АРХИВ АВГУСТ/2021

    КУЛТУРЕН АФИШ: АВГУСТ 2021


     
      АНAСТАС ПУНЕВ

     

    През август БНТ продължава серията от филми с участието на Изабел Юпер. На 22 август ще бъде излъчен „Пианистката“ на Михаел Ханеке по романа на Нобеловата лауреатка Елфриде Йелинек. Двайсет години след премиерата си филмът е все така провокативен, но преди всичко неудобен за гледане, което е показателно за вялото ниво на визуалните дразнители през този период.

    Най-точно описание за присъствието на Юпер във филма дават думите на Морис Мерло-Понти – „живея в изражението на чуждото лице, както то живее в моето“. Самата Йелинек отбелязва, че героите превръщат лицата си в сценарий и това възстановява достойнството на нейната Ерика Кохут – нещо, което би прозвучало странно на фона на типичния за Ханеке непрощаващ стил и интерес към най-токсичното и срамно в хората. Само той обаче би режисирал с толкова емпатия история за подобен отвратителен персонаж, защото извратеното в Ерика се оказва твърде човешко и защото дългите и близки кадри разкриват травмата от разрива между въображение и реалност отвъд патологията.

    afish 04

      ПИАНИСТКАТА (1995, РЕЖИСЬОР МИХАЕЛ ХАНЕКЕ)  

    В действителност, ако зрителят не знае за какво става дума във филма, би се изненадал на спокойната му каноничност. Като в римейк на класическа американска мелодрама „Пианистката“ е филм за емоционално крехка героиня с доминираща майка (Ани Жирардо), която един ден се запознава с по-млад мъж на име Валтер (Беноа Мажимел). Пламва любовна афера. Нейните нестандартни сексуални желания придават напрежение и непредвидимост, които се запазват до самия финал и предизвикват вниманието, което филмът заслужава.

    Веднъж спечелил това внимание, Ханеке навлиза в далеч по-дълбоки води, едновременно отвъд мелодрамата и скандала. Фантазиите на Ерика, също както и нейните отношения с Валтер, остават неизменно извън екран като нещо трайно потиснато, което нито може да бъде задържано, нито обаче да се осъществи истински. Еротиката е навсякъде, освен в измъчените тела. Затова пък погледът на Ерика, докато наблюдава воайорски други хора, е абсолютно искрен и оправдава всички нейни решения.

    Те изглеждат противоречиви и странни, но това не е защото нямат обяснение, а защото обясненията могат да бъдат твърде много. Едно от най-издържаните е, че травмата на Ерика от майка ѝ, с която живее, е породила необходимостта от сходна динамика на силна любов и силна омраза. Именно така стартира токсичната връзка с Валтер, с когото постоянно променят ролите си, докато накрая фантазията не оживява и не довежда филма до категоричния му, но двусмислен финал.  

    Отношението към високата култура и в частност класическата музика е друга важна линия. Ерика не просто е пианистка. Във филма неслучайно броди призракът на Шуберт – композитор, който умира млад, след като цял живот е очаквал с нетърпение смъртта. Но по-символично е, че канонът на класическата виенска школа е умело подигран всеки път, когато „божествената“ музика на Шуберт идва от ръцете на Ерика Кохут – жена, чийто шокиращ душевен живот е показан в детайл и без излишен кадър в над два часа филмово време.

    ***

    afish 02

      CAN'T GET YOU OUT OF MY HEAD (1995, РЕЖИСЬОР АДАМ КЪРТИС)  

    Докато очакваме есенните премиери по кината, през лятото по-лесно се намират осем свободни часа за преосмисляне на всичко, а няма по-подходящ помощник от новия опус на британския журналист Адам Къртис. „Can't Get You Out of My Head“ (явна препратка към песента на Кайли Миноуг, заради което по-добре да остане без превод) и носи амбициозното подзаглавие „емоционална история на модерния свят“. Ако има автор, който заслужава да използва това определение, това е именно Къртис. Упорито отказващ всякаква идентичност на филмов режисьор, през последните години, и особено след „Хипернормализация“ (2016), той се изстреля в необичайни висини като за редови служител на БиБиСи.

    В ерата на свръхзвезди и скопен активизъм дейността на Къртис изглежда колкото уникална, толкова логична и жизненоважна: той ползва необятния архив на БиБиСи, за да търси привидно далечни, но осезаеми връзки между цялото изобилие от образи и събития на следвоенния свят. А след това ги монтира и дори когато звучат спекулативно, никой не може да отрече хипнотичния ефект от неговия монтаж, както и разумността на изложените тези. В този смисъл „Can't Get You Out of My Head“ не изненадва и това е най-хубавото. След като в „Хипернормализация“ Къртис предложи обяснение как Брекзит и Доналд Тръмп са логичният финал на много по-отколешни процеси, пет години по-късно разширява оптиката в шест отделни епизода, като тръгва от Културната революция в Китай, за да стигне до Баадер-Майнхоф в Германия и от историята на Едуард Лимонов до зората на изкуствения интелект.

    Основната идея в тези шест епизода е изгубването на големите разкази и тоталната безцелност, в която обществата живеят градиращо от Втората световна война насам. За Къртис има много ясни виновници за тази ситуация – индивидуализмът и вярата в технократската експертиза, която може да реши всички политически въпроси. Като един Картаген, който трябва да бъде разрушен, той вижда тези пороци в напълно различни истории и хора. И ако не беше сериозният му тон, никой не би се вързал толкова лесно на това, че Тупак довежда до крайност радикалния дневен ред на майка си от 60-те или на историята на Кери Торнли, който създава на шега конспирацията за илюминатите, за да тества обществената податливост на подобни теории, и сам се изненадва от резултата.

    Красивото противоречие в стила на Къртис е, че за разлика от агитатори като Майкъл Мур, при него манипулативността е оголена и, образно казано, може да бъде пипната. Монтажът е изцяло умишлен и служи на крайното твърдение, но тъкмо това позволява да се играе с открити карти и да се спори задочно с него. Още повече, че се работи много повече с образи, отколкото с думи, и в мълчанието пред двусмисления сблъсък на минало и настояще (по подобие на някогашната рубрика на Евронюз “no comment“ има някаква мъдрост, която съвсем спокойно може да е измама като идеята за илюминатите, но въпреки това има терапевтичен ефект).

    В типичен за постмодерните времена обрат, работата на Адам Къртис си заслужава и заради реакциите към нея. Популярността му се дължи изцяло на самиздатския дух и „услужливите“ фенове, които качват филмите му за свободно гледане. А освен да го популяризират, като създават култ към него – видим от пародиите на скептичния и дори мизантропски английски глас, който тревожно предупреждава, че „и тогава се случва нещо странно“, преди да мине на следващата глава от историята си. Индивидуализмът е труден за побеждаване.

     

    „Пианистката“ може да бъде гледан на 22 август по БНТ1.

    „Can't Get You Out of My Head“ може да бъде гледан на множество места в интернет, включително https://thoughtmaybe.com.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1