Разговор между 

ВЕРА НАЙДЕНОВА и БОРЯНА МАТЕЕВА

 

Вера Найденова: Години наред, на страниците на „Кино“, ние с теб водим разговор за Кан. Сега ще направим това при нови условия: след 27 поредни години присъствие аз се отказах от пътуването. Съвременните средства за информация обаче ми дадоха възможност да придобия известна представа за събитието и съответно основание да задам въпроси. В тях се съдържа и отношението ми.  

Навярно поради контраста с карантинната аскеза, пищните и ексцентрични вечерни тоалети на дефилиращите по ритуалната „червена стълба“ този път ми изглеждаха карнавално-гротескови. Но светско-артистичният хедонизъм свършваше при входа на голямата зала „Люмиер“, където участниците надяваха маски и – о, чудо! – сядаха не като по време на локдауна през два стола, а един до друг. Като в предишните фестивални времена тъмният киносалон придобиваше първичния си вид на „майчина утроба“ (образът е на Федерико Фелини), в която се ражда магията на киното. Най-пострадалото от COVID-19 изкуство се втурна в големия си празник. Като непосредствен участник в него ти навярно имаш друга характеристика?

Боряна Матеева: Фестивалът в Кан тече в много паралелни реалности, зависи каква е позицията ти – на звезда, на режисьор в състезанието, на светска персона, дошла да дефилира пред фотографите, на зрител, успял с върховни усилия да се снабди с билет или на журналист. Както знаеш, тези светове рядко се пресичат. Вълненията на червения килим, „носа на кораба“, „най-медийната част на събитието“ (Тиери Фремо) и в тъмния салон са от различен порядък. Ритуалът по изкачването на стълбата, който можеше да се следи от монитори, носеше същия блясък. Усещаше се обаче някакво напрежение и усилието то да не се експонира. И струпването не беше същото – имаше рехавост, някаква непълнота, публиката на Кроазет, дошла да зърне звездите, беше по-малко. На някои от прожекциите се откриваха доста свободни места, а преди салоните се изпълваха до последното кресло 15-20 минути преди началото на сеанса. Повечето щандове на Пазара бяха затворени. В жужащата иначе пресзала, заради санитарните мерки, нямаше компютри. Можеше да седнеш в друго wi-fi пространство, но и там беше рехаво, някак пусто.

В.Н.: Въпреки затрудненията в производството, поради пропуснатото миналогодишно издание този път селекционерите изгледаха повече филми и съставиха по-богата панорама: отдавна филмите в състезанието не са били толкова много – двайсет и четири; създадена бе и нова секция – „Кан премиери“. Споделяш ли впечатлението, изразено предварително от колеги, че „програмата е твърде френска“? Запомнила съм думите на предишния дългогодишен артистичен директор Жил Жакоб, че за международния, а сега вече глобален по дух фестивал, не е добре да е доминиран от националната кинематография. В обяснението за тазгодишното умножено включване на местни продукции имаше и едно, да го наречем, битово оправдание: в случай, че карантината попречи на чуждите делегации да дойдат, „червената стълба“ би опустяла…

Б.М.: Френската продукция беше уважена както винаги по достойнство, може би дори прекалено от гледна точка на външния наблюдател. Но все пак този фестивал се прави от френската държава и се дават огромни средства – от спонсори, но и от данъкоплатците. Щедрите домакини имат моралното право на това, защото така подкрепят и собственото си производство – знаем, че годишната кинопродукция на Франция е около зашеметяващите 200 филма! В конкурса заглавията бяха седем – като започнем с рокоперата на Леос Каракс „Анет“, „кинематографичен фойерверк“, минем през кинаджийския, но твърде битов „Островът на Бергман“ (реж. Миа Хансен-Льов), през остро социалния „Фрактурата“ (реж. Катрин Корсини), третиращ бунтовете на Жълтите жилетки и социалните неравенства, през моралния казус за евтаназията в богатите общества „Всичко мина добре“ (реж. Франсоа Озон), през леката сатира на медийния живот „Франция“ (реж. Брюно Дюмон) и черно-бялата сантиментална драма на градските нрави „Олимпиадите“ (реж. Жак Одиар), за да стигнем до „Титан“ (реж. Жюлиа Дюкурно). Впечатляващо жанрово и стилово разнообразие, но и полово равноправие – три жени-режисьорки...

  АНЕТ (2021, РЕЖИСЬОР ЛЕОС КАРАКС)  

В.Н.: По-важното в случая е, че френската кинематография тази година показа добра форма. Нещо, което рядко се случва напоследък. Трябва да добавим и това, че френското кино участва тук не само в национално качество. Парижките продуценти развиват широка копродукционна дейност, французинът (американец по майка) Леос Каракс е снимал „Анет“ с холивудски пари; завърналият се от Щатите нидерландец Пол Верховен плътно си сътрудничи с французите и т.н.

Б.М.: Така е, почти всички филми от Официалната селекция са мощни копродукции, но организаторите все пак посочват от коя държава се състезава филмът според националността на режисьора.

В.Н.: До неотдавна съществуваше и такъв паритет: каквато е бройката на френските, такава да е и тази на американските заглавия. Как преценяваш тазгодишното присъствие на отвъдокеанското кино? Дали пък за неговото минимализиране една от причините не е тази, че там филмовото производство все повече се поема от стрийминг платформите, към които Кан категорично не проявява гостоприемство (засега).

Б.М.: Американското кино действително не беше на преден план – само три заглавия този път. Нямаше и награди, въпреки американския председател на журито Спайк Лий. „Денят на знамето“ на Шон Пен представи доброто постановъчно холивудско кино, но участието му се разглежда по-скоро като отдаване на почит и приятелски жест от страна на организаторите към кариерата на могъщия актьор с два Оскара. При предишния си режисьорски опит в Кан „Последното лице“ през 2016, той буквално беше смазан от критика и публика (с дюдюкане и освиркване). Да припомним още, че през 2008 той беше и председател на журито. Освен всичко друго, филмът, заснет по истински случай, разказва историята на нестабилен баща, замесен с печатане на фалшиви пари и банков обир, който прави всичко възможно, за да подкрепя дъщеря си, но с филма режисьорът дава мощен тласък на кариерата на истинската си дъщеря Дилън и сина му Хопър, участващи като негово семейство и във филма. „Денят на знамето“, мъчителен Шон“ бяха озаглавили статия в „Либерасион“...  Диаметрално противоположен като стил беше „Червената ракета“ на Шон Бейкър – представител на независимото американско кино. Скромен филм, наблюдение на Америка на лузърите от покрайнините край големите индустриални центрове, на хората без перспектива, затънали в мизерия и наркотици. Рисков, но отплатил се, ход е поканата към порно-звездата Саймън Рекс, който изпълнява ролята на провалил се актьор, завърнал се в родното си градче в Тексас и мечтаещ да се махне отново. Картината на тази „едноетажна Америка“ е подтискаща и отчайваща. На другия полюс с постановъчния си размах е широко рекламираният „Френският диспечер“ на Уес Андерсън, живеещ и работещ между Ню Йорк и Париж. Филмът, заснет във френския град Ангулем, беше готов и селекциониран през 2020. Той „заслепява, после уморява с гига-манежа от епохи, цитати и картини във висок стил, които обаче са замръзнали“ – споделиха в пресата. А още миналата година Фремо издаде, че е „уникален филм, минималистичен и миниатюристичен. Много референциална творба, лична и естетска, отдаване на почит на френската преса от 30-те години – между комикса, анимацията и натурното кино, голям поклон към журналистиката“. Тази суперпродукция е натоварена с имената на няколко десетки световни звезди: Бенисио дел Торо, Оуен Уилсън, Ейдриън Броуди, Тилда Суинтън, Едуард Нортън, Франсис Макдормънд, Бил Мъри, Леа Сейду, Уилем Дефо и още много други, съгласили се да се появят в съвсем малки роли. Битката за билети за филма в Кан беше ожесточена. Но въпреки предричания успех, филмът така и не получи награда.

