СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ
Ако напишете в google – Здравко Драгнев, ще излезе следното:
Здравко Цветанов Драгнев е български актьор и режисьор. Роден е в град София на 24 септември 1943 г. Завършва през 1968 г. кинорежисура в Прага. От 1973 г. работи като сценарист и режисьор. Автор е на повече от седемдесет документални филма. Сред наградите, които е печелил, са и три „Златни ритона“ за документален филм.
Спомням си, че през 2005 г. на една прожекция на мой филм в Журналистическия факултет режисьорът Стефан Джамбазов каза пред студените, че филмът ми му напомня филмите на Здравко Драгнев. Тогава не знаех как да реагирам, защото не бях гледал нищо на този режисьор. Моята преподавателка по документално кино Юлия Кънчева ми беше отворила очите за българското документално кино, но поради една или друга причина не бях попадал на филм на Здравко Драгнев. И тогава, и сега, за огромно съжаление филмите му няма къде да се видят.
През 2018 г., по случай неговата 75-годишнина, в кино Одеон се състоя панорама на творчеството му. Не мога да опиша състоянието си след прожекцията на „Реквием“, „Чупетлово“ и „Кратка автобиография“, които бяха прожектирани един след друг в един от дните на панорамата. Чувството беше абсолютен кеф от видяното и страшно раздразнение, че този човек и неговите филми са скрити от публиката.
За тези, които не го познават, той минава за особен чешит, който не обича да говори за себе си и творчеството си. Биографията му е много любопитна. Както ни информира google, учил е в Прага, където е завършил Kинофакултета на Академията за изящни изкуства – ФАМУ през 1968 г. Значи е бил пряк свидетел на разцвета на чехословашката Нова вълна, Пражката пролет и смазването ѝ от войските на Варшавския договор през 1968 г.
И така, отправям се към „Люлин 2“, за да разговарям с него и да се опитам да открехна вратата към неговия свят.
Първата година, когато кандидатствах във ФАМУ, не ме приеха.
На колко години беше тогава?
Ами, на 20 ли бях… Те ми казаха: „Малко опит трябва да натрупаш“. Което си беше факт. „Пък и езика трябва да научиш.“
На какъв език беше изпита?
На чешки. И останах там, пиех бира, четях вестници. На място езикът бързо се учи от млад човек.
Къде живееше там?
Бях си наел една слугинска стаичка в центъра на Прага.
Какъв беше изпитът във ФАМУ?
Комисия от петнайсет човека. Преценяват те, първо – тъпанар ли си. Най-общо почват да ти задават някакви въпроси. Кой е представителят на СССР в ООН. Аз, случайно, понеже четях вестници, им го изтрясках. Какво мисля за българското кино. И понеже ги познавах, че си имат едно на ум спрямо Изтока. Казах им, че се правят исторически филми за царе… И те – хе-хе-хе. Защото те не са на тая вълна – историческо кино. Актьорски етюд трябваше да направя. Показах им как се коли кокошка – с двата крака я настъпваш за крилата. Питат ме: „Какво си мислите за комисията? За всеки кажете по нещо“. Аз бях нахакано копеле и почнах да говоря разни работи. Стигна се до председателя на комисията – пан Земан. Той един достолепен, с бастун. И му говоря нещо, а той – „Говорете по-силно, не ви чувам!“. И все не чува, и не чува, и аз накрая им казах какво мисля за председателя на комисията, че е глух и тия се разкапаха от смях.
Как беше обучението там?
Mного качествено. Имаше възможност за практическа работа. Всяка година правиш филм. И ти преподават професионалисти. На мен ми е преподавал Форман. От Барандов ми е преподавал шефът на монтажа там.
Ти си пряк свидетел на чехословашката Нова вълна.
Да, основата на целия този период беше смяната на идеологическия модел на социалистическия реализъм в изкуството. Това бе борбата на чешката вълна да се смени „съветския човек“. Това е изкуствено, идеологически създаден „човек“. И той се смени с „малкия човек“. Излязоха книгите на Бохумил Храбал и Милан Кундера. Кундера ми е преподавал също. Те пишеха за малките хора. Стояха спрямо „социалистическия човек“ много по-естествено, нормално. С размишления за любовта, аспекти на морала, винаги с хумор. Филмите от Новата вълна бяха главно с натурщици. Актьори имаше по-малко. „Балът на пожарникарите“ на Форман. Те са истински пожарникари, това е наблюдение, извадено майсторски. Та за това бе тая борба.
