоевски“ – само потвърждава непостижимото ниво на самоирония, която Константин Павлов притежава в изобилие.
Ето, това е моята не толкова научна, колкото емоционална гледна точка за Вселената на Константин Павлов, за неговата абсолютна автентичност или казано с думите на Йосиф Бродски – за неговата „лична цивилизация“...
И накрая ще си позволя да цитирам нещо твърде лично и се надявам Коста да ми прости дързостта за несръчните стихове:
ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ
За какво са ти, Господи
очите на Омир,
слухът на Бетовен
и гласът на Константин Павлов?!...
За какво?!...
И това ли е единствено начинът –
да те видим,
да те чуем
и да говорим с Теб,
Господи?!
2 април 2007 г.
За да завърша – не се боя да кажа:
Величието на Константин Павлов е непоклатимо!!!
Може би ние – по-обикновените, по-безгласните букви, за да „не полудеем съвсем“ – ще трябва да онемеем колективно (два-три-пет-шест века) и „разнежени до самоубийство“ да сънуваме „собствените си кошмарни сънища“ – „Но какви сънища, Боже! – Какви сънища...“. И да чуем още веднъж гласа на Поета:
„... едничък...
Някой –
оцелял случайно –
обречен като нафора
за милиардоглавата ламя...“.
Здравей, Коста!
Прости многословието...
октомври 2008 г.
P.S. Написах този текст няколко дни след 28 септември 2008 г., деня в който Константин Павлов се сбогува с този свят... И ако трябва с днешна дата да прибавя още нещо към този текст, то е стихотворението на Константин Павлов:
БЕШЕ ХХ ВЕК
Човечество,
сбогувай се със себе си.
Дойде ти времето.
Какво ще занесеш в небитието –
два-три стиха?
Няколко мелодии?
Несъвършени.
Останалото нека изгори
Ще бъде справедливо.
Природо, майко,
отдъхни си –
ако не те убие разривът
на сетното сбогуване,
животът ще изтрие спомените-рани
за най-жестоката
и най-фалшива
твоя рожба –
хомо сапиенс.
И никой няма
и не бива да тъжи.
В безкрайността –
посока небитието –
ще плуват само два-три атома тъга –
абсурдната любов –
на няколкото оцелели кучета,
като последен,
незаслужен реквием.
И от мен – „Скрити вопли“ на Димчо Дебелянов:
„... Да се завърнеш в бащината къща...“
И нека звучи (като химн) – Джон Ленън:
GIVE PIESE A CHANCE!!!
ДАЙТЕ ШАНС НА МИРА!!!
С „Прилив на нежност“: Коста Биков
***
Илюзия
Константин Павлов дойде в киното с много своеобразен, установен поетически характер...
Що се отнася до сценариите му, те най-общо могат да бъдат оприличени с епически поеми... Те представляват широки епико-поетични „проекти“, в които се съдържа и традиционната за киното обективна картина на битието, и най-разголващ психологизъм, високи обобщения и сугестия, без която няма поезия.
„Илюзия“ е произведение с програмно значение. Тук Константин Павлов публично обявява морално-гражданските си позиции и естетическите си възгледи. Той избира тема, която включва всичко, върху което размишлява творецът: за ползата от изкуството и за смисъла то да се създава, за възможността създателите му да живеят без ефимерни заблуди и изкушения, за това, отговорно ли е изкуството за злото, което се извършва в живота, или като истинско „горно царство на духа“ то се грижи само за идеалните си стремежи; отговорен ли е създателят за превратните изводи, които правят от делата му самозвани меценати, или тези престъпления си остават за сметка на неуките, на еснафа, на спекуланта...
Създателите на „Илюзия“ интерпретират епоха, в която съдържанието, достойнството, значението на българското изкуство и българския творец израства изключително високо. В такова време на изострени до трагизъм противоречия, когато човешките постъпки се „типизират“ до норма по най-простата формула „за или против“, критерият за морала на художника също се оформя до очевидност. Тогава етичното и историческото се сливат в единен идеал, който остава да живее и в по-сетнешните епохи, с надвременно значение. Но пътят към този идеал не е безметежен, а най-често драматичен. Пак в такава епоха, когато „истината убива“, от праха на илюзиите възкръсва идеята за бягство от живота, за „свободно изкуство“ и художниците търсят убежище в розови сънища и лазурни блянове...
