НАДЕЖДА МАРИНЧЕВСКА

 

В цялата си история българското анимационно кино не е имало такова мащабно международно представяне, както тази година на 21^-ия анимационен фестивал в Лисабон – „Монстра“ (16 – 27 март 2022). По обхвата на показаните български филми – осемдесет късометражни, два пълнометражни анимационни и два документални филма за българската анимация – това събитие надхвърля дори собствените ни национални и международни форуми и като че ли предвижданията на критици и аниматори за възраждането на стария престиж на Българската анимационна школа най-после се сбъднаха. За сравнение, другите две ретроспективи – на Бразилия и на Швейцария, бяха представени със значително по-малък брой филми. Първата – с деветнайсет, а втората – с двайсет и осем филма.

Макар по мерките на филмовата история „Монстра“ да не се числи към най-старите европейски фестивали, форумът от 2000 г. насам набра солиден международен авторитет, като един от най-значимите анимационни фестивали, като освен в Лисабон, гостува всяка година в повече от четирийсет града на пет континента. Тази година бяха показани повече от 500 филма от 46 страни, които събраха голяма и възторжена публика както на прожекциите за деца, така и в програмите за възрастни. „Монстра“ е фестивал със седем конкурсни програми, множество ретроспективи, специални прожекции, лекции, майсторски класове, творчески работилници и т.н. Форумът все повече се превръща в място за срещи на професионалистите от различни страни, а популярността му расте, благодарение на далновидната политика на организаторите.

България беше „страната във фокус“ тази година – едно дълго подготвяно събитие от артистичния директор на фестивала Фернандо Галрито и българския куратор Радостина Нейкова. От наша страна партньори за осъществяването на събитието станаха Националният филмов център, Световният фестивал на анимационния филм във Варна, Нов български университет, НАТФИЗ и „Кулев филм продукция“. Това направи възможно участието на десет българи във форума – автори, двама членове на официалните журита, преподаватели, докторанти и студенти по анимация. Подобно, но значително по-малко като мащаб, международно представяне на българското анимационно кино е имало в историята ни единствено през далечната 1970 г. на III Международен фестивал в Мамая, Румъния, когато България получава обща награда за селекция, присъдена от независимото жури на ФИПРЕССИ. 

 

Освен филмите, португалската публика можа да види и две изложби. Първата беше изложбата на Анри Кулев в една от централните лисабонски галерии на Националното дружество на изящните изкуства, където авторът показа множество акварелни рисунки, характерни за експресивния му стил – илюстрации, карикатури, еротични скечове и т.н. Изложбата открои характерни страни от натюрела на Кулев – акварел, хартия, молив, перо, като показа автора в различни негови проявления – от социалната ангажираност, през иронията и скепсиса, до свободната асоциация и сюрреалистичните му видения. Огромният диапазон на внушенията – от хумора до мрачните предчувствия, изявиха пред публиката таланта на автора си. Втората изложба бе представена в официалното кино на фестивала „Сао Жорже“ и съдържаше поредица от плакати на Световния фестивал на анимационния филм, дело на Ася Кованова, Андрей Кулев, Лилия Воденичарова и Калина Вутова – свежи и артистични спомени за изданията на фестивала. Голяма чест за българските автори беше и изработването на двете шапки на фестивала – за официалната програма – от Анри Кулев и за детската „Монстриня“ – от Радостина Нейкова. Тяхното непрекъснато показване преди и след стотината прожекции направиха от Кулевата зловеща сирена и от Радостининото бродирано детско чудовище любими картинки, които се виждаха непрекъснато, отпечатани върху програми, баджове и презентационни материали. Анри Кулев проведе и майсторски клас по време на фестивала, като сподели със слушателите си важни акценти от петдесетгодишния си опит в анимацията и разказа за най-новия си пълнометражен филм „Меко казано“. А Радостина Нейкова проведе поредица от творчески работилници с деца, семейства и студенти както в официалното кино на фестивала, така и в четири университета и три училища по изкуствата. Огромната работа, която тя извърши, включваше още и селекцията на българската филмова програма, както и всички съпътстващи дейности по уреждането на авторски права, осигуряване на копия и материали, писане на текстове и др. Всичко това Радост направи с огромна посветеност, енергия и желание да популяризира по света българското анимационно кино. Можем само да ѝ благодарим!