Спомняш ли си 68-ма година?
Посрещахме войските. С Рая.
Коя е Рая?
Моята съпруга, майката на Цветан и на Антон. Тя правеше аспирантура в Прага по социология. Ходеше, правеше изследвания по затворите и ѝ беше интересно.
Рая каква е по народност?
Украинка.
И какво, намери любовта и киното в Прага?
Да, и децата. 1970-та се роди Цветан.
1968-ма влизат войските на Варшавския договор, а ти завършваш?
Да. 68-ма, началото на 69-та завърших.
Имаше ли го това чувство в Чехия по времето на Чешката пролет, че хората имат сила?
Как да нямат сила, като народът излезе на улиците. Милите русначета и казахстанчета отнесоха доста обиди. Ние с Рая срещаме едни съветски войничета до нашата къща. Нещо им говорим – „Какво правите тука?“, един от тях зареди калашника и докато минем ъгъла, чаках някой да ни изпуца. Имаше още един случай на моста на Валтава. Говорим си с едни съветски войничета, те надъхани ни питат – „А къде бяхте вие по време на Втората световна война?“ Това е аргумент, който и сега се среща в спора с Чехия за дипломатите (бел. а. Дипломатическият скандал между Чехия и Русия от 2021). Проблемът какъв е на тия, идеологическите хора? Вие, що не сте наши бе, що сте от другите. А кой си ти, не ги интересува. Ти си чех, ти си българин. Ти не може да си чех или българин. За тях ти си или американски, или руски поддръжник и точка. Това е мислене, дето малкият човек, така нареченият „чудак“, не може да го разбере. Първо, аз съм Аз. После българин, после чех. Нито съм американски, нито руски.
През 1970 г. се роди Цветан, а мен ме взеха казарма в България. Щото съм завършил висше, служих една година. Мина и това, и после пак се върнах в Чехия, където бяха Рая и Цветан. Имам диплома, обаче работа в Чехия не мога да приема. Всичките ми приятели бяха антисъветски настроени. Естествено, че на тях не им даваха работа. На мен ми предложиха, като на един от новите окупатори, но аз нямах право да приема никаква работа.
А в България не ти ли предложиха работа?
Тука ми предложиха директно игрален филм в Киноцентъра, и то без да съм минал през асистент-режисьор. И аз, като прочетох сценария, викам си, Здравко, пази се. Ще хванеш това и край.
Какъв беше сценарият?
Партиен филм. Тъпотия пълна. Те правиха и такива филми. Не ги обвинявам. На мен ще ми предложат по-специално нещо… Младок. Никой не го иска тоя сценарий, ами дават ти го. Имаше една Майчето ли беше, редакторка. Вика – „Какво ще кажеш?“. Не мога, нямам време. Заминавам за Чехия. И си казах – стоп! Оттук минавам в сферата на свободата, която е документалното кино. Защото разбрах, че горе в Киноцентъра първо трябва да мина по един дълъг път, ако не им правя партийните филми. Трябва да съм асистент-режисьор. Да чакам. Години са чакали хората, докато получат правото да изберат нещо.
И какво, обратно в Чехия?
Общо взето се скитах между България и Чехия. Рая и Цветан живееха в Прага. Там не можех да взема работа. Идвах тук, правих някакви импресии, нещо да спечеля и да занеса там. Тук направих два-три кратки филма. Без някакви замисли, обичах да си седя в монтажа и да си правя експерименти. Така изкарах доста години, без да правя нищо съществено. Кое е било най-важното за мен тогава?! Има една такава представа. Човек учи, висше образование завършва. Почва да прави кариера, търси връзки, създава филми. Е, добре. Явно това не е било приоритет за мен. Приоритет е бил моментът, в който съм се намирал в Чехия. Няма работа, ми няма. Има хубава бира, имам хубава жена, дете. Животът е много по-важен от филмите. Никога не съм отдавал значение, че най-важното е да се направи хубав филм, да получа признание, да спечеля пари, да стана фактор, да стана академик.
И така през 1976 се ражда Антон.
Да, и тогава родителите ми помогнаха да купя апартамент в Люлин. И докарах Рая и децата в София.
Установи се.
Да. И започнах моята кариера в документалното кино.
Как се приемаха твоите филми?