Тази двойнственост на „предмета“ и на отношението към него преминава през целия филмов сюжет. По вертикала – прониквайки епизодите, населявайки кинематографичното пространство, от една страна, с конкретно-исторически факти и с реално битови подробности, а от друга – с факти на изкуството – картини, стихове – и с новоизградени при създаването на филма фикции. Хоризонтално – като осезаемо разделя действието на две основни ситуации, на две части, при което стилистиката на реалната драма от първата (в града) рязко се сменя от стилистиката на притчата от втората (в селото). От това пресичане надлъж и нашир, от тази тоталност на принципа се ражда стиловото единство на филма, неговата цялост. Двата слоя – абстрактният и образно сетивният – се съединяват, животът е обхванат едновременно и с интуицията, и с логиката, от две „позиции“ – „отдолу“ и „отгоре“. А казано условно – „с интелектуална интуиция“. Образното показване и интелектуалната идея тръгват от един и същи творчески акт, от единен авторски импулс. Защото писателят и режисьорът кинематографист не измислят формули, а изграждат образи...
Вера Найденова, списание „Киноизкуство“, 1980 г.
Отново български кинематографисти са обърнали поглед към трагичните събития през периода 1923 – 1925 г. И отново единият от тях е Людмил Стайков. Но докато в „Допълнение към Закона за защита на държавата“ чрез индивидуалните човешки съдби той разкри мащабността на историческото време, на революционното движение, на конфронтиращите се сили, в „Илюзия“ режисьорът изследва поведението на индивида на фона на терора и насилието под друг ъгъл. Тласъкът за новия му подход е даден от сценария на Константин Павлов. „Спомен за близначката“, „Чуй петела“, а сега и „Илюзия“, макар тематично съвсем различни, имат близки черти, разкриващи същността на Константин Павлов като творец, неговото ярко присъствие във филмовата ни драматургия: многопластовост на повествованието, обагрено с особена поетичност, свободно боравене с границите на историческото време, абсурдност. Тези белези откриваме и в разработката на предлаганата от сценариста тема в „Илюзия“, впрочем не веднъж дискутирана в изкуството: взаимоотношенията на твореца с времето, в което живее, и със самия себе си, с обществото и изкуството, с историческата съдба на народа. От срещата на двамата творци, толкова различни по натюрел (режисьорът е демонстрирал досега сякаш полярни черти – психологизъм и мащабност), се е родило произведение, обогатило не само Константин Павлов и Людмил Стайков, а и българското кино.
Из „Проблемът творец – историческо време. Кинематографично изследване на Константин Павлов и Людмил Стайков“ на Елисавета Шотилова
в. „Отечествен глас“, 11 ноември 1980 г.
„Илюзия“ е разделен съзнателно и рязко на две части, на две половини, всяка от които претендира за относителна автономия в общата територия на произведението. В първата, да я наречем условно „реалистична част“ чрез образите на тримата главни герои се разкрива основната идея. Тя е заявена още в заглавието, а в хода на действието се изяснява напълно. Константин Павлов, авторът на сценария, и Людмил Стайков са категорични в единомислието си: не може да има истинско творчество, откъснато от действителността; не са ни нужни странични пасивни наблюдатели на живота; именно връзката с народните борби и въжделения дава сила и жизненост на изкуството; останалото е илюзия! Избраният исторически момент – времето след погрома на Септемврийското въстание – е особено типичен за тези преломни състояния. Точно тогава мнозина от нашите творци напускаха „рицарските си замъци“, „кулите си от слонова кост“, точно тогава те мъчително изживяваха заблудите си по „чистото изкуство“ и намираха пътя към народа. Без да търсим буквални съответствия, лесно можем да разберем, че Художника от „Илюзия“ е имал реални прототипове в онова време. Колебанията, лъкатушенията, отрезвяването пред лицето на реалностите – всичко това вече ни е познато от биографиите на известни хора. Артистичната бохема, олицетворена от Поета, чиито прозрения са повече интуитивни, отколкото осъзнати, също е съществувала. А вероятно и несретни красавици, залутани между чувствата, призванието и наложените компромиси… Но Павлов и Стайков очевидно не са искали да закотвят проблема в историческия момент. Триото Любен Чаталов – Руси Чанев – Зузана Коцурикова, облечено в костюмите на ретрото, е трябвало да изсвири една съвременна композиция. Да проличи съвременното отношение към „вечните въпроси“ на творчеството. Защото се подема разговор, както казва режисьорът, за „позицията на твореца“. А тя е била и е плодоносна само когато е пускала корени в народната душа. Тогава. И винаги.