 

Филмовото представяне на България на фестивала в Лисабон беше богато и разнообразно. В него имаше две ретроспективни програми с българска класическа анимация от 60-те до 80-те години, включващи творби на Тодор Динов, Стоян Дуков, Иван Веселинов, Слав Бакалов, Румен Петков, Николай Тодоров и други. Голям интерес предизвика и ретроспективата от шест филма на Анри Кулев. Основният фокус обаче беше поставен върху съвременната българска анимация. Програмата „Световен фестивал на анимационния филм – Варна“ включваше филми на Свилен Димитров, Димитър Димитров, Радост Нейкова, Андрей Цветков, Сотир Гелев, Иван Богданов и Пенчо Кунчев. Втората програма – „Съвременна българска анимация“ представи творби на Весела Данчева, Андрей Кулев, Димитър Димитров, Пенчо Кунчев, Господин Неделчев – Дидо, Борис Десподов и Андрей Паунов, Ася Кованова и Андрей Кулев. Допълнени с третата програма – дванайсетте филма с анимация по стихове на съвременни български автори „Щрих и стих“ на „Компот колектив“. Всички тези творби създадоха богата картина на различните тенденции и стилове в новото българско анимационно кино с голямото разнообразие от идеи, визуални почерци и таланти. Графичните стилове и ироничният или социален поглед към света се допълваха с живописна ръчна рисунка и поетична музикалност. Техниките, простиращи се от рисуваната анимация, през изрезките, обемите и пластилина, до триизмерната компютърна анимация или необичайната анимирана бродерия също демонстрираха възможностите на новото българско кино, което по нищо не отстъпва на най-добрите образци в света. Българската детска програма показа очарователни филми с нежни послания без дидактика във филмите на Ася Кованова, Пенчо Кунчев, Марина Русинова, Радостина Нейкова и София Илиева, Вера Донева, Роза Колчагова, Свилен Димитров и Георги Димитров. В допълнение на „Монстра“ бяха представени и две студентски програми – от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Нов български университет, които за пореден път доказаха, че обновлението и свежият поглед към света идват от новите поколения. Професионалното качество на филмите от двете ни анимационни школи заслужено спечели уважението и респекта на младите зрители от португалските университети.

Двата документални филма за български аниматори – „Парижкият дъжд на българската анимация“ на Господин Неделчев – Дидо за Тодор Динов и „Човекът с лулата“ на Андрей Кулев за Иван Веселинов придадоха допълнителни щрихи към портрета на българското анимационно кино, показвайки богатството и мисълта на личностите, които стоят зад редица прекрасни филми.

 

