САВИНА ПЕТКОВА
Преди три години се оказах на прожекция на мексиканския филм „Нашето време“ от майстора на бавното кино Карлос Рейгадас в Института за съвременни изкуства в Лондон. Щом филмът свърши (в полунощ), беше обявено, че следва дискусия с режисьора. По-интересното беше, че в ролята на модератор се превъплъти Атина Цангари, чийто филм „Атенберг“ (2011) е емблематичен за новото гръцко кино. Известна със „странностите“ на своите герои, Цангари очевидно се забавляваше, провокирайки както Рейгадас, така и публиката, с въпросите и мълчанието си до ранните часове на деня.
Какво правеше Цангари в Лондон и то след четири години творческо мълчание? След трите си пълнометражни филма гръцката режисьорка, както ми сподели, работеше по сериал на Би Би Си. Въпреки че отдавна не е сензация да прочетем как някой кинорежисьор се подписва под даден телевизионен сериал, комбинацията Цангари + Би Би Си ми се стори толкова нелепа, че се вписваше напълно в шеговития абсурд на трите ѝ пълнометражни филма досега.
Цангари режисира първата половина от лимитирания сериал „Тригонометрия“, който разказва за живота на трима милениали в Лондон. Джема (Талиса Тейксейра) и Кийрън (Гари Кер) дават стая под наем в малкия си апартамент и новата наемателка е французойката Рей (Ариан Лабед). Постепенно близостта между тримата нараства и те се изправят пред поредица от предизвикателства – от това как да дефинират отношенията си, до това как да преустроят социалния си живот, така че да пасва на връзката, която се оформя. Първите четири епизода гледахме на Берлинале 2020 г., когато имах радостта да поговоря с Атина и Ариан за работата по сериала.
По какъв начин идеята за „Тригонометрия“ успя да стигне до Вас?
Атина Цангари: Честно казано, влюбих се в сценария, дело на Дънкан Макмилан и Ефи Гудс, още в момента, в който ми попадна в ръцете, даде ми го продуцентът Тайсън Рос. Това, че не съм от Лондон, не ми попречи да се идентифицирам; казах си, че имам възможността да подходя към историята като такава, която може да се случва във всеки един град, в който съм живяла… А аз съм живяла на доста места [смее се]... Направи ми впечатление тонът на диалозите и естественият поток на речта, както и това, че темите не са разглеждани по дидактичен или снизходителен начин. Като цяло „Тригонометрия“ съдържа всичко, което харесвам в един сериал.
Как се вписа сериалът във Вашето амплоа на кинорежисьор, който сам пише сценариите си?
А.Ц.: Още в самото начало ми стана ясно, че държа да въплътя сценария в нещо телесно, макар да знам, че става дума за ритмична и строго вербална творба. Казвам го от гледна точка на човек, започнал кариерата си с едва ли не неми филми, или поне такива с малко диалог, затова ми се щеше да „отелеся“ езика. Разбира се, за това дължа много на актьорите – тези три прекрасни същества. Още тогава разбрах, че те са готови да допринесат за изграждането на героите си не толкова с думи, а по-скоро с енергията си.
Доколкото знам, в първоначалната версия на сценария Рей не е французойка…
А.Ц.: Не, не. Рей трябваше да е англичанка. Но още щом Ариан се появи за прослушването, си казах: „Да, това е нашата Рей!“. Стана малко чудо, което, честно казано, никога не се случва на снимачната площадка на сериал… дори имахме време за репетиции. Продуцентите от Би Би Си ни отпуснаха десет дни, в които да се опознаем, да снимаме предварително, да изследваме динамиката на тези трима актьори, всеки от които идва от различна сфера.
Какво се случваше тогава?