Из „Илюзия“: рисковете на експеримента“ на Григор Чернев
в. „Народна култура“, брой 46, 14 ноември 1980 г.
В известен смисъл „Илюзия“ би могло да се разглежда като своеобразно продължение на „Допълнение към ЗЗД“, като задълбочаване на художественото изследване какви духовни стойности крият в себе си подвигът, героичната саможертва. Но тук, в „Илюзия“, съществува и своеобразие на подхода, защото към отговора на въпросите, за подвига се отива чрез света на изкуството, чрез разглеждането на проблема за дълга на твореца пред своя народ и пред своето време. Обаче нещата съвсем не са останали затворени в сферата на изкуството, а чрез втората, притчово-условната част на филма, се извисяват до звучене, което разполага изображението на широк народностно-епичен фон, а и го насища с философска многообемност, дава възможност на мисълта ни да не остане само в конкретния временен пласт, предмет на действието, но и да търси съпоставки със съвременния свят. Преходът от първата към втората половина на филма е наистина твърде остър, ала той е оправдан с оглед шоковото състояние на главния герой – заедно с него и ние изживяваме сътресението, заедно минаваме из преизподнята на фашисткия терор. Именно така до нас достига смисълът на буйството му, който пречупва цялото му гражданско и творческо поведение – той престава да бъде пасивна страна, престава да храни илюзия, че чрез неангажираност ще остане честен и единствено предан на изкуството.
Из „Критикът представя българския филм „Илюзия“ на Атанас Свиленов
в. „Труд“, 20 ноември 1980 г.
Като сценарист поетът Константин Павлов донесе нови жизнени и артистични импулси в нашето кино. След „Спомен за близначката“, „Чуй петела“ и „Селцето“, филмът „Илюзия“ отново очертава богатите творчески залежи на този автор, неговите предпочитания към поетическо-асоциативното кино. Който е чел книгите му с поезия, излезли преди доста години, знае много добре, че в киното К. Павлов не изневерява на себе си, не повтаря чужди творчески открития. Той следва собствен път на самостоятелен творец. Интересно е да се отбележи, че някои стойности в неговата поезия се откроиха особено ясно тъкмо в киното. И тук К. Павлов е верен на сатирическата си острота, и тук той обича да поставя образните си внушения върху „острието на бръснача“, да нанася изненадващи „кинжални“ удари, да търси дръзките, драстични и епатиращи попадения, които биха могли да бъдат нагли, ако не бяха верни и артистични. Но тук бравадите на автора имат своите конкретни, точно намерени исторически, социални и морални адреси. При това в киното, където се борави с по-широки жизнени платна (за разлика от сатиричното стихотворение например), К. Павлов изявява по-категорично и осезаемо на по-преден план положителните устои в своето творческо виждане, правото и задължението си да казва както своето „не“, така и своето „да“ в отношението си към проблемите на живота.
Из „Изкуство и живот“ на Емил Петров
в. „Литературен фронт“, 27 ноември 1980 г.
Питате ме какъв символ са тиквите в „Илюзия“. От други получавам сродни въпроси: и всички си служат с понятието „символ“. Странно – аз не обичам символите, аз обичам „поливалентните“ образи; а това е точно обратното на онова, което наричаме символ. Трябва да се замисля. За тиквите. Едно възможно „тълкуване“: били сме свидетели, когато цели народи, държави полудяват. В своята лудост те са обожествявали далеч по-недостойни предмети, понятия, личности, отколкото са моите тикви. Какво трудно за разбиране има?
Из интервю с Константин Павлов
в. „Труд“, 24 ноември 1980 г.
Подборът на текстовете направи Боян Ценев.
За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓
