НАДЕЖДА ВЪВ ВРЕМЕНА НА БЕЗНАДЕЖДНОСТ
ИНГЕРБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА
26-ият София филм фест 2022 (10 – 31.03.2022) току-що приключи. Участваха 165 филма от 56 държави, разпределени в 12 секции, плюс онлайн стрийминг. Най-ценното преживяване – възможността отново да гледаме кино заедно, в познатите ни и любими зали и отново да усетим тръпката на фестивалната атмосфера, изграждана през годините с хъс и упоритост от Стефан Китанов – Кита и целия му екип.
След две години пандемична обстановка и санитарни ограничения, фестивалната публика се завърна в залите по-ентусиазирана от всякога – общуването с изкуството е най-добрата съпротива срещу загубата на смисъл. За съжаление, празникът на киното отново бе помрачен – този път от неочаквано избухналата война в близката на сърцата ни Украйна. Членът на Международното жури, украинският режисьор Олег Сенцов, не пристигна в София, защото отиде да се бие за родината си. Беше прожектиран филмът му „Носорог“, а фестивалът протече под мотото „Дайте шанс на мира!“.
В основния Конкурс за първи и втори пълнометражни филми участваха 12 игрални филма, създадени през последните две години. Създателите на всичките 12 ленти са истински победители, независимо от художествените им постижения и присъдените награди. Всички режисьори са работили в тежките условия на постоянни локдауни и социална изолация и въпреки това са успели достойно да завършат филмите си.
Значителният професионален опит на повечето начинаещи в игралното кино се оказа решаващ за високото нивото на конкурсните филми. Авторите им влизат в състезанието като утвърдени продуценти, документалисти, телевизионни и театрални режисьори, рекламисти и автори на късометражни ленти. Много от тях вече са печелили награди за други свои творби. Този факт поставя въпроса за това, доколко е уместен формалният критерий „първи и втори пълнометражен филм“ при селекцията на конкурсната програма.
СОНАТА (2022, РЕЖИСЬОР БАРТОШ БЛАШКЕ)
Конкурсните награди, връчени преди две седмици, отговориха на очакванията на зрителите. Голямата награда „София – град на киното“ за най-добър филм, присъдена от журито, заедно с Наградата на публиката, получи полският филм „Соната“ – рядък прецедент във фестивалната практика. Филмът на Бартош Блашке завладява с автентичния си хуманизъм. Истинската история на Гжегож Плонка (Михал Шикорски) е разказана с емпатия и уважение, но и без да са спестени всички трудности, през които преминава семейството на син със специални нужди.
„Соната“ е постижение, заради баланса между драматизма на реалния живот и законите на екрана. И заради отказа на режисьора от мелодраматично решение и психологическата достоверност, с която извежда героите си към щастливия финал. Впечатляващ е и начинът, по който Блашке вплита социалното в драматургията на филма. Неправилно поставената диагноза, корупцията и институционалното безразличие към хората със специални нужди са само контекст. Акцентите са върху чудото на търпеливата любов и силата на таланта.
Следвайки прототипа, реалния Гжегож Плонка, героят на Шикорски израства от ням, набеден за аутист тийнейджър, през поредица от процедури за справяне с глухотата, до сбъдната си мечта – пианист, способен да изсвири „Лунната соната“. Движат го вроденият му талант и подкрепата на малкото хора, които наистина вярват в него. Процесът е проследен през цяло десетилетие. Режисьорът по монтажа Роберт Пиечник пресъздава движението на времето, без да утежнява разказа с излишни подробности. А на финала органично включва в действието и реалния Гжегож.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ТЪРСИ ВЯТЪРА (2022, РЕЖИСЬОР МИХАЙ СОФРОНЕА)
Най-голямата изненада в конкурса, за мен, се оказа румънският филм „Човекът, който търси вятъра“ на Михай Софронеа, получил Наградата на ФИПРЕССИ (Международната организация на филмовите критици). В копродукцията между Румъния, България и Сърбия няма и следа от превърналите се вече в клишета похвати на Румънската нова вълна. Филмът е история за красотата и смисъла на ежедневния живот и заедно с това задълбочена рефлексия върху човешкото съществуване. Независимо от простотата на разказа, лентата може и трябва да се разглежда и тълкува като притча.