А.Ц.: Първата седмица дори не прибягвахме до думи. Импровизирахме, изследвайки енергията помежду им, правехме разни глупости, като например да танцуваме по нелепи начини или да пеем колкото ни глас държи. Всъщност тогава дадох на всекиго от тримата по един плейлист за персонажите им. Също така настоях да изгледат двайсет и два филма, и то заедно. За мен беше важно да ги гледат заедно, тъй като ги възприемах още тогава като режисьори на сцените. И как не – те трите трябваше да разберат и регулират добре темпото помежду си на снимачната площадка, заедно с оператора Шон Прайс Уилямс. Известна съм с това, че съм бавна… Затова трябваше да се адаптирам и да измисля най-добрия начин, по който да подходя, без обаче да се оставям на течението, да не правя твърде големи компромиси. Затова реших да снимаме сцена по сцена, отново и отново, без да стопираме кадъра, директно да започваме отначало. Така никой не разбира кога снимаме и кога – не. Разбира се, материалът се получава много естествен, обаче е доста изморително за всички. Но ми хареса това, че се получи един многоактен балет на желанието, на страха и на жаждата.
Ариан Лабед: Мисля, че Атина предусеща какво ще се получи още преди да сме разбрали напълно как да контролираме динамиката помежду си. За мен самата беше трудно и не знаех откъде да започна, не можех да се насиля за нищо конкретно. Но тя според мен знаеше или поне успя да забележи неща, които ни убягваха на нас като актьори.
Да разбирам, че началото е било подчертано колаборативно, между тримата актьори и Атина. Доколко беше важно да работите с конкретиката на тази тристранна любовна връзка?
А.Ц.: Това са неща от живота. Имам приятели, които са в ненормативни сексуални връзки или в полиаморни такива. Но не мисля, че сериалът е само за това. Това е шоу за любовта. Просто се е случило така, че да са трима – две жени и един мъж – точно така подходихме към въпроса. Все пак е важно да кажем, че в началото и те не са готови за това, което им предстои. Не става дума за двойка, която преживява труден период, и добавя трети човек в уравнението само и само, за да няма раздяла, изобщо не е това. Тази връзка между тримата се установява постепенно, тъй като споделят едно и също пространство, и става толкова естествено, че дори може да изглежда, сякаш се развива против волята им. И въпреки че това само по себе си усложнява нещата за тях, те все пак имат отношение по въпроса, имат право на избор.
А.Л.: Полиаморията винаги е съществувала, така че не мисля, че правим нещо наистина революционно. По-скоро мисля, че ценното в „Тригонометрия“ е това как мислим за формите на нещата; тоест формата „двойка“, формата „любов“ или „семейство“ и техните социологични импликации. Любовта е завинаги, това го знаем и то няма да се промени. Но и в сериала, както и в живота, виждаме как подобни конфигурации все още подлежат на стигми…, а накрая, ако се потопим в любовта, не можем да съдим никого, защото става дума за обич, за хора, които се обичат. Трябва да си голям идиот, че да осъждаш това. В този ред на мисли, в „Тригонометрия“ представяме друга конфигурация на връзката, алтернативен потенциал за това по какъв начин хората могат да бъдат заедно. Затова и не ми се струва, че правим нещо кой знае колко политическо – става дума за преосмисляне на идеята за връзка и семейство по нов начин.
Струва ми се, че от гледна точка на публиката, би предизвикало други реакции, ако тройката се състоеше от двама мъже и една жена например… Все пак има много наслоявания, що се отнася до образа на лесбийството и мъжката хомосексуалност и бисексуалност, за съжаление…
А.Ц: Ще ми се това да не е вярно, честно казано. Би ми се искало, лично на мен, да гледам такава алтернативна версия на „Тригонометрия“. Но, както казах, ние не подхождахме по начин, който не сексуализира специално тази конфигурация на взаимоотношенията, но съм съгласна, че това е важен въпрос. Знаете ли, важно е, че се оказва някакъв натиск срещу такива закостенели виждания, защото по-нататък в сериала става дума за това какво е да изградиш семейство по свой пример в ХХI век.