Народът се смее, харесваха се. Георги Данаилов, който беше в журито, което ми даде Златен Ритон през 1981 г. за „Кратка автобиография“, вътрешно доволен. Иван Славков, който беше по това време директор на Телевизията, вътрешно доволен, защото филмът е произведен в СТФ „Екран“, която беше студията на БНТ. Филмът не е отявлено контра. Той не е за чудаците, а за нормалните хора. И се хилят зрителите. Времето беше такова, нямаше ги вече тия мракобесните, дето са били преди мен, дето ще те викнат и ще ти кажат – „ти ли бе…“. Настъпиха брежневските времена и социализмът се разплу. В СССР приеха идеята за правата на човека. Той и Путин сега е приел съветските норми за права и свободи – имаш право да си нахранен, имаш право на жилище и сигурност, щото милицията ще те пази. Но ако малко забогатееш, ти ще почувстваш потребност от свобода. Политическа свобода. Искаш да се сдружиш с такива като теб. И става опасно. Средното съсловие става опасно. И ти викат – „подадох ти палеца, а ти сега искаш да ме сваляш от власт“.
„Кратка автобиография“ е един от най-хубавите български документални филми, които съм гледал. Главният герой Кунчо е самоук селски художник. Рисува народни празненства и съселяни. Съществуването му е лишено от суета, домът му е хаос от бои и рисунки. Кунчо е отдаден на едно спокойно творческо съзерцание без амбиции и пресметливост. Ръководителят на местната партийна организация оценява приноса на Кунчо за културата в района. Абсурдът е изведен от решението на Здравко да режисира чиновника. Той се появява по време на речта на своя заместник и уж го изненадва. Заместникът му отстъпва мястото си на бюрото. Партийният функционер има говорен дефект и трудно си довършва изреченията. Той пелтечи и се мъчи да изговори предварително наизустена реч за темите в картините на Кунчо. Но това усещане за абсурд, заложено в началото, достига връхната си точка в средата на филма. Кунчо посещава дома на своя познат Лазар, който колекционира празни бутилки на западни алкохолни питиета. Лазар се препитава с търговия на пазара, но таи амбиции да стане художник. Голямата му болка е, че е пропуснал шанса да стане партизанин преди 9-ти и да си оправи живота. Той изповядва еснафските си житейски възгледи пред Кунчо. Лазар си има своя житейска цел и мироглед – да си построи къща, да постигне материално благополучие, в което няма нищо укоримо.
„Кратка автобиография“ е филм за различните мирогледи. Контрастът между равнодушието на главния герой към материалното благополучие и битовите страсти на Лазар, или епизодът със селския събор, документирал очарованието на празника и хорото под открито небе и строгото пелтечене на функционера в скучния кабинет, надграждат смислово филма. „Кратка автобиография“ е притча за малкия човек, който е намерил щастие в простотата на живота.
КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ (1981)
В „Кратка автобиография“ първоначално започвате да снимате филм-портрет на Кунчо, нали?
Да, завъртаме се около него. За да правиш филм за някой, твоите представи за него са винаги откъслечни. Някой е казал за него нещо, ти си се запознал. Значи първата работа е да се завъртим около Кунчо и да не пропускаме какво става около него. И тогава се появи, слава на Господ, Лазар, съвсем случайно.
Който идва да види какво снимате?
Да. Вика – „Какво става тука?“. И тук е моментът, да не го пропуснеш, да кажеш – „А бе, снимаме филм за Кунчо, аре бягай оттук…“. Което е възможно. Можех да му кажа – „А бе, не ни пречи, бе!“.
Този Лазар е голяма работа. Неговите размишления са хем смешни, хем имат някаква дълбочина.
Как да няма. Той ти говори за къщата.
Образцовият дом.
„Цял живот съм искал да я направя тая къща“ и това аз не го разглеждам като ирония. Хората искат. Е, как да стане. И той е бил партиен секретар, и е продавал на пазара, и е брал корени, и съжалява, че не е станал партизанин навремето, за да си оправи живота след 9-ти.
Трябва да го видиш това и да не го пропуснеш.
Знаеш ли колко неща има, които Господ ти ги предлага. Това го забелязах сега, при „Пасажери“. Някой път Господ не ти предлага нищо, защото си в някаква схема и ти казва: „Седи си в схемата и да те видим какво ще измислиш!“. И то не става. Ти виждаш, че героят ти не става, ти го мъчиш. И изведнъж Господ ти пуска някакви нови хора и ти, ако не ги приемеш и не видиш как може да ги включиш, тогава пък влакът заминава. Това е жив живот, филмът се прави с художествени средства, но то пак е свързано с малкия човек, ти трябва да го наблюдаваш.