Сцеанаристът и режисьор Михай Софронеа е създал екзистенциална драма, опакована в жанра „филм по пътя“. Главният герой Раду (Дан Бордеяну) научава от своя лекар, че му остават най-много три месеца живот. Затова изоставя всичките си планове и поема с колата си в произволна посока. Шофирайки през равна Добруджа, той се мъчи да осмисли шокиращата новина и да приеме факта, че е смъртен, т.е. да осъзнае битието си на човек. Бягайки от ужаса на безнадеждната си ситуация, Раду губи сили и съзнание някъде насред безкрайната равнина. И тук Софорнея започва един прост и дори наивен разказ за връщането към истинските стойности в живота. Селският човек, самотникът чичо Павел (Aдриан Цициени), който страда от отсъствието на сина си, емигрант в Испания, прибира изтощения другоселец в дома си, грижи се за него и постепенно между двамата мъже се установява връзка от типа баща-син.
Софронеа режисира отношенията между героите с изключителна деликатност. Това се усеща особено силно в начина, по който Раду от своя страна, стъпка по стъпка, печели доверието на малкия Тудор (Себастиан Пинтилие), син на жената, в която се влюбва (Оливия Мелините). Героят се опитва да замести отсъстващия му баща – ситуацията с чичо Павел се повтаря огледално. Режисьорът основава целия филмов разказ, включително кадрите с природни обекти, върху редица паралели, подчертавайки всеобхватността на проблемите, които поставя – разкъсаните семейни връзки и невъзможната близост между хората. Всъщност шофирането без посока на Раду се оказва пътуване към духовно израстване, което изважда героя от самотата и вцепенението и му дава шанс да се върне към живота. Чувството за обреченост обаче се оказва по-силно и героят отхвърля любовта. Трите „последни“ месеца от живота му отдавна са отминали, смяната на годишните времена показва, че е изтекла цяла година. Симптомите на болестта са изчезнали. Въпреки това той не е готов да заживее истински.
На екрана бягството му от близостта се материализира в бягство през Дунава. Пресичането на река е архетипен символ за навлизане в света на мъртвите. И героят тръгва към черноморския бряг, за да се опита да намери смъртта си в морето. Верен на паралелната конструкция, Софронеа отново му изпраща спасител, български рибар (Валери Йорданов). Двамата мъже не могат да общуват на своите различни езици, но могат да подкарат заедно малка рибарска лодка и заедно да отплуват в голямото море. Духовното пътуване на героя завършва благополучно – Раду се връща към живота с пълно съзнание за своята уязвимост и смъртност, но и с чувството за смисъл, открит в човешкото общуване. Като всяка притча, и този филм предлага поука – на духовно равнище принадлежността към живота е въпрос на съзнателен избор.
А филмите от фестивалния конкурс, ориентирани към търсенето на смисъл, дават надежда във време, когато всичко изглежда сякаш безнадеждно.
БАЛАКАНСКИ КОНКУРС: ГОДИНАТА НА ЖЕНИТЕ-РЕЖИСЬОРИ
ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Дали е случайност или последица от преднамерен подбор, предвид други две секции от програмата на София Филм Фест през 2022 г. (Жените-режисьори в новото българско кино и Жените-режисьори в европейското кино), но това, което прави силно впечатление в Балканския конкурс тази година, е мощното присъствие на млади режисьорки (общо шест на брой), представящи своя първи пълнометражен филм, които влизат в конкуренция с петима утвърдени мъже кинематографисти: Сърджан Драгоевич, Раду Жуде, Раду Мунтеан, Стефан Арсениевич, Драгомир Шолев, както и с дебютанта Емре Каиш. И не просто се конкурират, а печелят съревнованието, ако съдим по раздадените отличия: наградата на журито за най-добър балкански филм беше присъдена на „Мурена“ (Murina, Хърватия, Бразилия, САЩ, Словения, реж. Антоанета Аламат Кусиянович), а също така беше връчен почетен диплом на „Синя луна“ (Blue Moon, 2021, Румъния, реж. Алина Григоре).
МУРЕНА (2021, РЕЖИСЬОР АНТОАНЕТА АЛАМАТ КУСИЯНОВИЧ)
Съвсем очаквано, участието на толкова много авторки поставя отпечатък и върху сюжетите и героите (и по-точно героините), които се превръщат в обект на художествено изображение. В очертанията на камерата попадат млади момичета и жени, обитаващи затънтени малки селища или острови, крайните квартали на големите градове, борещи се с изпитанията и с изкушенията в живота, често напълно объркани и лишени от ясна цел и посока. Някои от режисьорките като Луана Байрами („Хълмът на лъвиците“, The Hill Where Lionesses Roar, 2021, Косово, Франция), Антоанета Аламат Кусиянович и Арасели Лемос са емигрантки, силно привлечени от това, което се случва в техните родни държави на Балканите. Луана Байрами е от Косово, но живее във Франция, Антоанета Аламат Кусиянович е с хърватско потекло, но настоящето ѝ е свързано с Ню Йорк, а родената в Атина Арасели Лемос („Света Еми“, Saint Emy, 2021, Гърция, Франция) е открила втория си дом в Лос Анджелис. Ситуирането на разказаните истории на територията на Балканския полуостров обаче съвсем не означава „потапяне в определена локалност“, тъкмо обратното, фабулата на творбите е разбираема и за зрители, които не познават характеристиките на региона. Чудесен пример в този смисъл е „Сестри“ (Sisterhood, 2021, Северна Македония, Косово, Черна гора), в който Дина Дума по емоционално въздействащ, но същевременно и зрял, начин поставя глобалния проблем за жертвите на кибертормоз, плащащи цената заради лекомислието или откритата злонамереност на своите съученици или познати.
