СВЕТОВНО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО НА 300 км ОТ СОФИЯ

 

  БОЖИДАР МАНОВ

 

Когато през март 1999 г. се появи първото издание на новия тогава Международен фестивал на документални филми в Солун, никой не се изненада. Беше съвсем нормално големият, утвърден и много авторитетен Солунски фестивал за игрални филми, провеждан всяка година през ноември, да „роди и отгледа“ своето също толкова амбициозно и представително документално допълнение. И то тъкмо в годината, когато светът очакваше Милениума. Създател на идеята и реален изпълнител на тази необходима и важна стъпка бе влиятелният гръцки кинокритик и много опитен фестивален мениджър Димитри Ейпидeс (1939 – 2021), тогава и директор на големия Солунски фестивал. Неговото намерение не бе плод на някаква мегаломания, а напротив – дойде тъкмо навреме, когато от една страна, светът с надежда гледаше към новото хилядолетие, а от друга – дигиталните технологии отваряха широко врата към нов тип аудиовизуална комуникация и нови възможности за нейното творческо прилагане именно в документалното кино. Защото тъкмо то първо, най-бързо и енергично се възползва от новото технологично обновление – както при снимането и създаването на филми, така и при тяхната постпродукция, при глобално разпространение в интернет пространството и безпределен достъп както до разработваните теми, обекти и субекти, така и до милиони зрители, без посредници и в реално време.

Заради всички тези обстоятелства новият Солунски фестивал веднага намери своето примамливо название – „Образи от ХХІ век“, което на гръцки звучи още по-респектиращо – „Икони от ХХІ век“! Но по-важен е фактът, че още с първото си издание документалният фестивал стъпи убедително в преситената от подобни събития световна програма и с всяка изминала година затвърждаваше безспорния си авторитет като един от най-важните екрани на световното документално кино. Пълно потвърждение на тези проверени през изминалите години обективни наблюдения е и 24-то издание (10 – 20 март 2022).

Още при пръв поглед респектира обичайната огромна програма – 273 филма, групирани в 19 различни конкурсни и информационни категории! Внушително количество, но и защитено от безспорни качествени заглавия. Сред тях се открояват няколко важни програмни акцента и преди всичко нови актуални теми, които през последните две-три години са неизменен камертон за всички фестивални селекции.

Веднага се налага на вниманието активното присъствие на жените на екрана и зад камерата; с „просто око“ е видима джендър проблематиката в редица сериозни заглавия; малко странно, но няма впечатляващи филми за отшумяващата Covid-19 глобална криза, която повече от две години тормози планетата. Тези наблюдения се отнасят за всички основни фестивални категории. Но затова пък мигновено, почти в движение, фестивалът реагира на войната в Украйна – все още не със самостоятелни репортажни или аналитични филми, но с присъствие на украинската тема, макар и с две по-ранни заглавия, включени като акцент в последния момент.

 

  ДРЕХИТЕ НА БАЩА МИ (2022, РЕЖИСЬОР УЛИ ДЕКЕР)  

Едно от знаковите заглавия в актуалната джендър проблематика, при това в основния конкурс, се оказа изповедалният авторски филм на немската режисьорка Ули Декер „Дрехите на баща ми“ (2022, Германия). Откровен до изненада разказ за дълго пазена семейна тайна за двойнствената същност на бащата – прикрит травестит, което майката съобщава на двете дъщери едва след неговата смърт. Интелигентният разказ акцентира върху свободата на избора и неприкосновената територия на субекта, но същевременно поставя въпроса за (не)възможното съжителство при подобно обстоятелство. Искрен и умен филм, който трябва да се гледа непредубедено, за да се проникне в неговата нееднородна емоционална природа. Впрочем документалният сюжет не е изненадващ или някакво ново откритие. Съвсем симетричен, много личен и също изповедален филм направи преди 20 години норвежкият режисьор Евен Бенестед – „All About My Father“ (2002, Норвегия) за неговия баща д-р Есбен Естер Бенестед, известен сексолог, но и откровен травестит. Тогава филмът прозвуча почти сензационно и получи много награди, в т.ч. „Теди“ (вариант на „Златната мечка“, но малко плюшено гей-мече) за най-добър документален филм на Берлинале 2002. А Педро Алмодовар вече бе направил много популярния и най-добър свой игрален филм „Всичко за майка ми“ (1999). Така че, подобни сюжети витаят отдавна в художественото пространство, вкусното заглавие е на разположение за симетрични вариации, но сега се оказва на гребена на новата или по-скоро актуализирана тематична вълна.

В подобна сюжетна плоскост е и филмът „Travesti Odyssey“ (2021, Чили, Аржентина), но режисьорът Николас Видела усложнява темата, като разказва за кабаретна трупа на едно знаково заведение в Чили по време на социалните сътресения през октомври 2019 г. и усилията на част от артистите да запазят не само своята работа, но и личния са статут.

 

 „НЕЛИ & НАДИН“ (2022, РЕЖИСЬОР МАГНУС ГЕРТЕН)  

А истинско проникновено и вълнуващо джендър психологическо изследване прави шведският режисьор Магнус Гертен в „Нели & Надин“ (2022, Швеция, Белгия, Норвегия). Неговото неочаквано сюжетно откритие започва, когато издирва оцелелите персонажи от стара фотография от архива на някогашния концлагер Равенсбрук и проследява житейската съдба на две от лагеристките: френската певица Нели с много успешна артистична кариера преди да попадне в лагера и Надин, етническа китайка, също невинна жертва на суровата лагерна съдба. Ала взаимната им лесбо любов и случайността ги закриля, те остават заедно до края на живота си, години след войната, в невероятна психологическа хармония и емоционална удовлетвореност. От изключително прецизния разказ, който се води от внучката на певицата Нели, поразява не само детайлната работа с архивния материал, но и видимото съчувствие на режисьора към двете жени и дори неговото преклонение пред чистата, проверена при изключителни житейски изпитания взаимна любов, макар и в нестандартен битов план. А може би тъкмо извънредните обстоятелства са родили и опазили тази почти невероятна любовна обвързаност.

 

  ДА УСЕТИШ НАСТРОЕНИЕТО (2021, РЕЖИСЬОР КЕТЕВАН КАРАНАДЗЕ)  

А към днешна дата симетрична тема разработва грузинският филм „Да усетиш настроението“ (2021) – разказ за женски футболен отбор като съобщност на лесбо жени и момичета с емоционална връзка, много по-силна от спортната страст. Но темата е не само за толерантността към тяхната свобода на избора, а много по-съществена – за пълноценната реализация на субекта, независимо от предпоставените обстоятелства. Дебютът на режисьорката Кетеван Каранадзе (1975) неслучайно е в категорията „Открити хоризонти“, тъй като иска да отвори тъкмо тази „врата“ в текущата глобална дискусия.

 

 СВАТБИ НА ОСТРОВ ТИЛОС (2022, РЕЖИСЬОР ПАНАЙОТИС ЕВАНГЕЛИДИС)  

И домакините не са пропуснали темата. Гръцкият филм „Сватби на остров Тилос“ (2022) разказва за първите два еднополови брака на гей-двойка и лесбо-двойка, случили се още през 2008 г. на този егейски остров, благодарение на смело еднолично решение на местния кмет. Режисьорът Панайотис Евангелидис още тогава документира събитието и после през годините проследява развитието на темата в гръцкото общество, като проблемът не е законово уреден и до днес. Но филмът печели безспорни симпатии на зрители с всякаква сексуална ориентация, благодарение на ведрия непреднамерен хумор в епизодите, който измества предубедените екстремни позиции.

 

 МЛАДИЯТ ПЛАТОН (2021, РЕЖИСЬОР ДЕКЛАН МАКГРАТ, НЕАСА НИ ЧИАНАИН)  

Но ето, че в такава селекция един привидно обикновен филм, т.е. извън актуалния тематичен тренд, със своя фокусиран в конкретно историческо време сюжет плюс важни социални наблюдения, успява да предложи и защити универсални проблеми за възпитанието на субекта от ранна училищна възраст, когато се формират трайните параметри на личността, валидни във всяка социална общност. „Младият Платон“ (2021, Великобритания, Ирландия, Франция, Белгия) е великолепен документален портрет на отдадения на професията си ирландски учител Kevin McArevey, който е и директор на начално училище за 8-9 годишни момчета в изключително трудния работнически квартал на северен Белфаст. Защото там споменът за дълголетния конфликт между католици и протестанти е оставил незарастващи рани в колективното съзнание, а в добавка бедността е преплетена с дрога, насилие и оръжие. А този вдъхновен млад учител успява да спечели децата с всекидневни приложни примери от древногръцката философия, да ги увлече в разбираемо делнично самопознание и дори да стане непряк учител на техните родители. Някакъв „неземен“ персонаж, който пред продължително наблюдавалата го камера и пред очите на зрителите прави почти невъзможни неща като леко, приятно и ненатрапчиво занимание! Банално е да кажем „100 процента положителен персонаж“, защото звучи изтъркано, но е напълно вярно! Режисьорите Neasa Ni Chianain и Declan McGrath са успели да направят най-трудното в документалното кино – да покажат на екрана едва ли не „недостоверна“ реалност, в която истината не оставя място за съмнение и недоверие! Дали пък това не е модела на съвременното социално документално кино, което, без да натрапва дидактични послания, ги поднася като необорими и убедителни аргументи на оптимизма и надеждата! Специалната награда на журито вероятно отчита и тези важни качества.