В.Н.: Напоследък артистичният директор Тиери Фремо често казва, че без участието на киното от Далечния изток добър фестивал не се получава. В състезанието бяха тайландецът Апичатпонг Веерасетакул (преместил в новия филм „Памет“ погледа си от тайландската към южноамериканската, колумбийска джунгла). И японецът Рюсуке Хамагучи, наричан напоследък „най-добрият майстор на екранния интим“. В една от твоите кореспонденции ти споделяш силното си вълнение от неговия „Карай колата ми“. А в „Кан премиери“ бе един от моите любимци напоследък, южнокореецът Хон Сан-су.

  КАРАЙ КОЛАТА МИ (2021, РЕЖИСЬОР РЮСУКЕ ХАМАГУЧИ) 

Б.М.: Много точно си усетила източния полъх, който и тази година беше освежаващ и осезаем. За мен „Карай колата ми“ беше най-достойният за „Златна палма“ филм – изтъкан от чувствителност към живота и изкуството, улавящ най-фините трепети на човешкото поведение. Тричасов филм, завладяващо деликатен, който просто не искаш да свършва. Поклон към Чехов, чието слово от „Вуйчо Ваньо“ звучи на всевъзможни азиатски езици, включително и жестомимично, като универсален код за човещина. История за преодоляването на загубата, за прошката и приемането, които се случват с помощта на изкуството и откровеното, до пълно саморазголване, общуване с друг човек. Близък до съвършенството филм за пътуването, който се движи из светлите и мрачни подмоли на душата и в който щастливо се пресичат Чехов и Дао.

  ПАМЕТ (2021, РЕЖИСЬОР АПИЧАТПОНГ ВЕЕРАСЕТАКУЛ) 

Другият радикално кинаджийски филм „Памет“ на Апичатпонг Веерасетакул (с оригинално заглавие „Memoria“) в буквалния смисъл тества границите на киното и предложи пиршество за върлите киномани – едно духовно скитане из световете на подсъзнанието и колективното несъзнавано, в гънките на паметта, извън време и пространство. Този колумбийски опус на тайландския режисьор и пластичен артист беше най-екзистенциалният филм на фестивала, далеч от всякакви социални, политически или фестивални аргументи. Да припомним, че той е носител на „Златна палма“ от 2010 г. за „Чичо Буунме си спомня своите няколко живота“. Във филма се тръгва от „синдрома на експлодиращата глава“. Героинята – неземната Тилда Суинтън, чува странен и непоносим звук от падане на бетонна топка в метален кладенец, около който има вода. От този синдром е страдал и самият режисьор. Тя търси начини да реши този проблем, като в маршрута ѝ се редуват меланхолия и болка. Отива дълбоко в колумбийската джунгла, в малко село и се среща с привидно обикновен мъж, който обаче владее умението да влиза из полетата на спомените си в състояние на дълбока медитация. Освен със суровата си красота, нямаща нищо общо със стилизирани красиви пейзажи, филмът зашеметява и със звуковата си картина, разработена наистина виртуозно. Кино в чист вид, авторско кино за малцината, които биха се отдали на очарованието му. Така „визионерът-сомнамбул“ Апичатпонг поднесе най-екстремното преживяване в Кан. „Вибрациите на паметта ще помогнат да се реализира мечтата за добруване“, каза той на закриването. И макар филмът му да е митологично и философско потапяне в човешката природа, той направи директно политическо обръщение: „Вие, от колумбийското правителство, събудете се и работете за вашия народ. Сега!“. Като говорим за авторско кино, търсещо нестандартни пътища за киноезика и формули за изразяване на вътрешния живот, трябва да споменем и експерименталния, радикален и остро критичен към порядките в Израел „Коляното на Ахед“ на Надав Лапид. На награждаването режисьорът каза нещо запомнящо се: „Истинското кино е ирационално и непредпазливо“. 

В.Н.: От трийсет години насам на „Кроазет“ почти няма издание, в което да не присъства, а и да е останал без награда, ирански филм. В една от секциите отново имаше заглавие на намиращия се под домашен арест Панахи, но в центъра на вниманието бе Асгар Фархади – един от най-често и най-високо отличавани в наше време кинорежисьори. Запомних израза на един френски колега за стила му, с който се гради и новият филм „Герой“ – „геометрично строг социален анализ“…

  ГЕРОЙ (2021, РЕЖИСЬОР АСГАР ФАРХАДИ) 

Б.М:  Вера, зная твоето пристрастие към иранското кино – и тази година то беше на най-голяма висота. „Герой“ на Фархади дълго време беше фаворит за „Палмата“ според различни временни класации. Аз се колебаех в моята скромна лична скала между него и „Карай колата ми“. Това е мащабна фреска из живота на днешните иранци, като политическата ситуация е само загатната, но присъства осезаемо като вездесъщ фон. Накратко, един симпатичен и благ мъж, разведен, излиза в отпуск от затвора, където е задържан заради неизплатен дълг. След редица перипетии, с които се опитва да избегне връщането си в затвора, доброволно влиза пак, като преди това прави красив жест на саможертва. Отношенията в семейството му са заредени с човещина и деликатност, а тайната любов на героя-антигерой (важна сюжетна линия) е решена с недоизказаност и фини нюанси. На прицел е взета и медийната машина, която се крепи на привидна почтеност. „Герой“ е филм за истинските и вечни морални ценности в сблъсък с една строга, замръзнала и безчовечна социална структура. „От трийсет и шест години правя само това – снимам. И въпреки трудностите, натиска, гнета, не ме напуска надеждата, че с филмите си помагам да се подобрят нещата, да се събудят съзнанията“ – каза на закриването маестрото. Задължително трябва да споменем и финландския „Купе № 6“ на Юхо Куосманен. Филм за пътуването, отново (този път до далечния леден Север на Русия, до Мурманск), просмукан с абсурдисткото чувство за хумор на финландците, познато ни от филмите на Аки Каурисмаки. Прелестна любовна история, която се развива като контра на всички клишета, а развръзката идва в самия край, красиво и неочаквано.

В.Н.: В цялостната програма осезаемо присъстваше киното на Русия и другите бивши съветски републики – ще споменем само участието в състезанието на утвърдения тук, но пак отсъстващ поради съдебна забрана да напуска страната Кирил Серебренников („Грипът на Петрови“), и ученичката на много пъти отличавания от Кан Александър Сокуров, горноосетинката Кира Коваленко, която сега, за втория си филм „Да разтвориш юмруци“, получи най-високата награда в секцията „Особен поглед“. В друга от секциите беше документалният филм „Бабий яр“ на работещия в Германия украинец Сергей Лозница…

Б.М.: Така и не можах да видя филма на Лозница, не ми стигнаха сили и време.

Но „Грипът на Петрови“ ме зашемети с експресията на абсурда и сюрреалистичните си визиони. Треската, болестта е, разбира се, гигантска метафора. Това всеобщо неразположение в ковид-ситуацията добива още по-мрачно звучене. Филм-бълнуване, между реалност и халюцинации, настояще и минало, заснет с мощен артистичен замах в дълги план-епизоди (един от тях траещ осемнайсет минути). За руския характер, за руската душа, за водката и поезията, за нелечимите травми от тоталитаризма. Филмът въздейства и с много богатата си, полифонична музикална среда (Серебренников поставя опери). Режисьорът за втори пореден път не беше пуснат да излезе от Русия и да присъства на прожекцията в Кан, след случая с великолепния „Лято“ за руския рок от 80-те. На прескоференцията участваше през zoom. Очакваха да получи Наградата за режисура, но взе само Наградата на Висшата техническа комисия в лицето на оператора Владислав Опелианц. Голям успех за руското кино беше и Наградата на „Особен поглед“ за „Да разтвориш юмруци“ на младата Кира Коваленко. Този филм се родее с иранския „Герой“ – по деликатността в изследването на взаимоотношенията в семейството и по плътност на социалния фон, сурово-враждебен и силно ограничаващ елементарните свободи. Героинята е млада жена в малък град в Северна Осетия, заклещена от семейството, традициите и недоимъка. Живее разкъсвана между любов и омраза към братята и баща си. Но въпреки всичко запазва човешкото у себе си и избира да остане в безперспективното си битие, за да бъде до близките си. Към автентизма на наблюдението се добави и друго силно качество на режисурата – героите говореха на осетински.

В.Н.: С нито една от европейските кинематографии Кан не е така исторически обвързан, както с италианската – още от времето на Висконти и Фелини… Сега тя се представяше от носителя на „Златна палма“ („Стаята на сина“, 2001) Нани Морети и филма му „Три етажа“. Морети е майстор на т.нар. междинно кино – на границата между документализма и фикцията.

Б.М.: Филмът на майстора Нани Морети за съжаление разочарова. Стори ми се банален, клиширан, без въображение. Историите и драмите на обитателите на старинна римска сграда, затънали в нерешими битови и екзистенциални проблеми, не изненадват и не провокират. Една от ролите се изпълнява (както винаги в неговите филми) от самия Морети, като строг и праволинеен съдия, в жесток конфликт с единствения си син нехранимайко. Журналистите от „Фигаро“ му присъдиха Наградата за най-лош актьор, като добавиха, че човек няма никакво желание подобен тип да му бъде съсед... Но пък фестивалът почете италианското кино, като присъди втора „Почетна Златна палма“ на големия Марко Белокио, връчена му от Пауло Сорентино. „Въображението и смелостта са задължителни за нашата работа – сподели маестрото – Режисьорът трябва да има кураж!“.

В.Н.: Всички знаем твоята професионална привързаност към латиноамериканското кино. Какво беше неговото присъствие сега?

Б.М.: То беше представено на най-високо равнище с член в журито – Клебер Мендонса Фильо, който през 2019 показа в Кан „Бакурау“ (в сърежисура с Жулиано Дорнелес) и беше отличен с Наградата на журито. В конкурса този огромен регион не беше представен. В „Особен поглед“ можеше да се видят „Огнена нощ“ на Татяна Уесо от Мексико, както и „La civil“ на Теодора Ана Михай, румънско-белгийска копродукция, който се занимава с тежкия, засега нерешим, проблем за отвлечени от наркомафията младежи в Мексико.

В.Н.: Дотук се опитахме да очертаем по-едрите геокинематографични полета. Но в картината са фиксирани и единични екземпляри от Чад, Австралия, Норвегия, Унгария и др. Кан не пропуска да забележи ярките новости, където и да ги открие. Да не говорим, че цялата втора конкурсна програма „Особен поглед“ се гради с формулата „таланти на бъдещето“. Успя ли да се запознаеш със заявките на някои от тези бъдещи „кандидати за славата“?

Б.М.: От филмите, които успях да гледам, най-завършен, дълбок, проблемен и кинематографично изпипан, без да е маниерен, ми се стори „Да разтвориш юмруци“. Друг интересен филм беше „Реана Мариам Ноор“ на Абдула Мохамад Саад от Бангладеш – портрет на съвременна млада жена с много роли в живота, лекар, университетски преподавател, самотна майка в едно патриархално общество, която фанатично се бори за истината в своя свят. С постановъчния си мащаб и психологизъм едновременно ме впечатли и военната суперпродукция „Онода“ (Франция/Германия/Белгия/Италия/Япония), траеща 166 мин. Това е филм по истинската история на японски войник, който на един остров във Филипините, с шепа бойци, продължава своята битка в джунглата 10 000 дни сред края на Втората световна война...