Интересно ми е как е работила системата в документалното кино – как са се пускали, произвеждали и приемали филмите.
Документални филми се произвеждаха в Студията за научно-популярни и документални филми (НПФ), Студията за телевизионни филми „Екран“ в БНТ и в Киноцентъра при Христо Ковачев в студио „Глобус“. Това бяха големи производствено-пропагандни предприятия, в които имаше филмови колективи и редакции.
Имаше ли цензура?
Естествено. Цензурата е в главния редактор, той има голяма власт. Той е връзката с Партията. Той е главният цензор. Неговият подпис седи там. Ама, това беше и възможност, защото хората се сменяха. Един не ти пуска филмите, после идва друг и почва да ги пуска. Имаше жив живот. Специално за „Екран“ в БНТ, където работих основно, Митко Хаджиев пускаше и на Нюма Белогорски филмите за Георги Димитров, но пускаше и всички мои. Едни си правеха партийните филми. Една трета седеше, нищо не правеше и подпираше дувара. Нямаше безработица в България тогава. От време на време директорът се грижи – „Хайде взимай тоя филм, за какво получаваш заплата…“. И третата група бяхме ние, които правихме филми за малкия човек, художествени, по-остри. Като не ти харесат готовия филм, слагат го на рафтчето и точка. Правихме един филм с Христо Илиев – Чарли за Капана в Пловдив. Искаха да разрушат Капана и да построят нови блокове и магазини и ние направихме филм за това. Показаха филма на документалния фестивал в Пловдив. Стана дискусия, стана направо политически филм. Скандал. И го прибраха тоя филм. Ама не разрушиха Капана и не ме уволниха. Слагат го на рафта и толкоз. Аз правя следващ филм. Не бе, това е по-разумната политика на цензурата. Няма как… ти тръгнеш ли по тая линия, тогава трябва да те вкарат и в затвора.
Правиш филма, взимаш си заплатата.
Да.
Ама, няма да ти го излъчим…
Да. Ние бяхме от школата на '68 година. Ти или имаш кауза, или нямаш. И те го разбираха и реакцията им беше – „Аха, добре, ще направиш филма, но ние няма да го показваме“. Някакво такова разбирателство. Ти недей да излизаш на улицата, ще работиш, а ние ще ти турим филма на рафта. А да се излезе на улицата, аз много добре разбирах, че в България не става. Когато се върнах от Чехия, видях, че просто не става. Не бяхме на това ниво на конфликт с идеологията, със соцреализма.
Всички са си траели тука.
Срещу апартаменти, вили и коли. Толкова. То повече какво друго…
А ти като придобиеш това ниво и не ти идва да се бунтуваш.
Ти трябва да имаш подкрепа от някой, или трябва да се жертваш. Аз съм мръсник. Не се смятам за Левски, но съм човек, който работи за Левски. И съм си преценил уменията. И си правя филмите, и те работят за малкия човек, за хуманизма. Не си слагам големи задачи. Не, аз си слагам задачи, но те са философски и между другото си правя анализ, и знам кое може да стане или не в онзи момент.
Работил ли си в НПФ-то?
Там направих „Чупетлово“. Там беше същият модел – директор, гл. счетоводител и редакция. В НПФ-то много се пазеха да не сгафят идеологически. Финалът на „Чупетлово“ не можа да мине. На края на филма един вика: „Ей, тук ток ще прекарвате. Па тука ще стане село, да си ебе мамата!“. И това да се резне „да си ебе мамата“. В НПФ-то беше по-консервативно и зависеше кои са редакторите в даден момент. Като е човек по-ларж, пуска всякакви филми извън идеологическите. Като е малко по-такъв, дето вика един приятел, Борето, който е писал пиеси за радиото и е имал вземане-даване там, не става. Викат му: „С тая пиеса трябва да си сверим часовника с градския комитет на партията“. Ако попаднеш на такъв тип, няма да те пуснат.
РЕКВИЕМ
Работил си и в киноцентъра в „Глобус“ при Христо Ковачев.
Там беше различно. При Христо Ковачев го има влиянието на личността, „Глобус“ беше негова студия.
Добре, как е ставало това?
Защото направи филм за Тодор Живков. Така. Правиш филм за Живков и после ето ти студия, ето ти пари. Така беше. Аз имам добри впечатления от Христо Ковачев. Покани ме, там направих филма „Реквием“ за последния парен локомотив.
Той ли решаваше там?
Само той. Няма друг. Няма цензура. Ти си направил за Живков филм, ЦК ще ти слага цензура… Той иска да си направи студия, дават му бюджет и точка.
А с Чарли как се запознахте?
Покрай „Екран“ и режисьора Оскар Кристанов. И той беше учил в Чехия, но две години преди мене.
Засякохте ли се в Прага с Оскар?
Засичали сме се, но рядко. По-скоро тук сме ходили по кръчми. И покрай Оскар се запознах с Георги Пенков – Джони, Георги Стоев – Джеки и Христо Илиев – Чарли. Христо Илиев – Чарли ми стана сценарист на филмите. Той е кадърен и разбира за какво става въпрос и има усет към такива хора като Кунчо (герой от филма „Кратка автобиография“). Чарли разбира от кой човек какво може да стане. И разбира с кой да се свърже.
Това беше доброто на онова време. Тогава имаше доверие – кой прави филма. „А, тоя ли? Тоя няма да го направи.“ Но като си изградиш доверието с няколко безспорни филма, след това не те питат много… „Ама как ще го направиш…?“ Чакат накрая. И ако се издъниш един-два пъти, ще почнат да те питат – „Как ще го направиш. Я напиши какво ще правиш“.
А за „Чупетлово“ какъв беше сценарият?
Нямаше сценарий. Чарли затова е готин, защото ти казва – „Ела сега да ти покажа едно село“. Какъв сценарий?! Една бабичка преминава през моста, а после реката шумоли… Това се прави после. Чарли има усет, че от това село може да стане филм. Отидохме и стана. И точните хора намерихме. Ако сега трябва да направиш такъв филм, ти трябва да напишеш двайсет страници сценарий в НФЦ-то. Чакай бе, що трябва да го пишеш… Сега е по-сложно – „Ама какво ще снимате там, ама защо така…“. Но не се оплаквам.
ЧУПЕТЛОВО
Работил си основно по звука на филмите си с Георги Пенков – Джони.
Той е най-нормалният човек, когото познавам. Ти да имаш интелект и същевременно да си нормален. Ти можеш да извадиш интелект с цел да спечелиш нещо и да се поставиш отгоре над другите. А, Джони е нормален човек. Той може да те скапе с анализ, ако говориш глупости, обаче същевременно виждаш, че той има афинитет към хуманизма и към нормалното.
Филмите за чудаци са документални портрети на обикновени хора с особен светоглед, създавани от български кинодейци в годините преди 10-ти ноември. Те отместват фокуса на документалното ни кино от героичното партизанско минало, строежите, колективите и постиженията на партията и го насочват към индивидуалността. Ако трябва да посочим личността, която обединява „филмите за чудаци“, това е сценаристът Христо Илиев – Чарли. Работата на Чарли като журналист и обиколките му из малките населени места му помагат да срещне героите на документалните си филми. Те са завладяващи с искреността и абсолютната си неподправеност. Говорят това, което мислят, разказват за себе си съвсем естествено, без поза. Възгледите им за света и живота са лишени от идеологически патос. Тяхната „чудатост“ е, че са се посветили на цел или живеят според собствените си разбирания за смисъл, който понякога не е особено прагматичен.
Терминът „чудаци“ откъде тръгна?
Ти нали разбираш, че те не искаха да признаят, че тези филми бяха пробив в налагането на малкия човек в социалистическата идеология и соцреализма. Биха могли и така да говорят критиците и да раздухват тия филми като знаме, което в Чехия е ставало. Те чехите не са казали – „тия от чешката вълна правят филми за едни чудаци…“. Правиме за нормалните хора. За да избегнат това, нашите критици ги обявиха за чудаци. Много са внимателни. Чак сега с тоя филм „Пасажери“ видях в тях да се прокрадва, че не е филм само за чудаци. Но сега видях, че Маринчевска каза, тия хора не са чудаци, те са хора, които имат мечти, те са всъщност малките хора. И Петя Александрова го е схванала, че това сме ние. Ние, които мечтаем да отидем до Норвегия по Дунава и то през Германското море. Това са нормалните хора. Тогава се борехме срещу соцреализма, срещу изкуствения човек, искахме да отидем при хуманизма. Сега какво става по света? Няма ясен идеологически враг. Няма как малкият човек да го противопоставиш на еснафа. Ами, то малкият човек си мисли за пари, за какво да мисли. Малкият човек сега срещу какво да се бори… Ей ги тия от „Пасажери“. Те не се борят с нищо, те мечтаят.