 

  ДРУГАТА ПОЛОВИНА (2022, РЕЖИСЬОР ЙОРГОС МУТАФИС)  

Редом с този радващ ирландски филм, и домакините поднесоха вълнуващо преживяване на зрителите с един дълбоко хуманен жест на фотожурналиста, оператор, режисьор и какво ли още не Георгиос Мутафис – мъж на средна възраст, който дванайсет години (2009 – 2021) неотменно снима с професионално упорство и изключителна морална издръжливост сагата на хиляди отчаяни бежанци от Афганистан, Сирия и други близкоизточни страни през морето до гръцките острови и най-вече Лесбос. А това означава стотици драматични и трагични съдби на безпомощни и безнадеждни хора, които буквално пред камерата губят живота си, въпреки всеотдайните усилия на местните спасители. „Другата половина“ (2022) е потресаващ репортаж, без специални художествени претенции, но с поразяващо въздействие! Филмът не може да се сравнява като кинематографични качества с такава мощна професионална продукция като италианския „Огън в морето“ (2016, реж. Джанфранко Роси, „Златна мечка“, Берлинале), но това не отнема нито грам от хуманния му патос, който трябва да напомня за една от големите трагедии на днешната европейска цивилизация. Впрочем авторът Георгиос Мутафис не бе на премиерата си, а се включи дистанционно от Украйна, където сега го е отвел професионалният му дълг. Можем да вярваме на такъв човек зад камерата!

 

 ДОМ ОТ ОТЛОМКИ (2022, РЕЖИСЬОР СИМОН ВИЛМОНТ) 

Не е изненадващо, че темата Украйна присъстваше в програмата, макар че събитията от войната, започнала само дни преди откриването на фестивала, буквално застъпи вече селектираните заглавия. А тъкмо сред тях се оказа един дълбоко хуманен филм „Дом от отломки“ (2022, Дания, Финландия, Швеция, Украйна, реж. Симон Вилмонт), който разказва за драмата на деца, останали без семейства по време на войната в Източна Украйна, много преди актуалните събития днес. Но тъкмо неподправената истина за тежките психологически травми на невинни деца, приютени в скромно сиропиталище от всеотдайни „лелки“ (те и децата са рускоезични впрочем), трогва с чистотата на достоверната истина и оставя на втори план всякакви възможни тълкувания. Напълно справедливо филмът получи Голямата награда „Златен Александър“ и наградата на международната критика ФИПРЕССИ. За суровата, потресаваща реалност на днешната опустошителна война, все още не са направени нови филми, но организаторите намериха разумен и убедителен ход за нейното състрадателно отбелязване с две извънредни прожекции на вече съществуващи заглавия. Гръцкият режисьор Фотос Ламбринос показа документалния „Голямата утопия“ (2017) – обобщен преглед, създаден по повод 100 години от октомврийския преврат в Русия. А неговият украински състудент от ВГИК и приятел Михайло Илиенко (и двамата ученици на Михаил Ром) бе изпратил най-новото си заглавие „Толока“ (2020) – романтична балада по поемата на Тарас Шевченко, издържана в стилистиката на украинската фолклорна традиция. Но за съжаление той самият не успя да дойде в Солун поради положителен Covid тест.

Още с първото си издание през март 1999 г. фестивалът ясно декларира интереса си към новите технологични и комуникационни възможности на съвременното документално кино и осъществи първия интернет мост Солун – Монреал, за да включи online известния канадски документалист и критик Питър Уинтоник (1953 – 2013). През 2018 г. бе създадена новата конкурсна категория VR (виртуална реалност). А сега в програмата присъстват десет документални филма от т.нар. PR (Post Reality) продукция. След постмодерната епоха така се назовава новата (флуидна) медийна реалност, която разколебава, дописва, подменя конкретната фактическа реалност, т.е. прекрачва отвъд документалната достоверност и прибавя нейно възможно продължение, нещо като екстраполация на житейската логика. Досега в класическото документално кино тази авторска свобода наричахме docufiction. Сега с помощта на дигиталните технологии е направена нова крачка напред към екранната Post Reality.