В.Н.: Дори от това схематично представяне, надявам се, пак проличава, че тазгодишната панорама на фестивала е богата. А бих казала, и сложна. Известно е, че наградите, които се връчват тук, са малко. Според теб успяват ли откроените от журито, оглавявано от Спайк Лий, филми да проектират в себе си ярките цветове на картината? Те вече са широко известни, и все пак, да ги припомним: „Златна палма“ – „Титан“ (Жюлиа Дюкурно); Голямата награда – „Купе № 6“ (Юхо Куосманен) ex aequo с „Герой“ (Асгар Фархади); Награда на журито – „Памет“ (Апичатпонг Веерасетакул) ex aequo с „Коляното на Ахед“ (Надав Лапид); Най-добра режисура – Леос Каракс („Анет“); Най-добър сценарий – Рюсуке Хамагучи и Такамос Ое („Карай колата ми“); Най-добра мъжка роля – Кейлеб Ландри Джоунс („Нитрам“); Най-добра женска роля – Ренате Рейнсве („Юли (В 12 глави)“). „Златна камера“ за най-добър първи филм – „Мурина“ (Антонета Аламат Куслянович, Хърватия); награда на ФИПРЕССИ – „Карай колата ми“; Почетна „Златна палма“ – Джоуди Фостър и Марко Белокио.

Б.М.: Журито винаги има право. Бих оспорила само йерархичната подредба, но всяка награда, получена в Кан, вече има и с времето добива легендарен статут. Фремо беше казал, че в света на киното има две обсесии – Оскарите и Кан... Този път „Златната палма“ изненадващо за много наблюдатели отиде при „Титан“ на Жюлиа Дюкурно, филм на ужасите, най-яростния филм, „филма-шок“ в състезанието...

В.Н.: Но тъй като мен все пак не ме напуска усещането, че за многото хубави филми наградите са малко (самото награждаване „по равно“ е знак, че матрицата е тясна), ще цитирам и други селекции. Така например, в навечерието на награждаването киножурналистите от в. „Фигаро“ посочиха за своя „Златна палма“ филма „Историята на моята жена“ на унгарката Илдико Еньеди, който по израза на един от тях е осветен от присъствието на френската звезда Леа Сейду. Предпочитаният от мен коментатор на „Льо Монд“ Томас Сотинел подреди избраниците си така: „Златната палма“ за „Карай колата ми“, Голямата награда – за „История на моята жена“, Наградата за режисура – на Махамат-Салех Харун от Чад за „Lingui“. Ще добавя и подредбата, чрез точков израз, на редакторите от московското списание „Искусство кино“ (в низходящ ред): „Анет“, „Бенедета“ на Пол Верховен, „Памет“, „Историята на моята жена“, „Титан“. Такова разнообразие при избора, всеки от които убедителен, само по себе си говори за изобилие.

Информирани журналисти разказват, че Хамагучи и Веерасетакул са очаквали по-големи награди. Изборът на „Златната палма“ този път е дискусионен. Още след прожекцията на „Титан“ се чу, че това е един от най-предизвикателните филми, представян някога в Кан. От чутото и четеното донякъде обаче разбирам защо авторката му Жюлиа Дюкурно е втората жена в историята на фестивал, която получава „Златна палма“ (след Джейн Кемпиън за „Пианото“ през 1993 г., но споделена с китаеца Чен Кайге за „Сбогом, спътнице моя“). Имам усещане, че „Титан“ е някъде между степента на насилието и секса от филмите на Дейвид Кроненбърг и притчовите мащаби на Ларс фон Триер. Някой представи „Титан“ като „библейски апокалиптичен мит за съвременния свят“.     

      

  ТИТАН (2021, РЕЖИСЬОР ЖЮЛИА ДЮКУРНО) 

