ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ

Част първа

Нашите прадеди (Леви-Строс беше обяснил, че не бива да ги наричаме примитивни или първобитни) разбрали: само със зъби и нокти няма как да се справят с предизвикателствата на враждебната среда. Изработили, вярно примитивни, но инструменти: одялани и изострени камъни, използвали зъби от животни. Вече по-късно в борбата за оцеляване ще се появят ножът, копието, лъкът със стрелите, а и ралото, мелничните камъни и металният плуг, впрочем също лъжицата и доста по-късно вилицата... Продължителна еволюция създава все по-сложни и съвършени машини, които правят труда по-лесен, а живота по-удобен. Разбира се, не бива да пропуснем и да добавим и най-различните средства за водене на войни и за убийства: мечове, кинжали, брадви, брони, шлемове, катапулти и така до съвременните оръжия за масово унищожение.
Първата промишлена революция рязко променя ситуацията, като заменя мускулната сила на хора и животни с енергията, придобивана от въглищата, а по-късно от петрола и от други природни богатства, извличани от земните недра. Докато в индустриалната епоха новите устройства не само подобряват качеството на създаваните продукти, те променят и качеството на живота. Но тъкмо оттогава са и първите конфликтни ситуации: машините са по-бързи, по-производителни и лишават хиляди хора от средства за съществуване. Лудитите са унищожавали тъкачните станове, защото са били убедени, че не прогресът, а именно машините им отнемат хляба…

  ЕДНА ОТ НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ БИТКИ МЕЖДУ ЧОВЕК И МАШИНА Е ЛУДИТСКОТО ДВИЖЕНИЕ (1811 – 1813), ВОДЕНО ОТ МИТИЧНАТА ФИГУРА НА НЕД ЛЪД.  

Гюнтер Андерс твърди, че машините, които безупречно вършат работата си и непрекъснато се усъвършенстват, създават у хората „комплекс на Прометей“. Те бързо се модифицират и обновяват, докато ние, поради особеностите на нашата физиология, не сме в състояние да се променяме толкова бързо и това ни прави неспособни да се конкурираме с машините, факт, който поражда проблеми в индивидуалната психика. Но не само…
Отношението към новото в технологиите най-често е амбивалентно: възторгът от сензацията от новото не рядко се съчетава с опасения от възможни негативни последици, каквито има всяко нововъведение. Силата на пáрата, освен че задвижва машините във фабриките, създава непозната дотогава свобода за движение на стоки и хора. Като изключим авантюристите, пътешествениците, моряците, участниците в кръстоносните походи, повечето хора са се раждали и са умирали, без да се отдалечат на повече от десетина−двайсет километра от родното място. Но когато потеглили първите, бълващи пушек и искри влакове, не били малко тези, които били убедени, че повечето пътници няма да преживеят „ужасяващата“ скорост от 25 км в час…

  КАДЪР ОТ ФИЛМА „РАБОТНИЦИ НАПУСКАТ ФАБРИКАТА ЛЮМИЕР В КРАЯ НА РАБОТНОТО ВРЕМЕ“, 1894  

Измислен или не, инцидентът по време на първата прожекция на братя Люмиер е символичен: зрителите побягнали от влака, който ги връхлитал... от екрана. Впрочем Тарковски твърди, че тъкмо с това кратко филмче се е случило истинското раждане на киното. Този епизод е важен не само заради неспособността на публиката, сблъскала се за първи път с технологичното зрелище, да разчете неговото съдържание, ще ѝ е необходимо време да го разбере и осмисли.
Технологиите се променят, различни са и реакциите в обществото, в което винаги е съществувало и съзнателно, и несъзнателно подозрение към машините. Разбира се, има ги и онези, които приветстват всяко ново изобретение. Да си припомним авангардистите от първата четвърт на миналия век, в техните манифести диша възхитата от новото, дошло с индустриалната цивилизация, от ритъма, с който живее съвременното им общество, те се радват на димящите фабрични комини, на скоростта на автомобилите (тогава твърде скромна в сравнение с това, което могат колите днес). Футуристът Маринети пише: „За нас спортната кола е по-ценна от „Венера“ от Самотраки“.

  ФИЛИПО ТОМАЗО МАРИНЕТИ (1876 – 1944), БАЩАТА НА ФУТУРИЗМА  

Изглежда, че харесват всичко, което днес кара да потръпват от ужас зелените и еколозите. Не крият симпатиите си към „века на машината, на шума, на метала…“. В „Манифеста на ексцентризма“ четем: „към машините!“ и възхвала на „ремъците, веригите, колелата, ръцете, електричеството, ритъма на производството…“. Но то е било преди век.
Вярно е, че днес не трошат роботите, защото отнемат работните места на стотици хиляди, но в същото време се увеличават опасенията за съдбата на природата, промените в климата са централна тема, с която живее съвременният свят. Ясно е, че новата дигитална технология променя кардинално живота на цели общества, превръща до вчера аграрни нации в индустриални и в постиндустриални. Постепенно отминава времето, когато по образния израз на Алвин Тофлър фабричната сирена е заставяла сутрин стотици хиляди едновременно да тръгват към фабричните порти… Работата все повече се децентрализира и индивидуализира.
Маршал Маклуън, когото все по-често ще си спомняме, твърдеше, че в човешката история последователно сменящите се епохи са доминирани от една или друга комуникативна технология. Писмеността е сменила оралната култура, книгопечатането, като част от общото настъпление на индустриалната епоха, променя облика не само на езика, на литературата, но и на държавите и на обществото в тях. Днес дигитализирането е на път да промени модела, преобладавал през последните два века, а това означава все по-бързо усъвършенстващи се и все по-интелигентни механизми, с все повече и по-богати функции, бързо променящи се условия за работа и за живот, към които трябва да се приспособяваме. И няма съмнение, че нещата ще се развиват все по-бързо и промените ще са все по-динамични и който не е в крак с тази нова за мнозина ситуация, ще търпи загуби, независимо в кой бранш е.
Ще опитам да илюстрирам този факт с едно събитие, което остана почти незабелязано на фона на драмите и трагедиите от последно време. На пръв поглед то изглежда далече от вълненията на визуално-зрелищната индустрия, но всичко в съвременния свят е така преплетено и взаимно свързано, че събитието, за което ще стане дума, е част и от по-общата и голяма индустрия на развлеченията.