Така документалният фестивал в Солун се развива буквално пред очите ни и с всяко ново издание поднася на киноекрана или online новите завоевания на днешното документално кино. Та нали това е една от най-важните и отговорни функции на истинската фестивална стратегия! Не да догонва, а да подкрепя синхронно и да участва реално в творческото обновяване на кинематографичния процес!

За нас изводът е очевиден: има какво да научим само на 300 километра от София!

 

 

ГРЪЦКИ ДОКУМЕНТАЛИСТИ НА ФОКУС

 

  ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

 

Съвременното гръцко игрално кино е почти непознато за българския зрител, а документалното – още по-малко. В този смисъл 24^-то издание на Солунския кинофестивал е прекрасен повод да се постави специален акцент върху местните творци, чието сериозно присъствие през 2022 г. буди респект. Предвид тежката пандемична ситуация и сложните икономически условия, при които бяха принудени да работят кинематографистите от цял свят в продължение на две години, прожектирането на 77 пълнометражни и късометражни гръцки филми в отделните секции на форума, е наистина впечатляващ факт. Нещо повече, организаторите взеха решение да подпомогнат своите сънародници, изплащайки сума за показ на всяка гръцка продукция, селектирана за участие като жест на морална и материална подкрепа. 

Тематичното многообразие на включените заглавия демонстрира интереса на гръцките автори както към динамиката на случващото се в тяхното общество, така и откритост към глобални проблеми, които намират отзвук навсякъде по земното кълбо. Ангажираност с исторически сюжети, портрети на артисти, препратки към литературната класика, остри социални казуси, предизвикали бурна обществена полемика – това са само част от посоките, по които поемат гръцките документалисти, изследващи бързопроменящата се днешна реалност.

Струва си да се обърне внимание на програматорската политика по отношение на местните филми, попаднали в основните състезателни рубрики. В Международния конкурс се забелязват имената на трима режисьори с твърде различен професионален профил и тематични предпочитания.

 

  ДРУГАТА ПОЛОВИНА (2022, РЕЖИСЬОР ГЕОРГИОС МУТАФИС)  

Георгиос Мутафис е известен фоторепортер, който посвещава повече от десетилетие на бежанците, достигнали границите на Гърция от Близкия изток, Африка, а отскоро и от Украйна, и обобщава своите наблюдения и опит в дебютния си филм „Другата половина“ (The Other Half, 2022, Гърция) – трогателна изповед на човек, преживял дълбока личностна трансформация във връзка със собствените си разбирания по този проблем. Сам потомък на гръцки бежанци, напуснали родната си земя в резултат на малоазийската катастрофа през 1922 г., Мутафис споделя, че като дете е ненавиждал чужденците, но работата му, която го среща със страданието, смъртта и липсата на перспектива на тези хора, тотално променя неговата гледна точка. На премиерата той изрази надеждата си, че неговата творба ще окаже влияние на политическия елит в Европа с оглед на по-адекватни действия спрямо бежанците и тяхната необходима интеграция в рамките на Стария континент.

 

  УБИЙСТВО НА ЖЕНИ (2022, РЕЖИСЬОР НИНА МАРИЯ ПАСХАЛИДУ)  

Нина Мария Пасхалиду е сред утвърдените автори на гръцкото документално кино. Българската публика вече се е срещала с нейното творчество – най-големият ѝ успех до този момент е копродукцията „Късмет: Как турските сериали промениха света“ (Kismet: How Turkish Soap Operas Changed the World, 2014), вълнуващ разказ за неочакваното социално въздействие на турските телевизионни продукти върху дамската аудитория на Балканите, в Близкия изток и в Северна Африка, които непреднамерено успяват да окуражат жените от по-консервативните общества да се борят за правата и свободата си. Накърнените права отново са предмет на анализ и в настоящия филм на авторката – „Убийство на жени“ (Femicidio, 2022, Гърция, Италия), където тя реконструира съдбата на Лаура Ровери, жителка на Верона, а също и на останалите героини, за да разкрие измеренията на домашното насилие в Италия. Ескалацията на този вид престъпления в Италия провокира Нина Мария Пасхалиду да потърси причините за подобно агресивно поведение, което отчасти се дължи на задълбочаваща се икономическа криза, на промяната в социалния статус и на двата пола (жените все повече работят и придобиват финансова независимост, а значителен дял от мъжете не постигат желаната от тях социална реализация). Мотивацията на кинематографистката да се заеме с този болезнен проблем произтича от разбирането ѝ, че той много често остава невидим (приблизително 86% от случаите на домашно насилие никога не биват официално обявявани, тъй като жертвите се страхуват да подадат оплакване). Това, което особено тревожи режисьорката е, че много от жените безкритично възприемат сексистките стереотипи, които лесно могат да се разпознаят в старите италиански и гръцки филми. Най-новата творба на Пасхалиду беше в списъка с кинопроизведения по темата във връзка с голяма дискусия, организирана в Гърция, доколко гръцкото общество е готово да възприеме термина femicide (жестоката практика жени да бъдат умъртвявани най-често от своите партньори или членове на семейството).

