ЛИЗА БОЕВА

 

Разказът на Наум Клейман записах на телефона си и го предавам буквално, без редакция. Срещата ни бе през есента на 2016 г., – седмици преди домът на Айзенщайн в Москва да бъде пренесен. Т.е. унищожен. Фотографиите също направих тогава.

Редица европейски режисьори (под инициативата на Вим Вендерс) подписват през 2000 г. документ, в който обосновават необходимостта четири важни обекта да бъдат съхранени и да попаднат под особена протекция. Посочват дома на Люмиер в Лион, „Градината на забравените плодове“ на Тонино Гуера в Пенабили, къщата на Бергман на остров Фарьо и квартирата на вдовицата на Айзенщайн в Москва. Но Никита Михалков и управата на Съюза на руските кинематографисти решават, че няма да се съобразяват с чужди решения – Айзенщайн е „техен“, юридически квартирата на неговата съпруга – също, така че решението им е окончателно: архивът на режисьора и личните му вещи трябва да бъдат изнесени до началото на месец декември 2016 г.

Историята с имуществото на Айзенщайн се повтаря: след неговата смърт съпругата му – Пера Аташева – е изгонена от четиристайната квартира, защото домът е собственост на Мосфилм, а тя не е служител там. Нейните родители имат малка квартира на бул. „Гогол“ в Москва. Тя изнася всичко от дома им, за да успее да помести книгите и ръкописите на Айзенщайн.

Пера Мойсеевна Фогелман (по прякор Пера Аташева) е съпруга на режисьора от 1934 г., но през последните години от живота на Айзенщайн тя живее отделно. В младостта си е била комедийна актриса, по-късно работи като журналист, а и като асистент-режисьор. Не се е снимала при Айзенщайн, но е била негов асистент в „Бежин луг“. В началото на 60-те години московски интелектуалци пишат редица писма до държавата с молба да бъде предоставено жилище на вдовицата на Айзенщайн. Тя получава квартира: две малки стаи, кухничка, баня и тоалетна. Апартаментът се намира в центъра на града: на ул. „Смоленска“, 6-ти вход, блок номер 10.

Пера пренася вещите и ръкописите на Айзенщайн. Живее тук едва три години – до смъртта си през 1965 г. Именно в този дом, обявен за филиал на Музея на киното, ни посрещат Наум Клейман (най-крупният световен специалист по творчеството на Айзенщайн) и неговата дъщеря Вера (преводач, историк на киното). Нищо тук не прилича на музей. Усещането е, че влизаш в дом, чиито стопани за минутка са отскочили до магазина. Събуваме се, събличаме връхните дрехи и се настаняваме около голяма кръгла маса. Вера ни поднася чай, кекс, плодове и казва, че има и студени закуски – хляб и салам, стига да предпочитаме.

 

Ако стоим прави, няма място да се поберем всички в стаята. „Тук се разхождаме само с очи“ – подготвя ни Наум Ихильевич.

„Как съхранихме тази квартира ли… – започва разказа си той. – Тогава начело на Съюза на кинематографистите бе Кулиджанов. Съвсем не глупав човек, трябва да ви кажа. Тих, спокоен, член на ЦК… Много такива хора имаше тогава – не опозиционер, но ако с нещо може да помогне – помагаше. Тихо, незабележимо. Неговият баща е загинал в лагер, затова той разбираше всичко прекрасно… Та Кулиджанов дойде тук заедно с други началници от Съюза и започнаха да умуват какво да правят с тази квартира и как да развият музея на Айзенщайн. Един едър и напорист началник предложи да се направи долу, където е входът, голям прозрачен магазин: там да се наредят всичките неща на режисьора, а хората да минават покрай витрината и да гледат как е живял… Ако знаете как се изплаших, че тази безумна идея наистина може да се реализира! Това се случи през есента на 65-та година. Тогава Кулиджанов се намеси и тихо каза: „Две премествания са равни на един пожар. Този дом вече два пъти е местен – веднъж от квартирата на Айзенщайн, веднъж от булевард „Гогол“. Нека оставим нещата по местата им“. Така и стана: апартаментът бе обявен за част от Музея на киното. Сетне какво се случи… Построиха киноцентър, но когато Никита Михалков оглави Съюза, веднага го продаде. Просто го продаде. Кому – до ден днешен никой не знае. Сега там е мултиплекс с 15 киносалона…“