ПАСАЖЕРИ
Ти чувстваш ли се като чудак в българското кино?!
Аз ли?
Как се чувстваш?
Не съм чудак, защото няма нищо чак толкова чудновато в мен. Киното ми е като хоби, не го правя. Чувствам се различен, аз съм си аз.
Но от какво си различен?
Филмите ми са различни. Защо се чувствам различен, чакай да помисля. Аз съм еднакъв по много неща с всички около мен.
Ти по-близо до Лазар ли си или до Кунчо?
До Кунчо. Въпреки, че идеите на Лазар не са ми съвсем чужди. Ти като нямаш пари, в един момент си викаш – „Дай да направя някакъв поръчков филм“. Но никога не съм си позволил поръчковият филм да бъде идеологически. Или ще е за леката промишленост, или за „Спорт палас“, или за „Калиакра“, за манекенките. Никаква идеология, за някой лев – да, ама това не ме удовлетворява.
Къде се правеха тези поръчкови филми?
Навсякъде. Но имаше и още две места – „София прес“ и „Интерфилм“. Те бяха за външнополитическа пропаганда. И там не бяха тъпи, не говореха за социалистическия човек, а искаха да покажат, че ето Бай Тошо прави модерни заводи. Тия там бяха ченгета главно. Там направих филм за един завод, оборудван с японски машини. Всичко е мижи да те лажем, на кой ли са го пускали… Една машина работи, дават се пари от бюджета, правят се филми. Паднало ми е да взема малка част, защото имах нужда от пари. А иначе, ако тръгнеш по тоя път да обикаляш заводите, може да станеш богат. Аз един филм съм направил и що не…
Добре, правят се тия филми в „Интерфилм“ и „София прес“, и?
Никаква реализация.
Показвали ли са го по телевизията например?
Не. Тоя филм, бъди сигурен, никой не го е видял. Кой на Запад ще го шашнеш с тия японски машини?! Сега се замислям, биха ли показали такъв филм?! Ти на българския народ да му показваш какви заводи има?! А бе, де да знам, може да са го показвали.
За да запълнят програмата.
Да, но виж каква система, замислена широко, филмова студия за това, студия за онова. Пък даже като направиш филм за Бай Тошо, и на теб ще ти дадем студия. Факт от живота.
Макар че най-критичните филми, особено като тръгна Перестройката, са в „Глобус“, при Христо Ковачев, а не в „Екран“ или в НПФ. Но в интерес на истината, и филмите на „Глобус“ не са ги показвали по телевизията преди 1989 г.
Какво ще показваш… Аз, по принцип, за това показване се хванах за главата… Има широк спектър от филми, които са произведени, така и така има смисъл да се покажат. Но няма такова нещо, няма дискусионна платформа, където да ги покажат и да се гледат тези филми. Не се допуска знанието, правят така, че широките маси и тогава, и сега, да живеят в щампи. Направи дискусионна платформа и всякакви филми показвай. Ако искаш, показвай филмите и за външнополитическа пропаганда. И създай една платформа, където всеки може да мисли и да си представя. Да види, че това е правено, но и това.
Простите отговори.
Важно е да има прост отговор на всичко.
Даже и да няма и въпрос. А твоят филм „Елегия за празника“?
Това е идеологическо. Това е гавра с идеологията. Да ви еба мамата, това си мислех. Народът си поркаше. И аз поркам. Поркат, говорят глупости. Всеки се прави, за секс си говорят. Не знам какво си… Това е артистичен филм. Жена ми много го харесва, защото това е портрет на времето.
И сръбската музика, която слушат, докато се напиват.
Това не е произведение на изкуството. Това е една картинка на това какви сме били тогава, чисто социологически. Дълго време да гледаш едно и също. Да гледаш как едни пияни разправят за секс и се хвалят… Така живеехме, бе.
Излъчиха ли го тоя филм?