Безспорно обаче хитът на българското участие беше новият филм на Анри Кулев „Меко казано“ по приказката на Валери Петров. Въпреки че и предишният пълнометражен филм на Кулев „Пук“ беше показан и направи впечатление с рисуваното богатство на подводния свят, „Меко казано“ се оказа филм – „тежка артилерия“ в пълнометражното детско кино. Осъществен изцяло с компютърна технология – нещо, което съвременните деца вече приемат за задължително – филмът успява да избегне най-разпространеното клише, налагано от американската комиксова култура – клишето на супергероя. „Меко казано“ е мек филм. Филм, който отправя към децата простички морални послания без обаче да затъва в дидактика и назидателност. Малкият Светльо сънува и в съня си е посетен от санбернарско куче, което „идва да го спаси“. А да бъде спасяван малчуганът е необходимо, защото е намислил да напише лъжливо писмо на баба си, с което да получи повече пари за пластмасови индианци. В хода на „спасяването“ на писмото към странната двойка се присъединяват кълвач, костенурка и къртица, които обаче си имат едно на ум, заради предишни прегрешения на Светльо. Накрая мишка и нейните потомци се намесват в полза на момченцето, а то разбира важни неща за лъжата, за приятелството, за доверието, за обичта... Филмът на Кулев е изграден не като суховато разсъждение над морални казуси, а като забавление за деца. Това е детски мюзикъл с огромно количество забавни песни, написани от Любомир Денев. Пътят за търсенето на писмото се превръща в път на порастването, но и в път на приключението и веселието. Всеки от персонажите има ярко изградена индивидуалност – от кучето фалшив санбернар с бъчонка коняк на шията, през кълвача, който разпердушинва с клюна си де що види, или костенурката с убийствено розови кънки, до самодоволния очилат кърт, който си пада по маркови дънки и „истински“ бой с индианци. Всички те създават една живописна компания на многогласието, в която добротата и щедростта на сърцето надделяват над съперничеството.

Както се случва в българското кино, филмът е реализиран с нисък бюджет и отчайващо малък колектив аниматори – шестима. Това обаче по силата на някакво благоволение свише или по-скоро по силата на огромен труд и отдаденост на екипа не е довело до снижаване на качеството. Напротив, компютърната анимация може да съперничи с най-добрите продукции, в които участват стотици аниматори. Движенията на всеки от персонажите са силно индивидуализирани. Художниците ги структурират не като копират реално заснети действия, а като задържат на екрана и изваждат най-изразителните моменти във всеки жест, така че да подчертаят характера. Косите и козините се движат естествено от вятъра или инерцията, а всеки аниматор знае колко сложна задача е това и какъв огромен брой компютърни часове изисква тя за реализация и рендване. Филмът дори започва с една изключително впечатляваща сцена на парк със стотици и хиляди падащи есенни листа, които образуват вихрушка от ярки краски. Подвижната камера играе своя танц между тях и създава усещането за съпричастие, дори когато още не знаем към какво или към кого. Във филма има още множество ефекти – искрите от постоянното чукане на кълвача, водата с нейните завихряния, бурните талази на вятъра, хвърчащите перушинки. Атмосферата е изградена с изключително внимание към детайла. Анри Кулев създава образа на обобщен европейски град, в който има и някои софийски акценти. Този град, потънал в носталгичен ретро стил, ни връща към простата яснота на обикновените човешки ценности. Монтажът е премислен, в повечето случаи е изграден предварително, още на ниво работна книга, и включва активното движение на гледната точка. 

„Меко казано“ е наистина впечатляваща продукция, реализирана с малко пари и хора, но запазваща кроткото послание на Валери Петров за „невъзвратимите неща“:

„Има неща, мой приятелю млад,

които не могат да се връщат назад.

Например има

счупени вази,

петна по килима,

лъжи като тази…

Затуй моят голям санбернарски съвет е:

дечица, щом почвате нова игра,

за минутка се спрете и за миг проверете

дали тя е наистина чак толкоз добра,

и отложете я, ако сте

с чувство, че може би пакост е!

Защото пакости, приятелю млад,

извират отвсякъде в избор богат:

лъжи и лъжички,

малки измени,

които ний всички

вършим, засмени.

Ау-у-у!

Затуй моят голям санбернарски съвет е…“

 

Нашето представяне на международния анимационен фестивал „Монстра“ в Лисабон беше фойерверк от събития в продължение на дванайсет дни, празник, какъвто българската анимация не е преживявала. Международна промоция на едно изкуство в такъв мащаб е дори прецедент в цялата българска култура. Пожелавам го и на другите изкуства! История и съвременност, традиция и новаторски идеи, личности, автори, млади хора – всичко това допринесе за достойното вписване на българската анимация в редиците на водещите европейски кинематографии. Най-после българският талант и артистичност излязоха извън сянката на така нареченото „малко регионално кино“.