„Казват – намесва се Вера – че го е продал сам на себе си…“

„Сам на себе си... Може и така да е – съгласява се Наум Ихильевич. – Експонатите от Музея пренесоха във фондовете на Мосфилм, но те не са изложени, просто се съхраняват в депата. А тази квартира остана… Още тогава, през 2005 г. разбрах, че Михалков ще заграби и този дом. И той го заграби. Квартирата е приватизирана и архивът на Айзенщайн трябва да бъде изнесен оттук до декември тази година. Казват, че в новия музей на киното, който строят в комплекса ВДНХ, ще има павилион и там ще поставят килимите, книгите, мебелите… Разбира се, това са глупости. Това тук е дом, истински дом, световна ценност. Онова ще са музейни експонати, детайли без контекст… При това, вие знаете ли къде е ВДНХ? Новата сграда, която строят, ще е в самия край на парка… Кой ще ходи там? Далече е от всичко, от всички…“

(умълчахме се, сякаш предстоеше погребение…)

„Аз имам своя концепция за тази квартира-музей – продължава разказа си Наум Клейман. – Мисля, че всичко трябва да остане така, както го е подредила Пера. Снимките, картините, книгите, ръкописите, мебелите… Нека ви разкажа какво се съхранява тук и защо. Ще започна с това, че Айзенщайн е бил много самотен човек. Времето е било такова – не е предразполагало към близост, към дружба… Най-близките му приятели са не повече от четири-пет човека. Един от тях е бил Прокофиев. Също така операторът Андрей Москвин. Приятелят от детски години Максим Щраух. Кого изпускам… Бабел, да, били са много близки с Исаак Емануилович. Тук няма да видите техни общи снимки. И изобщо – всички снимки на Айзенщайн с негови роднини или приятели са направени тайно от него. Той е бил крайно суеверен и е мислел, че общите фотографии скарват близките. Забранявал е да го снимат с хора, на които държи. Затова и общите снимки с Пера са голяма рядкост…“

Фотография на Пера, направена в този дом година преди смъртта ѝ.

 

„Многочисленото му семейство е невидимо и е разпръснато по целия свят. Хора, с които не е общувал никога и хора, които е познавал само за кратко. И въпреки това те всички са тук, в тази стая – неговото духовно голямо семейство“ – разказва Клейман.

На първата секция до вратата на стаята е поместен портрет на Пушкин (два реда заемат томове на писателя), отстрани – посмъртната му маска. 

  

Вдясно от маската е оригинална картина, нарисувана от Джовани Пиранези. В творбата се отразява лилавият абажур, направен от самия Айзенщайн.

Наум Клейман разказва, че Айзенщайн е събрал частите на този причудлив абажур от различни битаци и сам го е сглобил.

 

Срещу портрета на Пушкин са поставени две фотографии – едната на Чаплин (подписана), другата на Джеймс Джойс (без автограф).

Наум Клейман разказва: „Джойс е твърдял, че има само двама режисьори, на които би доверил „Одисей“ – Рутман в Германия и Айзенщайн в Русия. А Джойс е разбирал от кино – бил е собственик на първия киносалон в Дъблин, сетне открива свое кино в Триест… Но е лош стопанин, инициативата му, разбира се, се проваля. Айзенщайн не  работи по „Одисей“, но използва идеята на Джойс за вътрешния монолог в „Американска трагедия“ (когато момчето разсъждава „да убия – да не убия“ тече вътрешен монолог, подобен на този на заспиващата Моли Блум – бел. а.). Айзенщайн е първият, който създава структура на вътрешния монолог на героя в киното – не просто говорещ глас, а структура на мисленето. Това, което сетне Фелини ще направи в „Осем и половина“. Айзенщайн надписва върху един от своите сценарии: „На Карл Маркс и Джеймс Джойс“. Това е сценарият за филм, наречен „Капитал“. Когато разбира намеренията му, Сталин спира проекта. Айзенщайн се среща с Джойс в Париж. Тръгвайки към Америка, минава през Германия, Англия, Швейцария, Франция… По време на тази обиколка среща писателя в Париж. Може би тогава се вижда и с Бекет, който е секретар по това време на Джойс. Съхранено е писмо от 1935 г. от Бекет до Айзенщайн: Бекет му съобщава, чу би искал да дойде да учи в Москва, в неговия клас по кинорежисура във ВГИК. Отговорът на Айзенщайн не е запазен, но най-вероятно го разубеждава…“.