 

  СВАТБИ НА ОСТРОВ ТИЛОС (2022, РЕЖИСЬОР ПАНАЙОТИС ЕВАНГЕЛИДИС)  

Третият автор, включен в Международния конкурс, е писателят, преводач, режисьор и сценарист Панайотис Евангелидис, който предлага друга непопулярна тема: положението на ЛГБТ общността в Гърция. По времето на първия локдаун през 2020 г., Евангелидис решава да направи документалния филм „Сватби на остров Тилос“ (Tilos Weddings, 2022, Гърция), въз основа на материали, които е заснел през 2008 г., когато на егейския остров Тилос тогавашният кмет Тасос Алиферис обявява първите два брака, сключени между еднополови двойки, предизвикало мощна обществена реакция, заклеймявания от страна на църквата и юридическа битка, завършила с анулирането на въпросните два брака дванадесет месеца по-късно. Кинематографистът разказва за събитията постфактум със съзнанието, че иска да остави визуален документ за усилията на своите персонажи да променят закостенелите нагласи и проявите на нетолерантност в гръцкото общество.

Обагрени със силен социален заряд са и гръцките претенденти, състезаващи се в секция Новодошли (New Comers), които най-общо могат да се дефинират като портрети.

 

      

 ПОСЛЕДНА ГОДИНА (2022, РЕЖИСЬОР ЛУКАС ПАЛЕОКРАСАС) 

„Последна година“ (Final Year, 2022, Гърция) на Лукас Палеокрасас е колективен портрет на най-младото поколение гърци – учениците от горния курс на гимназията, дълбоко разочаровани от образователната система в страната, от липсата на равнопоставен достъп до държавните университети, изплашени за бъдещето си и за живота, който ги очаква, след като завършат. Промененият наскоро модел за оценяване на учениците, провокира бунт и окупация на гимназията (традиция, характерна за гръцкото училище), разкривайки огромната пропаст между учителите, които споделят огорчението си от изгубения престиж и уважение на учителската професия и учениците, които отхвърлят остарелите форми на обучение, неадекватни на изискванията на днешния ден.

 

  СЪСТЕЗАТЕЛЯТ ПО КАНАДСКА БОРБА (2022, РЕЖИСЬОР ЙОРГОС ГУСИС)  

Един от най-обещаващите млади режисьори Йоргос Гусис представи пълнометражна версия на късометражния „Състезателят по канадска борба“ (The Arm Wrestler, 2022, Гърция), който беше отличен през 2020 г. с наградата за най-добър късометражен филм на Гръцката филмова академия. Историята проследява ежедневието на трийсетгодишния Панайотис (Панос) Гусис, брат на кинематографиста, собственик на малко кафене в отдалечено село, прохождащ актьор, клоун по заявка и състезател по канадска борба, чиито различни социални роли разкриват отделни аспекти от гръцкото общество и трудностите, пред които неговите членове са изправят всекидневно. Пълнометражният филм също беше оценен по достойнство – приз на ФИПРЕССИ за най-добър гръцки филм и Награда за най-добър гръцки филм на младежкото жури в Солун. 

 

  СКРОМНО ИЗОБИЛИЕ (2022, РЕЖИСЬОРИ ГЕОРГОС САВОГЛУ И ФРАНЧЕСКА РОМАНУ)  

Георгос Савоглу и Франческа Роману в „Скромно изобилие“ (Frugal Abudance, 2022, Гърция) избират да запознаят своите зрители с уникален възрастен мъж, Вангелис, който три десетилетия живее извън нормите на съвременната цивилизация в непретенциозен дом без електричество в Пелопонес на брега на морето, придвижва се с велосипед, лови риба и се чувства напълно щастлив в своя автентичен свят, в който има място за простички радости и ценности, напълно забравени от последователите на доминиращата консуматорска философия.