СИНЯ ЛУНА (2021, РЕЖИСЬОР АНТОАНЕТА АЛИНА ГРИГОРЕ)
Темата за тормоза, този път преживяван в семейна среда, е обект на изследване в друга творба – „Синя луна“ на Алина Григоре. Интересното е, че тя започва своята кариера като актриса във филмите на Кристи Пую и е силно повлияна от артистичния модел на Новата румънска вълнá (тази приемственост е осезаемо видима в песимистичните краски и суровия визуален стил), макар впоследствие да се еманципира от нейното влияние, търсейки своята специфична форма на художествена изява.
Усилието да оцелееш, намирайки неочаквано препитание, като едновременно се съпротивляваш срещу патриархалните порядки на общността, в която живееш, е тема във вдъхновявящия филм „Кошерът“ (Hive, 2021, Косово, Швейцария, Албания, Северна Македония) на Блерта Башоли, чиято световна премиера в Сънданс се превърна в истински фурор: произведението печели голямата награда на журито, на публиката и приза за режисура.
Изпълненото с тежък труд ежедневие на работещите жени и то принадлежащи към групата на икономическите имигранти – филипинките Еми и Тереза, е призмата, през която Арасели Лемос изобразява нерадостната участ на пристигналите в Гърция чужденци, изгубили надежда за по-добро съществуване. Историята на друга героиня със същото име, Еми – учителка по история в престижно училище – е в центъра на внимание в „Каръшко чукане или шантаво порно“ (Bad Luck Banging or Loony Porn, 2021, Румъния, Люксембург, Хърватия, Чехия) на Раду Жуде. Проблемът, анализиран от румънския режисьор, в известна степен се родее с творбата на Дина Дума, тъй като аналогично поставя въпроса за размитите граници между личното интимно пространство и публичното, при което много лесно конкретната личност може да бъде срината и унищожена. Случката с учителката, набедена заради изтеклия в интернет клип със сексуално съдържание и реакцията на родителите и учителите след това, е лакмус, чрез който авторът пресъздава нетолерантните нагласи и откритата враждебност в съвременното румънско общество.
НЕБЕСА (2021, РЕЖИСЬОР СЪРДЖАН ДРАГОЕВИЧ)
С черната комедия „Небеса“ (Heavens Above, 2021, Сърбия, Германия, Северна Македония, Словения, Хърватия, Черна гора, Босна и Херцеговина) Сърджан Драгоевич се завръща на големия екран след десетгодишно мълчание (последният му филм „Парад“ беше заснет през 2011 г. и постигна огромен зрителски успех не само в Сърбия и в страните от бивша Югославия, но и на Балканите). В новия си филм Драгоевич дръзко се захваща с темата за християнството и божествените чудеса, интерпретирани в абсурдната обстановка на посткомунистическия свят.
Българският претендент в Балканския конкурс – „Рибена кост“ (Fishbone, 2021, България, Румъния) на Драгомир Шолев, удостоен с наградата на гилдия „Кинокритика“ към СБФД, представлява плетеница от различни фрагментарни истории, обединени от появата на мъртъв делфин на плажа, чието метафорично послание, отправено към зрителите, препраща към състоянието на разпад на съвременното общество и неговите ценности, равнодушието пред безмилостното унищожение на природата и чудовищното отчуждение от всичко и всички.
Останалите три творби, „Анадолският леопард“ (Anatolian Leopard, 2021, Турция, Германия, Полша, Дания), „Докато мога да вървя“ (As Far As I Can Walk, 2021, Сърбия, Франция, Люксембург, България, Латвия) и „Интрегалде“ (Intregalde, 2021, Румъния) вече бяха представени в предишна статия (виж: Балкански преглед: Обещаващи дебютанти и интригуващи истории, сп. КИНО, декември, 2021).
