„Житие“ е безкомпромисен в авторската защита на темите си. А тези теми са оттеглянето и осмислянето на живота през някакъв вид отшелничество или отдръпване, „отделяне от себе си“ (по Бродски), преминаване в смъртта с достойнство.
Филмът е на двама режисьори – Георги Стоянов и Войчех Тодоров и има сложна и необикновена съдба – сценарият е написан през 1996 г., проектът печели субсидия, но режисьорът му Красимир Крумов – Грец си отива от този свят малко преди снимки. Грец е култова фигура, писател, нестандартен мислител-философ, теоретик на киното, режисьор.
Наистина, неведоми са пътищата божи! Преди години той беше издал два тома с вълшебна проза със заглавие „Неведоми пътища“ (2002 и 2004) – философски фрагменти, есета, притчи, приписки, зарисовки, разкази, сценарни ескизи, детски спомени, стихове, богословски разсъждения – отпечатък на съзнанието и рефлексиите на автора. Междувременно се появи теоретичната „Поетика на киното“ (2000, 2012), определена от него като „философско-религиозни фрагменти“ и „Поетика на българското кино“ (2002, 2013) – безпрецедентен опит в нашето кинознание да се уловят „устойчивите нагласи, насоки и ментални рефлекси изобщо на българския киноманталитет“.
Той пишеше много за кино и правеше малко кино. Малко на брой филми, ако ги съизмерим с другата му дейност, която от днешна перспектива изглежда колосална. Последната му книга – сборникът с философски есета „Новият конформизъм“, е също уникална, макар тази дума отдавна да е изтъркана от употреба. Филмите на Грец винаги са били посветени на моралния императив и са търсели да обяснят необяснимото, отвъдното, висшето, небитийното.
И ето че по неведоми пътища се появи и последният му филм, носещ печата и на други индивидуалности. Единият сърежисьор, Войчех Тодоров, е негов оператор и съратник в много филми. Георги Стоянов, майстор от друго поколение, е бил деликатен и ерудиран водач в процеса. Двамата са работили в смирение, но и с достойнство и личен вклад. Продуцентите Поли Ангелова и Николай Тодоров са бдели ревностно върху делото. Залогът е бил огромен – да се запази духът на Грец, без непосредственото му творческо участие в снимачния процес. Задача с максимална трудност, изпълнена въпреки всичко успешно и с чест. Защото ето какво е написал Грец преди години: „Сценарият се създава служебно, за временно ползване, за еднократна употреба... Следователно става дума за записване на вече видени образи... Първо е гледането, а после е „записването“. Никой не може да каже какъв би бил „Житие“ на Грец. Но важното е, че имаме „Житие“ по Грец на Георги Стоянов и Войчех Тодоров. Имаме достойно филмово завещание, макар да предстои да видим и още няколко филма по негови сценарии, доказателство за неистовата му творческа енергия и присъствие в българското кино. И това завещание отвежда в полето на нравственото осъзнаване и духовното израстване – основни теми още от дебюта му „Екзитус“. Конфликността на героя и света тук се проявява в няколко посоки, които накрая се сливат. Сюжетът е относително прост – режисьор търси непрофесионален актьор за исторически филм, в който героят трябва да играе „реален човек, който е станал отшелник, отказал се е от суетата на живота в търсене на общение с Бог“ и е дал обет за мълчание. Безработен на име Иван привлича вниманието му. Режисьорът има 13-годишен син, с когото не се разбира, и млада любовница. Майката на момчето е починала и то не може да се примири. Намира разбиране и опора в непознатия Иван и избягва при него, но Иван е обвинен в отвличане и осъден. Млъква и поема кръста си. Момчето се връща при баща си и се разкайва. Режисьорът решава да снима документално живота на странния затворник. Накрая Иван все пак е освободен, но продължава обета за мълчание. Така разказана, историята може да мине за кино-в киното, за криминално-съдебна драма или за Bildungsroman. Всичко това го има, но основното е извън, между случките в сюжета, идва като обертон, остава нарочно недоизказано и зрителят трябва сам да свърже линиите. Това е силата на филма. Има само един категоричен ориентир – режисьорът показва на безработния Иван откъс от „Евангелие по Матея“ на Пазолини, но мъжът заспива... Оказва се, че един най-обикновен човек от социалното дъно, загубил работата си, напуснат от жена си и осъден съвсем несправедливо, носи възвишена душа и е способен да се идентифицира с моралния Абсолют. А киното е само повод да разгърне скрития си духовен потенциал. Тази транспозиция на християнското послание в наши дни е направена непатетично, някак делнично. И не случайно се играе на двойното значение на думата „житие“ – „разказ за живота на светец“ и просто биография. Авторите искат да внушат, че аскезата, отшелничеството, праведността не са нещо непостижимо, а са иманентно кодирани в човека и при екстремни обстоятелства се отключват. При това без никакъв героизъм. И че това може да повлияе на други хора, както е от зората на християнството. „Защо се жертва за напълно непознат? Защо иска да помогне на друг човек, без да очаква нищо в замяна?“ – ето тези въпроси поставя филмът не в религиозен, а в битово-житейски план, макар че религиозният подтекст е осезаем и съществува.
Как двамата режисьори са пристъпили към сложността на тази материя? Войчех Тодоров, който е и оператор на филма, каза, че се опитал да бъде „честен към Грец и честен към себе си“. Той внушава с визуални средства отлепянето от битовия слой на живота. Като тук особена роля има и мощната, съзерцателна, философски настройваща музика на Христо Намлиев, която издига и носи трагизъм още с първите кадри: търсено е „усещане за отвъдност“, при което изображението „да трансцендира, да изплува от неминуемия бит“. Отначало са искали „Матеус Пасион“ на Бах, но после остава само вдъхновението и някои мотиви от него. Концепцията е музиката „да помогне за отлепянето, за метафизичното трансцендиране“ и тя го прави още с първите кадри. Но да се върнем на изображението – на финала повърхностният режисьор също претърпява катарзис. Истинският филм се случва, когато героят му не е в роля, а е себе си, след като е получил просветление и се е отдръпнал от живота, но не като отшелник, а като затворник. Истинското кино идва когато авторът не режисира, а просто наблюдава битието. Филмът му от исторически боевик става личен и любителски, чисто документален, черно-бял, едрозърнест, с дефазиране. Грапав и несъвършен като изображение, но уловил най-после същината, която преди му е убягвала и за която не е бил готов. Този процес операторът-режисьор Войчех Тодоров е уловил много пестеливо и артистично и това става едно от посланията на филма. Другото, религиозното, ще бъде разбрано от малцина, но то също е здраво кодирано и съществено за филмографията на Грец.
Бележка под линия:
Крумов, Красимир. Поетика на киното. Второ допълнено и преработено издание. Агата-А. София, 2012, с. 545 – 546.
Боряна Матеева
Списание „Кино“ брой 6/2020 г.
За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓
