ЮЛИАН ТАБАКОВ

 

Една от темите, върху които работя в „Портрет на Умиращ Титан“ се появи в зачатък и, така да се каже, не съвсем осъзнато в една от сериите, с които се дипломирах в Париж – AVIS PARADISAEA. 

Там се занимавах с тенденцията да се украсяваме с части от други същества. Всички произведения в серията са свързани с райската птица, нещо като пример, представящ явлението. Проектът се състои от три широкоформатни фотографии и три обекта – кутии. 

Първото изображение – „Госпожа Калина Розенблад и Съпругът ѝ“, препратка към „Бидермайер“ през 30-40 години на XIX век.

Второто изображение – „Госпожица Алис Боярд“, е препратка към началото на XX век – пик в използването на части от птици в модата.

Последното изображение – „Ана-Мария Правиченку“ – е като модна снимка, където птицата излиза от дюкяна. Нещо като обезценяване на ценностите.

До тях има три кутии. Едната е като саркофаг, където тялото на птицата е положено върху възглавница. Във втората кутия също има тяло на птица, но нагласено по начин, по който туземците от Папуа (Нова Гвинея) го правят – там тя служи за разменна единица. Третата кутия съдържа остатъци от птици, ненужни за изработването на аксесоари – тела, глави, опашки и т.н.

Всяко произведение е придружено с текст и показва различна гледна точка. До първата кутия има биологическа информация за семейство Райски Птици: брой, популация, естествени хибриди и т.н. До изображението „Бидермайер“ има историческа информация за птицата – появата ѝ в Европа през XVI век и т.н. Текстът към второто изображение отразява навлизането на останки от същества в модата и по-специално периода около началото на ХХ век, когато избиването на птици се превръща в индустрия. Хората масово са ги носели по шапките си (първоначално са я смятали за птица феникс).

Имаше също любопитни факти за това как туземците са използвали птицата за разменна монета, за да си купят къща или жена. До последната кутия има списък с изчезнали животински видове, поради избиването им от хората за утилитарни нужди като: куагата за правенето на топки за ръгби, черно гну за тупалки за мухи и т.н. Но още веднъж подчертавам, че това беше неосъзнат проект и не съм си представял, че ще се занимавам с тези теми толкова продължително и задълбочено.

Винаги работя с животни. Дори когато правя костюми, много често вмъквам такъв елемент. Всъщност го направих още с първото си „представяне“ – дипломната ми работа от Парижката академия – „Кралското гробище“ през 2001.

Това беше скулптурна инсталация. Работата е малка закачка с конструкцията на обществото. Йерархия, длъжност и т.н. Инсталацията се състои от тринайсет персонажа или групи от персонажи: Кралица, придворни дами, шут... и Скотланд ярд. 13-тата група, простолюдието, е съпътстваща. Всяка група или отделен персонаж е в отделна „урна“ и е поставена в йерархичен ред по вертикала. Работата беше по някакъв начин и закачка с кастовото общество. Естествено, при задълбочен анализ лесно се разбира, че общество без касти не може да съществува като такова и в този ред на мисли няма човечество, което да не е кастово.

Всичко това, което се доразви в „Портрет на Умиращ Титан“, бе привидно грубата намеса на човека в природата. А в същността си е грубата намеса на човека върху самия човек. В този ред на мисли природните картини са метафора за вътрешния ни свят. Често не го осъзнаваме, хвърляйки се яростно върху формата в отчаяния си опит да избягаме от същината. Уви, формата е пред нас, а същината вътре в нас... Човек го усеща, но рядко осъзнава какъв е смисълът на усещането, още по рядко си го признава, и така тича напред с илюзията че не го касае. Така стигнах до пожарите на Витоша – на Бистришко бранище през 2012 г.

Да рисувам до голяма степен повлия майка ми, защото не се получи с музика и, за да мога да завърша средното си образование, отидох в приложното училище. 

От десетгодишен тръгнах на уроци по рисуване и казват, че само съм чакал учителя да излезе от стаята, за да започна да рисувам животни на гърба на листа. Още ми се смеят, че отпред на листа са гърнета, топки... оклепани, криви, много зле изглеждащи, които за нищо не стават, а на гърба – сърни, антилопи, птици – скачат, тичат... После учих сценография в Художествената академия. След третата година кандидатствах в Париж във Френската академия за изящни изкуства ENS des BEAUX ARTS и две години следвах успоредно и в двете. В София завърших през 2000 г., а в Париж – 2002 г. Щях да правя специализация – мъжка мода в Лондон в Royal College of Art, за ужас на нашите обаче отидох за един месец в Швеция. Там актьорът Георги Стайков работеше в театър Гилйотин, поставяха „Маркиза дьо Сад“, и като му показах какво правя, той занесе досието ми на Кия Берглюнд и на Рикард Боргард, и те ме поканиха да направя сценографията за представлението. В крайна сметка останах там. Вече почти двайсет години работим заедно и сме направили около трийсет представления.

