АНAСТАС ПУНЕВ
През април може да се гледат последните няколко прожекции от София Филм Фест, като си струва да се обърне внимание на „Воев“ на режисьорката Биляна Кирилова. Когато става дума за фигура от ранга на Димитър Воев, всеки спомен е добре дошъл и осмисля преживяването, но пък, от друга страна, именно иконичната му роля затруднява извеждането на по-оригинални режисьорски решения. Логично е избягването на прекалено излишни напъни, особено когато самият Воев е символ преди всичко на тоталната липса на преструвки, конформизъм и лицемерие. И филмът в негова чест е също точно толкова искрен и скромен, почти отшелнически.
ВОЕВ (2021, РЕЖИСЬОР БИЛЯНА КИРИЛОВА)
Макар филмът да носи симпатичния полъх на 80-те и да се заиграва с носталгията по този романтичен период, той е насочен до голяма степен към тук и сега. Темата за самотния, неразбран артист винаги е вълнуваща, но в личността на Воев има още нещо – меланхолия, която съвсем не е продукт само на времето и бунта срещу него, така че не битието определя съзнанието в неговия случай. Филмът потвърждава, че тази меланхолия се корени в характера му, и то не поради някаква депресия или невъзможност за реален контакт – напротив, Воев е показан като семеен човек с учудващо консервативни разбирания за живота – а заради деликатността му и дори емоционалната зависимост от общността на хора около него.
В тази връзка особено силно въздейства разкаянието на част от участниците в Нова генерация, които години по-късно признават колко наранен е бил Воев от избора им да напуснат България след рухването на комунизма. Подобен тип признание със сигурност не се чува всеки ден, но именно то прокарва най-актуалната нишка на филма, защото и днес може да забележим наоколо същите крокодилски сълзи и съпричастност на хартия.
ВОЕВ (2021, РЕЖИСЬОР БИЛЯНА КИРИЛОВА)
Биляна Кирилова споделя, че не е замисляла филма си като документален и че предишните ѝ късометражни опити се намират по-скоро в авангардния спектър. Затова е достойно за уважение как филмът нито изпада в прекалена фактология, нито е зает с твърде авторски изхвърляния върху паметта на Воев. Поезията му е там в най-чистата възможна форма и без грам редакция благодарение на максималния брой архивни кадри, а интервютата с близките му са снимани във вътрешността на завод, излязъл като от нереализиран клип на Генерацията.
В крайна сметка, „Воев“ удържа добро темпо, като не задълбава твърде много в личното, но и не създава излишни митове – Димитър Воев е изцяло човек, а не светец, и най-голямото свидетелство за това е участието на неговите родители, които вероятно за първи път проговарят публично за сина си. Техните думи, макар и уж най-отдалечени от онова, с което свързваме Воев, са всъщност най-изразителните за него: той е детето, което обича да си играе с думите и въображението му намира своя истински пристан в музиката.
КОМАРДЖИЯТА (2021, РЕЖИСЬОР ПОЛ ШРЕЙДЪР)
Сложна е и съдбата на Уилям Тел, изигран от Оскар Айзък в „Комарджията“ на Пол Шрейдър. Докато продължаваме да се чудим как Шрейдър разграничава отделните видове трансцендентално кино в своите теоретични книги, автентично киноманският му дух пръска асоциации и изключително интересни режисьорски ходове в новия му филм, който беше показан в рамките на СФФ. А поредният изтерзан мъж, създаден от таланта му, е не по-малко травмиран и объркан от Травис Бикъл от „Шофьор на такси“, чийто сценарист е отново Шрейдър.
Който не вярва на горното, може да проследи най-смразяващата част от филма – кадрите в стил Гаспар Ное, през които камерата с рибено око проследява тежките спомени от Абу Граиб, полепнали по паметта на Тел. Това не е естетизация на насилието, а точно обратното – любимата тема на Шрейдър е как човек продължава да живее, когато е извършил нещо непростимо в собствените си очи. А отговорът все така е някъде между циничния портрет на съвременна Америка и метафизичното издигане по пътя на смирението.
КОМАРДЖИЯТА (2021, РЕЖИСЬОР ПОЛ ШРЕЙДЪР)
Докато този специфичен сблъсък на ниска и висока култура изглеждаше логичен в „Първа реформирана“, където героят на Итън Хоук беше свещеник, погълнат от отговорността си едновременно към преходното и божественото, то филм за картоиграч е далеч по-странен декор за посланията на Шрейдър. Но всъщност светът на картите е идеално скроен за видимо празния, но свръхконтролиран поглед на Оскар Айзък. Ако обичайната асоциация за хазарта е като за поле на напрегнати битки и безгранична смелост, във версията на „Комарджията“ това е единствената форма на несъществуване, на тихо отминаване на времето, в чиито безвремеви рамки Уилям Тел може да се справи с угризенията на съвестта си. Неговият успех се дължи на това, че брои картите, което е забранено предимство, но, както става ясно, ако не печелиш твърде много, никога няма да те хванат. Още една круширала американска мечта, символизирана от празноглавия „конкурент“ на Тел – украинец с псевдоним Mr. USA, разчитащ на клакьори, викащи U-S-A след всяка победа.
Както може да се очаква, Тел е един от онези, които са опрали пешкира за зверствата на щатската администрация по места като Абу Граиб, докато същинските виновници като началника му Джон Гордо (Уилям Дефо) са преминали успешно в частния сектор. Възелът на историята обаче няма нищо общо нито с картите, нито със самия затвор, а с появата на Кърк (Тай Шеридън), чийто баща също е пострадал от действията на Гордо. Единственото, което може да извади човека, посветен да прекарва живота си под радара, от ступора му, е съдбата на Кърк. Най-явният паралел с Травис Бикъл и „Шофьор на такси“ е фанатичната вяра на двамата протагонисти, че ако извадят по-младите от тях от канавката, ще осмислят собствения си провален живот. А силата на драматургията е, че това само изглежда като помирение или извисяване, докато не се сблъскаме със суровата истина, че е чиста форма обсесия, резултат от дълбоката психическа рана.
КОМАРДЖИЯТА (2021, РЕЖИСЬОР ПОЛ ШРЕЙДЪР)
В типичния си стил Шрейдър се движи по острието на бръснача – „Комарджията“ не е нито първият филм за отмъщение, нито първият портрет на посттравматичния синдром, особено относно войната в Ирак, но нещо в него намеква, че душевният живот на героите се случва на съвсем друга вълна и зрителят неизбежно ще изостане с крачка назад. Това е онази вълна, на която ужасът е истински ужас, а белезите не могат да бъдат заличени единствено с прошка. Изключителна религиозност, прикрита зад беизразна игра на карти.
„Воев“ може да бъде гледан на 02.04 от 20:00 ч. в Дом на киното.
„Комарджията“ може да бъде гледан през април по кината.