Б.М.: С поставянето на „Титан“ на върха журито на Спайк Лий ни казва първо, че залага на младостта. Дюкурно, най-младата участничка в състезанието, е само на трийсет и седем години. Залага се и на жанровото кино. На церемонията Дюкурно благодари на журито, „че е пуснало да влязат чудовищата“... Много се изписа за сюжета, но струва ми се важно пак да го огледаме: в детството си героинята Алексия претърпява катастрофа и оживява благодарение на пластина от титан в главата. Като еротична танцьорка в автомобилен салон, тя развива влечение към коли. Дори забременява от кола... Иначе действа като серийна убийца. Единственият мъж, към когото все пак се привързва, е пожарникар, загубил някога сина си. Той я припознава като него... Режисьорката е фен на филмите на ужасите – дебютният ѝ „Grave“ (2016) разказва за студентка по ветеринарна медицина, която открива, че е канибал. Еротика, чувственост, жестокост и донякъде необичаен хумор се преплитат в тази иначе абсурдна история. Запознати откриват много киновлияния – освен с „Crash“ на Кроненбърг, както отбелязваш (на когото Дюкурно споделя, че е почитател), цитират още „Christine“ на Джон Карпентър от 1983 г. по Стивън Кинг, „Терминатор“ на Джеймс Камерън (героинята в „Титан“ е нещо като киборг). Споменават и „Убий Бил 2“ на Тарантино (изстъплението на младоженката там, неистовостта на Алексия тук). Вероятно може да се намерят и други референции. Но внушенията на Ларс фон Триер са нещо много по-сериозно и фундаментално, струва ми се. Вероятно темата за трансхуманизма, ставаща от ден на ден все по-актуална, за хибридизацията между човек и машина, дори настъплението на изкуствения интелект са намерили далечно отражение в този визуално много агресивен филм. Фактът, че „Златната палма“ стана „Титанова“ може да се тълкува и така – блясъкът, благородството и митологията на златото като най-ценният метал в историята на човечеството се заменят от метал, издържащ на високи температури и корозия, с който могат да се правят много твърди сплави. С експонирането на тази героиня, отказваща да се подчинява на нормите, нещо сякаш съществено се променя. Традиционните човешки ценности са подложени на преосмисляне. Започва разграждането, изместването, отместването им. Виждам „Титан“ като предвестник на промени на ценностно ниво. В тази нова парадигма няма Бог, по-висша сила. Но може би е рано за такива обобщения.          

В.Н.: Четох, че много зрители напускали залата по време на прожекцията, та ми идва на ум това, че преждевременното напускане при фестивал като Кан е особен проблем. Тук филмите не се избират, за да паснат на всяка цена на личния ти вкус, а за да покажат наличието на нова тенденция в развитието на киното. Много ми се иска да вярвам, че така е и в случая. И друг път е имало странни „Златни палми“ – например „Криминале“ на Тарантино. А после той заживя като култов филм.

А сега за друга тема, която за някого може също да е „странна“. Този фестивал отдавна проявява интерес към филмите, разказващи за хомосексуални герои. Помня най-хубавите от тях: „Сбогом, спътнице моя“ на Кайге, „Щастливи заедно“ на Уон Карвай, „Синият е най-топлият цвят“ на Кешиш, „Керъл“ на Хейнс и др. Но и с просто око се виждаше, че тазгодишният фестивал прави по-специален реверанс към обществото на ЛГБТ (общо казано, на сексуално различните). Знак за това беше даден още вечерта на откриването, когато хомосексуалната Джоуди Фостър, придружавана от съпругата си, получи Почетна „Златна палма“ от хомосексуалиста Педро Алмодовар. Впрочем едва ли цивилизована Франция се нуждае от уроци по феминизъм и уважение към човешките права, включително и тези на хомосексуалистите. И все пак не ще е преувеличено да се каже, че сега се усещаше влиянието на отвъдокеанските неолиберални ветрове. Тъй като в един интернет форум прочетох упрек към киножурналистите, че използват понятието неолиберализъм не в смисъла, с който то се е родило във философията на икономиката, тук ще си позволя да поясня, че то отдавна се е преселило и в социологията, за да означи правото на индивида към самоопределение (в това число и като пол) и на обществото към пренареждане (с еднополовите бракове, например). 

