АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ
Операторите, в повечето случаи, не обичаме думите. Не че не ги обичаме, но не ги владеем. Разказваме си историите в картинки. Но от време на време е необходимо да се излезе извън комфортната зона. Та, затова пиша този текст – да вкарам малко „ред в хаоса“, който цари в главата ми и с надеждата, че противоречията, за които ще стане дума, тормозят не само моята глава. Надявам се, че читателят ще открие в него опит за диалог, а не за дидактика.
При мен винаги има някаква вътрешна борба, често споря сам със себе си. Рационализъм или интуиция? Изкуство или популярност? Последователност или спонтанност? Да пиша ли този текст за списание КИНО, или да заснема клоните през прозореца ми за хиляден път?
Оператор или Фотограф?
В последните години усилено се занимавам и с фотография. Не мога да определя жанра, просто обичам да снимам дали на улицата, дали докато заснемаме реклама или портрети в импровизираното „студио“, в което превърнах хола си. Доста съм мислил и сме спорили с приятели: фотографията помага ли да бъда по-добър оператор или ми пречи? Дали човек може да е едновременно добър оператор и добър фотограф? Това са две привидно много близки професии, но начинът на мислене при тях е коренно различен. При фотографията сам си и режисьор, и сценарист, и монтажист – въобще едноличен автор. Операторът е част от екип, неговата работа е подчинена на цялостната концепция на филма или рекламата, или музикалния клип – нека го наречем „продукта“. (Знам, че за някои думата „продукт“ звучи обидно, но тук я използвам в широкия смисъл на творение – дори чисто авторският филм е продукт на работата на голям екип от хора.)
Пречи или ми помага да смесвам кино и фотография? В момента си мисля, че да – не може да си хем добър оператор, хем добър фотограф. Обаче пък ми е много приятно! Не веднъж съм виждал как стремежът към перфекционизъм и обезателен успех на три морета спъва талантливи и можещи хора. И тук имам един съвет, който ужким е към теб, който ме четеш, но всъщност е към мен: важното е да ти е хубаво, каквото и да правиш!
В днешния свят все повече се размиват границите между креативните професии. Художник, фотограф, режисьор, оператор, тиктокър… Всеки вече разбира от всичко, защото инструментите станаха много достъпни. Вече може да си добър оператор или фотограф, без да учиш години физика, химия, оптика, лабораторни процеси, достатъчно е да си въоръжен с малко техника, много креативност и добър вкус. Ако някой ме беше питал преди десет години дали това е за добро, щях да кажа: „Абсурд! Всяка жаба да си знае гьола!“. Но живеем в динамични времена, много динамични. Едно нещо обаче остава винаги валидно: каквото и да правиш, трябва отдаденост, фокус и труд. Независимо колко по-лесно и бързо е станало да се снима. Ако мислиш, че нещо се получава наистина бързо и лесно, си в грешка! Това пак на себе си го казвам, защото бях изпаднал в тази заблуда.
Искам да поговоря за заблудите. Често нашата преценка за самите себе си е грешна. Мисля си, че съм гениален, но съм адски посредствен. Или си мисля, че за нищо не ставам, но всъщност въобще не съм лош. Варианти много. В творческите професии няма 2 и 2 прави 4. Няма твърди правила и ненарушими канони. И често забравяме за това, искаме да вкараме всичко в определени стереотипи, за да ни е по-лесно да го приемем. Затова и искаме да определим ролите: оператор, режисьор, фотограф. Аз за себе си знам, че мога да сменям тези роли. Но важното е да не ги сменям в един и същи проект. Когато ме наемат за оператор на реклама например, от мен се изискват строго конкретни неща и аз не мога да си позволя да се впусна в артистични фотографски търсения, когато от мен се очаква да заснема рекламата бързо, рационално и в рамките на определен бюджет.
Реклама, филм, сериал или музикално видео?
Повечето големи оператори по света се отдават на един основен вид снимане. След като достигнат определено високо ниво, започват да снимат или основно филми, или основно реклами и музикални видеа. В България често се случва един и същи оператор да снима и игрален филм, и сериал, и реклама, едно след друго. Това се дължи на факта, че сме малка територия, с не много възможности. Може би се дължи и на факта, че не сме толкова големи оператори, че да си позволим да се развием изключително само в една посока. За себе си знам, че ми е най-интересно да снимам игрално кино. После са сериалите и музикалните клипове.
ВЯРА, ЛЮБОВ И УИСКИ, ОПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, РЕЖ. КРИСТИНА НИКОЛОВА, БЪЛГАРИЯ, 2012
Рекламата я слагам на последно място. Обаче какво се случва в действителност: най-много снимам реклами. И рекламите ми носят освен добри доходи, и добро поле за изява и самоусъвършенстване. Защото мога да ползвам и експериментирам с най-новите технически нововъведения, да снимам всеки път в различен стил, с различен режисьор. И докато българските сериали стават все по-нискобюджетни и се свеждат до „двама-трима човека седят и си говорят“, в рекламата креативността и възможностите растат. Сега ще кажете: но нали гледам телевизия и виждам нивото на българската реклама? Ами да, в деветдесет процента „такова е нивото“. Но има едни десет процента, в които има наистина креативност и поле за изява. И мен лично все по-често ме търсят за чужди реклами, за експериментални видеа или експресивни музикални видеа, където мога наистина да си поиграя и да открия нещо ново. Така че, докато чакам големия филм, с който ще превземем Кан, Оскарите и Златна Роза, с удоволствие снимам реклами и музикални видеа.
България или чужбина?