Как ще го излъчат, бе?! Тоя филм какво внушава?! Че българският народ пиянства. Ще го излъчат… Те „Пасажери“ няма да излъчат. Те „Кратка автобиография“ един път го излъчиха. Това са свежи филми. Такива филми как ще излъчат... Това ти променя мисленето. Народът става друг. Те не са тъпи, ти не трябва да образоваш народа и да му разшириш емоционалния диапазон. Те мои филми не излъчват, защото са живи, от живота. Да, „Духовете в старите къщи на София“ го излъчват, да. Той е много полезен филм, но е от друга категория. Но това за реалните хора от живота, т.нар. чудаци, не се излъчва.
Е, добре, „Елегия за празника“ вие го произвеждате и после какво?!
Няма никакво значение. Слагат го на рафта и толкоз.
Гледат го редакторите и какво ти казват?
Те не са тъпи, бе. Съгласяват се, че това е така. Даже се смеят на някои моменти във филма.
Добре де, а какво казват?
Вземи си заплатата и се махай от главата ми. Така беше. Къде е идеологическата потребност да разбуниш духа на човека, те искат да сме тъпи, бедни. Като казвам те, и аз ставам смешен. Ама, то се получава така. А бе, духът на времето какъв е сега – да сме бедни и тъпи, ли?! Или да има средна класа. Не. Тука и в Русия не искат. Но няма как да стане.
Не ти ли е малко тъпо, че правиш някакви филми и не ги показват?
Аз съм голям нарцис. Малко ми е тъпо, ама чак пък толкоз. Но все пак има един кръг хора, които ги гледат.
А в Пловдив на Ритона, „Елегия за празника“ показаха ли го?
Не, той не е за фестивала. Питай ги… Това не бе възможно просто, тогава. То и сега не е възможно.
Сега да го пуснат по телевизията тоя филм!
Знаеш ли колко възмутени ще има от тоя лагер и от оня лагер. Първо ще кажат – не беше така.
Финалът на филма е как героите се качват на масата и започват да танцуват на сръбска музика.
Ми да, то така си беше.
Единствено съм чувал сръбска музика в твоя филм. В никой друг български филм не помня да е имало, а през 80-те тя се чуваше отвсякъде. И после дойде чалгата. Тази музика е в душата на българина.
И като пийнеш, всичко беше наред. Бай Тошо това искаше. Отпусни си душичката и тва е. Леко те опиват.
Не те правят дисидент, дават ти парите.
Е, не, не съм тоя тип, дето съм само за парите. За да съм ги правил тези филми, значи съм искал да кажа нещо. Не съм ги правил за пари. Ако съм бил за парите, щях да стана като Иринков, дето събираше по десет завода и за пари им правеше поръчкови филми. Лошо няма. Един прави партийни филми, друг поръчкови. Имаше си хора в „Екран“ и за поръчкови филми. Предприятията плащаха пари, големи пари. Аз що не тръгнах по тоя път?! Правя такива филми като „Елегия за празника“.
И филмите ти след 10-ти ноември пак са за същите хора, но в друго време.
Линията продължава, тя не се е махнала. „Пасажери“ е пак не за чудака, а за нормалния човек, малкия човек в друга идеологическа среда. Тогава критиката не искаше да развива темата за малкия човек, тя и сега не иска. Тоя вид хуманизъм е вечен, винаги ще се правят филми за малкия човек.
Спомням си, една моя преподавателка казваше: „С какво този човек е заслужил да се направи филм за него?“.
Това е коронният въпрос на всички тия хитри идеолози. С какво е заслужил…? С това, че е готин. На Храбал героите с какво са заслужили – че са готини. Защото са хем смешни, разсъждават за някакви си неща, за любов, морал. Имат чувство за хумор. С какво са заслужили? Другото са идеологически конструкции. И сега продължава тая линия. Може да правиш криминале, но то е пари, може да правиш философски трактат, ама това не е изкуство. Общо взето фокусът на изкуството е малкият човек през призмата на хуманизма. То друго какво да бъде?! Сменят се времената и пак гледат да ни забатачат, като главният тренд в изкуството да е нещо идеологическо. Да не е около хуманизма. Което от философска гледна точка може да са прави. Ленин май е казал – „не е важно какъв е човекът, важно е да се промени“. Всяка идеология и философия иска да промени човека. Днес как го променяме?! Някакъв идеал трябва да има. Малкият човек не може без идеал. Махни му хуманистичните идеали, тогава какво остава?! Колко пари получаваш. Темата за морала. Има я и в чешката Нова вълна, има я и сега, даже и в криминалетата присъства. Добрият герой трябва да има морал.