Добре е, разбира се, че ръководството на Кан не се е поддало като някои други свои колеги, да събере наградите за мъжка и женска роля в еднополова, както разбира се, и умножавайки бройката на филмите с джендър-проблематика към отстъпка в качеството. В тази сюжетно-проблемна група се вписа и нашият филм „Жените наистина плачат“ на Мина Милева и Весела Казакова, показан в програмата „Особен поглед“. Познавам сценария от един по-ранен етап и се радвам, че той е стигнал до реализация, благодарение и на именити европейски продуценти. А най-вече, че е попаднал в разпространителските ръце на фирмата мк2, която притежава най-много киносалони в Париж. Прочетох разнопосочните оценки във фестивалната преса, но ще очаквам филмът да се прояви в нашия културен контекст. Разбирам, че той е твърде критичен към допотопното отношение на нашето общество към джендър правата и това е самата истина. Но ще е добре, ако мярката на критицизма е добре намерена, а то напоследък нерядко нашите кинематографисти, къде от неумение, къде от желание да угодят на чужди тенденции, са склонни да заменят „черно-бялата“ действителност с чернилка…

  ЖЕНИТЕ НАИСТИНА ПЛАЧАТ (2021, РЕЖИСЬОРИ МИНА МИЛЕВА И ВЕСЕЛА КАЗАКОВА) 

Б.М.: На излизане от прожекцията на българския филм се заприказвах с едно момиче, което се оказа участник в инициативата на фестивала „З дни в Кан“, насочена към младежи-синефили от 18 до 28 години. Онези от тях, които искат да се потопят в атмосферата на Кан, кандидатстват със специално мотивационно писмо и биват избирани измежду хиляди желаещи от цял свят. Силвия Алико, студентка в Консерваторията в Бордо, специалност „Келтска арфа“, предложи да систематизира впечатленията си. Мисля, че е много интересно да се прочетат, защото са направени от момиче на възрастта на част от героините, без предубеждение и претенции. Ето: „Жените наистина плачат“ поставя на преден план трудни ситуации, които в по-голямата си част са причинени от мъже. Режисьорките искат да покажат едно българско общество, пропито от патриархат и сексизъм. Редица сцени са много добре замислени (нервната криза на момичето, научило, че има СПИН, сцените с младата майка и бебето ѝ, сцените с майката, гледаща видеа с астрология, сцените с доктора, отказващ да прегледа момичето със СПИН). Въпреки това, филмът остава на нивото на констатацията, желанието на режисьорките да обединят толкова трудни ситуации не е достатъчно, за да ги разгледат в дълбочина“. Нека изчакаме филмът да се срещне с българската си публика и тогава да го оценяваме. На този етап може да се каже, че присъствието му в „Особен поглед“ е успех. Там се селекционират „оригинални творби с естетически качества“. „Жените наистина плачат“ звучи като манифест и със сигурност ще породи реакции с проблематиката си и с директния начин, по който тя е третирана. 

В.Н.: Още при зараждането на фестивала един от създателите му, критикът Андре Базен отбелязва, че тук киножурналистите работят най-много, а живеят най-трудно. Но сега, поради екстрените обстоятелства с COVID-a тези трудности май многократно се умножиха.

Б.М.: Беше голямо напрежение – от вируса и строгите санитарни мерки, но и от новите изисквания за дигитално резервиране на билети, за да се избегне струпването на хора. Нещо съществено се променя, нещо вече се промени. И ние трябваше да се променяме, за да бъдем на нивото на технологиите. Смяна на парадигмата. Жените идват – равенство, паритет във всяко отношение. Фестивалът става все по-ангажиран (специалната програма „Кино за климата“). Въпреки всичко и той, и киното оцеляха и ги имаше по красивия класически начин – в тъмния салон, на голям екран, с публика.

В.Н.: И все пак, едва ли е необходимо патетично да се говори колко необходими бяха усилията – и на организаторите, и на участниците – за изваждането на фестивалите от онлайн-практиката, за възраждане на автентичния живот на филмовото творчество. Въпреки реалното и призрачно присъствие на вируса, въпреки гротесково-маскарадния момент, за който говорихме в началото, Кан пак се осъществи като най-големия и най-красив годишен празник на киното.