ИВО БАЛЕВ

 

Зад трънливото чело

на гения

(както под каскета

на глупака)

има мигове

на дръзновение

и години

безизходен вакуум.

 

Има едно наложило се клише за Миряна Башева като „Поетесата на космическата нежност“. Тя се отнасяше към това определение с насмешка и никога не би ѝ хрумнало сама да се представи по този начин. Но клишетата, колкото и да са досадни, често пъти имат свойството да са верни – тя наистина е поетесата на космическата нежност. Не баналната човешка нежност на простото човешко щастие. А именно космическата, извънземна и свръхчовешка нежност. 

Аз бях близък с Башева в последните години на живота ѝ. Години на „безизходен вакуум“, които мога да опиша като адска печал. Не съм я познавал преди това, но доколкото знам, животът ѝ е бил коренно различен от това, което видях. Така че за нея може да се прочетат съвсем различни неща, които също са верни. 

В годините, когато аз я познавах, тя като всеки човек жадуваше за разбиране и човешка топлота. Ала за жалост, не можеше да бъде мила дори със себе си. Вероятно не можеше и сама да се разбере. Живот в непрекъсната, отчаяна борба със собствените демони. Това, естествено, я обрече на изолация и космическа самота. 

В тези години тя беше човек, към когото всеки изпитва уважение и благоговеен страх – но малцина издържаха на напрежението да останат в близост до нея. Тя въобще се отнасяше враждебно с човешкия род, колкото и да жадуваше за контакт от извънземните си пространства. По-уютна ѝ беше компанията на животните. 

 

Щом ти е трудно, не се колебай, 

не страдай току-така.

Ела, приятел, и лапата дай, 

аз ще ти дам ръка!

 

Тези стихове от химна „Дано“ всъщност изразяват любовта на Башева към животните. 

А към хората…

Към хората и особено към писателите беше строга, иронично казано. 

Много стари хора намират упование в религията. Но Башева не можеше да намери упование и спасение в това. Беше убеден атеист, макар че имаше енциклопедични познания за религиите, а в християнството се забавляваше с житията на светиите. Наричаше Исус „диване“. 

За сметка на това беше буквално влюбена в Сталин. Има една нейна шега, която е много показателна за характера и настроенията ѝ от тези години. Ех, викаше, що не съм един Сталин! Да ги пращам писателите в Сибир, да им дойде акълът! Я постой на студено да си помислиш едно хубаво, па после пиши, да те видим! 

Майтап! А дали беше само майтап? 

Макар да определяше себе си като комунист, към комунистическата власт от младостта ѝ се отнасяше носталгично-иронично, а и никога не е писала славословия за Партията. Себе си от времето на социализма с по-късна дата определяше като „кухненски дисидент“ – от тези, които критикуват властта само в кухнята. Това не е съвсем точна самооценка, но няма да я прецизирам, защото и не съм компетентен, аз я познавах в други години. 

В тези късни години тя постепенно започна да се обръща към болшевизма с отчаяна страст. Това беше нейното завръщане към религията на отците – не че ѝ донесе успокоение. С радикализирането на руската пропаганда, особено по украинския въпрос след 2014, Башева също се радикализира. Няма да цитирам нейни позиции по тия въпроси, само ще кажа, че ако днес беше жива, би защитавала руската агресия. 

Някой би казал – какъв контраст с буйната нежност и човеколюбие в стиховете ѝ! 

Това всичкото се побира в душата на един човек. И тази полярност на контрастите я разкъсваше буквално за всичко. Имаше нужда от спасителна заблуда, а беше прекалено умна, за да се заблуди качествено. Беше нечовешки умна, което ще потвърди всеки, който я е познавал – приятел или враг. Но дори при всички тези унищожителни страсти (Яворов ряпа да яде) тя все пак запазваше едно иронично-надменно отношение към живота и житейската суета. 

Друг пример за ироничното ѝ отношение към живота и писателите. 

Сергей Михалков е баща на Никита Михалков и Андрей Кончаловски, детски писател, автор на текста на актуалния руски национален химн, както и на две от по-ранните му версии. Той беше дълголетник, почина на 96 години. По повод кончината му си приказвахме за него и Башева каза: 

„Ей това е живот! И аз да бях на неговото, 100 години ще живея. Връзкар, мангизлия, близък на Сталин – кеф! А всъщност дълбоко не е писател!“

Оценките ѝ бяха резки, често пъти несправедливи – и все пак винаги съм чувствал, че по някакъв начин е права, дори да не мога да приема нейната правда. Защо казвам, че не можем да мерим поета с човешки мерки? Защото космическата нежност не е като простото човечно отношение – и постигането на тази космическа нежност има огромна цена. Отчасти описах каква е тази цена, ако изобщо подлежи на описание неизповедимият ужас. 

Башева много харесваше съветския филм „Цирк“ от 1936 г. и песента към него – популярната „Широка страна моя родная“. С две думи (за тези, които не познават песента) – това е химн на свободния живот и разбирателството във възмъжаващата съветска държава. „Аз не знам – казва поетът – друга такава свободна страна, дето толкова волно да диша човекът!“ И така нататък в този дух, описание на съветския живот като тържество на хуманизма и свободното развитие. Наистина много светъл химн, от който блика лъчезарна радост. От друга страна – това е 1936 г., пикът на Сталиновите репресии. Време, в което и най-правоверният е можел да пострада капитално; не знаеш коя стъпка е фатална, човещината е риск, но и подлостта не гарантира оцеляване; време на крайни жестокости и несправедливост, газене с ботуш върху лицето.

И сега какво имаме тук с този химн на радостта в широката родна страна – фалшификация на действителността или победа на свободния дух? Отричане на очевидното или възвисяване, напук на калта, унижението и унищожението? Съпротивата срещу мрака ли е родила този химн или самият мрак поражда ослепителната светлина? Не знаем –можем само да се заблудим с някакъв непълен отговор. 

А в крайна сметка остава чистата лирика – и това има значение. 

 

АЗ СЪМ ФУТУРОЛОГ

 

Като изтърсени от кош,

валят звезди. Изящна вечер.

И без понятие за грош

спи половината човечество.

Милиарди влюбени не спят –

от сън и разум се изключват.

Не спи Дежурният по Свят –

той бди. И препрочита Тютчев.

(Дежурството е лек, но кръст –

понеже няма много работа...

С приспивен Микроземетръс

Дежурните се забавляват.)

 

И пак е ден. Добре върви

опитомената галактика.

В града е шумно – с'еst la vie!

но никой не напредва с лакти:

тук всеки има и талант,

и възпитание на Гьоте.

За всички тук е оправдан

един античен израз – „gotini“.

И аз съм тук! Но не – така

сама, не както нявга – някоя...

На раменете ми – ръка:

интелигентна, нежна, яка!

 

А пътят – опнат като нерв.

Животът – пак неразгадаем!

Последният милиционер

над Омир слънчево ридае...