Като малък исках да стана „спасител на света“ и да се занимавам с животни. Исках да стана биолог. Животните много ме вълнуват – като форма, като механика. Някой ден, като ме стегне шапката, ще ида в някой резерват в Африка като доброволец, за да гледам животни.

 

„Пожарището е място на паметта. Между живото и мъртвото. Между миналото и сегашното. Символ на следите, които оставяме. Тлеещото огнище е портрет на самите нас в опита да оцелеем сред руините, останали от собствените ни действия. Пушекът се стеле наоколо и се затяга като примка на гърлото. 

Колекционираме предмети, събираме ги в музеи, поставяме ги във витрини. Градим представата за себе си за бъдещите поколения. Но огледалният музей е именно това пожарище. Това, което виждаме в него, са само скелети на онова, което е било, на онова, което е. Дали и на онова, което идва?“

Мария Василева – куратор, критик, историк на изкуството

 

Много ме развълнува текстът на Мария. Буквално ходех като невменяем из къщи и го препрочитах и препрочитах. Отделни думи започнаха да се събират, да се групират и пренареждат в главата ми. Процесът продължи около двайсет и четири часа и се роди ядрото на Титана в думи:

Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме след себе си.

 

 

ПОРТРЕТ НА УМИРАЩ ТИТАН е пространствена инсталация от широко и малко форматни фотографии и триизмерни обекти. Произведенията са разделени в няколко, смислово свързани, подсерии образуващи едно цяло – един портрет.

С това търсене правя визуален коментар върху нашето отношение към/и взаимодействие със самите нас. Празнотата, която оставяме след себе си или по-точно в самите себе си. Природните картини и компоненти са само метафора, съдържанието се крие между редовете. Проектът поставя открито въпроса – какво се крие зад фасадата, зад лицето, зад името. На каква основа се изграждаме като индивиди и какво сме в същината си.

 

Искаме,

взимаме,

грабиме,

стерилизираме, 

геометризираме,

после захвърляме и започваме от начало.

Но колкото повече взимаме – толкова по празни се чувстваме.

Сами в собствената си геометрия.

Празнота.

Бездна.

Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме в себе си.

 

***

 

STILL ALIVES

Заснех първите изображения през 2012 г., но завърших серията през март 2021 г., като се върнах и заснех същата локация.

Мястото не се е променило за девет години.

Нищо не е пораснало.

Единствено обгорените стволове стоят. 

Малко по-ниски, досущ като надгробни камъни. 

Колосално гробище. 

 

 

МЪЖЕСТВЕНОСТ

Фотографска серия, разглеждаща проявлението на „мъжа“ през вековете. Какво се вижда на повърхността, какво се крие зад нея и каква е цената, за да се постигне този външен вид. Това е серия за суетата и архетипите, породени от нея.

Серията се състои от двайсет фотографски преработки на икони – изображения на мъжа през вековете. Всичките заснети със същия индивид. ЛОВЕЦЪТ е пилотното изображение и лицето на серията.

 

 

MODERN HOUSING

Така стигнаха до мен,

в кашони,

чанти,

в новите си обиталища.

Някои останаха в тях.

Други не.

Опаковките запазиха латинските имена на обитателите си.

Серията отразява отношението ни към нещата, с които се сблъскваме/срещаме: опаковаме ги и ги складираме настрани. Емоции, изживявания, спомени, индивиди, създания, всичко, през което преминаваме.

Слагаме опаковките в собствените си мазета, съзнание, сърца, докато не забравим какво пазим.

Докато не забравим защо го пазим.

Мимолетен опит да не изчезнем.

 

 

С „Портрет на Умиращ титан“ Юлиан Табаков говореше

право на мен. Вместо мен. По-добре от мен. За смъртта

на природата. За смъртта на човека. И за моята смърт.

През главата ми като бастуни профучаха много стихове.

Само те вече ме удържат изправен.

 

Марин Бодаков – поет

 

 

ПОРТРЕТ НА УМИРАЩ ТИТАН е осъществен и представен в галерия „Райко Алексиев“, София през март 2021 г. с финансовата подкрепа на Министерството на Културата и с подкрепата на Столичен Куклен Театър, 8pm + Оctopus, Streamer BG, Жанет 45 и 2х2.