 

 

Една от най-големите фотографии в стаята, подредена от Пера, е тази на Майерхолд (другите две големи са на Айзенщайн)

Наум Клейман продължава своя разказ: „Майерхолд е неговият втори баща, така да се каже. Тази фотография е с надпис от самия Всеволод Емилиевич: „Гордея се с ученика, станал майстор. С майстора, създал школа“. Майерхолд не е харесвал думата „художник“ или „творец“. Предпочитал е „майстор“. А знаете ли, че именно Айзенщайн е човекът, спасил архива на Майерхолд? Онова, което имаме публикувано от него днес, е именно архивът, спасен от Айзенщайн. Когато арестуват Майерхолд, дъщерята на Есенин скрива във вилата си неговия архив. Но сетне започват бомбардировките през 41-ва година и тя трескаво звъни на учениците на Майерхолд – някой да вземе при себе си архива, за да не бъде унищожен от бомбите. Никой не е искал. Това е обяснимо… Хората са се бояли – да пазиш архива на враг на народа, означава самият ти да си враг на народа. Единственият, който не отказва, е Айзенщайн. Той пристига и взима всичките бумаги, част от архива отнася в своята квартира в Москва, а друга част – на вилата си. През 42-ра година трябва да се евакуира. Има право да вземе със себе си два куфара. В единия събира личните си вещи, в другия помества архива на Майерхолд.

Когато Айзенщайн умира, в дома му прииждат множество хора. Пристига и Пера и вижда на бюрото папки от архива на Майерхолд. Тя бързо съобразява, че несъмнено някой от дошлите тук е прегледал записките и ще доложи за тях в КГБ. Подсказват ѝ, че за да съхрани архива, трябва да го предаде в Литературния институт (който е под опеката на Държавния архив и Министерството на външните работи), а не в Ленинската библиотека (която е под управлението на КГБ). Пера предава архива в Литературния институт и когато идват от КГБ, тя им показва бележка от МВД… Двете структури са били в силна конкуренция и единствено поради тази причина КГБ не успява да получи архива на Майерхолд и да го унищожи.

А знаете ли, че бащата на Айзенщайн е бил инженер и граждански архитект? Много способен и далновиден човек. Издига се до генерал. Роден е близо до Киев, в еврейско семейство, но за да учи в институт, приема християнство. Жени се за дъщерята на богат търговец и започва да си измисля биография… Получава дворянска титла и в началото на 17-та година навярно е последният дворянин, получил герб. Сам рисува своя герб, изпраща го в Петербург за одобрение, Мария Фьодоровна подписва документите и сетне… избухва революцията“.

  

Гербът, измислен от бащата на Айзенщайн, е оцветен от художника Роберт Маланичев (1936 – 2006). Маланичев се сприятелява с Пера и през 1964 г. разрисува в дома ѝ белия дървен кухненски шкаф.

Рисунки, окачени по стените на гостната, представящи стаи от квартирата на Айзенщайн. Мебелите в кабинета му (днес поставени в кухнята) са в стил „баухаус“. Свещникът е от филмов реквизит, а килимът с мексикански мотиви над леглото е съхранен до днес. 

 

 

Квартирата, подредена на времето от Пера, седмици преди разрушението ѝ:

  

Изглед от гостната към коридора

Гостната стая

Лавици с книги и фотографии в гостната стая

 

Рисунки от Уолт Дисни с дарствен надпис

През 1941 г. Айзенщайн пише студия за Дисни, която започва с думи на английски език: „The Art of this Master is the greatest contribution of the American people to art“ („Творчеството на този майстор е най-великият принос на американците в световната култура“).

 

Килимът с мексикански мотиви в гостната стая  

Стаята-кабинет

Кухнята, служеща днес за хранилище и офис.

Всички предмети тук (килимите, фотографиите, дори всяка книга) имат крайно интересна съдба: защо и как са попаднали в дома на Айзенщайн, с каква история са свързани… Това е тема на друг разказ. И този разказ ще е дълъг, подобно на многотомна енциклопедия, представяща безкраен свят.