РАБОТЕН МОМЕНТ ОТ ДОКОСНАТИ ОТ ОГЪНЯ, ОПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, РЕЖ. ПОЛ ДАЛИО, САЩ, 2015
В последните години все по-често снимам в чужбина и за чужди продукции. Имам един игрален филм, заснет в Ню Йорк и Юта, документален филм във Финландия и Полша, реклами в Италия, Гърция, Беларус, оператор съм на втори екип в Англия, Франция, Турция, музикални клипове в Ню Йорк. Но все се връщам и оставам да живея в България. Защо? Преди да отговоря на този въпрос, искам да кажа за основните разлики, които видях при снимачния процес в Щатите и в България. Те се базират и на основни разлики в мирогледите, възпитанието и начина на живот.
ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ВЕРА, ОПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, РЕЖ. ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ, БЪЛГАРИЯ/ФИНЛАНДИЯ, 2019
В Америка всичко е система. Има модел и правилен начин за вършене на всичко. Киното е една добре смазана машина, в която механизмите на работа са измислени отдавна и работят дълги години.
В България живеем в хаос. Не обичаме правилата, даже сме горди, когато ги пренебрегваме. На снимачния терен често е хаос, всички викат, актьорът се гримира, докато над главата му се подрежда осветление, емоциите са на преден план.
В Америка имах следния спор с първия асистент на камерата:
„Дай ми камерата за малко да погледна нещо.“
„Как я искаш, за от ръка, на дали ли ще бъде, или нещо друго?“
„Не знам още, за това я искам, да помисля малко, държейки камера.“
„Не мога да ти я дам просто така, трябва да знам как да я конфигурирам.“
„Трябва да знаеш, ама и аз не знам, просто ми я дай.“
„Не може, не е по правилатa!“.
Подобни спорове съм водил и с първия асистент режисьор, който казваше: „Първо определяме кадъра и после започваш да редиш осветление“.
А аз го питам: „Не може ли паралелно да ги правим нещата, за да не губим време, пък и така може от търсенето на кадъра и подреждането на светлината да излезе нещо интересно?“.
„Не, не може. Първо се определя кадърът, после започвате осветлението!“
Не казвам, че този начин на работа е грешен. Просто не беше начин, по който аз съм свикнал да работя. Сега вече го мога и този начин. Но си спомням как се прибрах след пет месеца от Ню Йорк и попаднах на терен на български сериал.
Всички крещят, смеят се, подвикват си. Осветителите редят осветление, актриса се преоблича под висящи на кантар лампи, продуцентът се кара с някой шофьор, хората от кетъринга се ядосват, че са ги извикали по-рано… въобще пълен хаос.
И се почувствах супер щастлив! Бях си у дома! В царството на вакханалията, потъпкването на правилата и пълната неяснота. Но видях, и усетих нагледно, как този хаос помага да се раждат наистина добри идеи.
ДЕНЯТ НА БАЩАТА, ОПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, РЕЖ. ПАВЕЛ ВЕСНАКОВ, БНТ, 2018
Сега, след време, виждам плюсовете и минусите и на двата подхода на работа. Истината е, че когато попаднеш на терен, не можеш да промениш хората около себе си. Трябва да се напаснеш. Тази година снимах в Ню Йорк с професионален екип, в Прага с екип от студенти и в България с „нашите“. И на трите места преживяването беше коренно различно, трябваше да се адаптирам към скоростта и начина на правене на нещата. Не мога да очаквам от студентите в Прага да са бързи и гъвкави, не мога да очаквам от осветителя в Ню Йорк да ми чете мислите като човек, с когото работя от петнайсет години в България. Както и не мога да очаквам от българските екипи подредеността и педантизма на американските им колеги.
И тогава защо съм още в България?
Защото обичам този хаос и тази неяснота. Обичам, че всичко е предпоследно. Не ми харесва как в Америка имат календар дори за срещите с приятели: „След две седмици, в четвъртък между пет и осем, ще пийнем по две маргарити, запазил съм маса“.
Давам си сметка обаче, че ако искам да раста в тази професия, трябва все по-често да снимам там. Просто защото, ако искам повече хора да видят нещата, които снимам, те трябва да излязат извън границите на България. А това всъщност е целта: нещата, които правя, да бъдат гледани! Не разбирам как някои автори твърдят, че за тях няма значение публиката. Ако едно произведение няма публика, колкото и гениално да е то, за мен това е най-тъжната ситуация. Не казвам, че трябва да се угажда на всяка цена на масовия вкус, но е и малко вероятно всеки трети творец да се оказва неразбран гений.
Има толкова много нови филми, сериали, реклами и клипове, които са прекрасни! И има толкова много стари произведения, които сме забравили, или не сме видели! И на фона на всичко това да произведеш филм, който не уважава публиката, за мен е арогантно и безсмислено. Естествено, има филми, които просто не са за всеки, аз не говоря за тях, говоря за поредица български филми от последните години, чрез които авторите им просто крещят: „не ме интересува дали ще ме гледате или разберете“.
МАЙМУНА, ОПЕРАТОР АЛЕКСАНДЪР СТАНИШЕВ, РЕЖ. ДИМИТЪР КОЦЕВ – ШОШО, БЪЛГАРИЯ, 2016
Не искам да завършвам този текст песимистично, аз съм доста наивен оптимист вътре в себе си. Все пак си мисля, че все някой ще прочете тези думи, че даже и ще ги намери за достатъчно интересни, за да поспори с мен наум или на живо.
На една прожекция на филма „Маймуна“ в Дом на Киното успяхме да препълним залата. Изправихме се пред седящата и стояща на крака отстрани публика и това, което видяхме в насълзените очи на хората, никога няма да го забравя. Толкова силна емоция – половината зала плачеше и подсмърчаше. И тогава си казах, че това е смисълът да правим кино: емоцията, която предаваме на публиката. Толкова е клиширано, но и толкова истинско!