КАКВО СЕ СЛУЧИ С „ТОМАС КУК“?
През есента на 2019 г. се случи истинска катастрофа: фалира една от най-големите и стари фирми в туристическия бизнес, с филиали в десетки страни, обслужваща милиони клиенти, приходите ѝ се изчисляваха на стотици милиони… Стотици самолети останаха по летищата. Близо половин милион туристи отчаяно се опитваха да се приберат от различни екзотични кътчета по света. Хиляди туристически агенции и хотели се сблъскаха с големи финансови затруднения, а сред тях имаше и български туроператори – „Томас Кук“ всяка години „доставяше“ хиляди туристи и в България.

  КРИЗАТА С КОМПАНИЯТА „ТОМАС КУК“ ПРЕДИЗВИКВА ХАОС ПО ЛЕТИЩАТА. 

Рухна фирма с повече от век и половина история, една от малкото, появили се с началото на промишлената революция и просъществували до дигиталната епоха. Този факт е интересен най-малкото, защото събитията в туристическата индустрия не са много различни от трусовете в империята на развлеченията и на зрелищата. Беше важно да опитам да разбера защо се е случило. Ще си го позволя, защото историята на тази фирма и личността на нейния създател, един от пионерите на първата индустриална революция, са интересни и поучителни...
Умен човек бе казал, че гениална идея може да хрумне на всеки, но само някои успяват да я осъзнаят и оформят. Тъкмо това е направил преди сто и осемдесет години Томас Кук. Той е от онези гениални личности, които се ориентират в настъпващите промени, възползват се от новите възможности и създават напълно нови сфери в производството, в търговията, в комуникациите, в културата и всъщност променят обществото.

  ТОМАС КУК (1808 – 1892), ОСНОВАТЕЛ НА ПЪРВАТА ПЪТНИЧЕСКА АГЕНЦИЯ THOMAS COOK & SON. 

В средата на ХIХ в. Томас Кук направил нещо наглед дребно: организирал пътуване с влак между два града в Англия на малка група ентусиасти, тръгнали за конгрес на противниците на алкохола. Малка стъпка, но с нея започва главоломната му кариера, тя е началото на това, което днес наричаме масов туризъм. Томас Кук разбрал че, благодарение на новите технологии в развитите европейски страни, се повишава качеството на живот, транспортът „прави пътуванията и туризма достъпни за семействата от средната и дори от работническата класа. Английските влакове возят хора от Бирмингам и от други големи градове за екскурзия до морето през уикенда“. Това е писано в края на миналия ХХ век, но преди сто и осемдесет години то не е било толкова очевидно. Трябвало да се намери някой, който да го превърне в нещо реално. И този човек е бил Томас Кук.
И преди това хората са пътували. Имало е мореплаватели, търговци, авантюристи. Историята познава имената на Марко Поло, на нелепо загиналия на другия край на света Магелан, на Колумб и другите от епохата на големите географски открития. Но обикновените хора най-често са се раждали и са умирали, без да напуснат мястото, в което живеят. Пеша или на кон няма как да стигнеш далече, най-много на 20–30 километра. Големите географски открития са се случили много преди Томас Кук, но те са били пътувания за завоюване на нови земи, за богатства: злато и сребро, скъпи и непознати дотогава подправки. Участниците в тях не се интересували от красотите на природата и от историческите паметници. В Европа преди технологичната революция е съществувала мрежа пощенски станции с коне, създадена още в Древния Рим, действала и по времето на Наполеон. Услугите ѝ ползвали дипломати, официални пратеници, търговци, кореспонденцията. С нея, въпреки неудобствата, са пътували и Гьоте до Италия, и Карамзин до Германия. Но туристи в истинския смисъл на думата не е имало. Навярно първият турист в историята е Петрарка, изкачил с брат си и с двама приятели през 1336 г. невисок връх ей така, без някаква практична цел, а за да се насладят на природата.
Томас Кук би могъл да се обърне към своите клиенти с думите на Сервантес към онези, които са взели в ръце „Дон Кихот“: „Ти, който разполагаш със свободно време….“. А те имат не само свободно време, но и средства и желание за развлечения. Той се е ориентирал в ситуацията, разбрал е удобствата, които създава железницата и организира групови пътувания, сред тях и до световното изложение в Париж през 1855 г. Непрекъснато разширява дейността на фирмата, организира екскурзии не само до Европа, но и до Америка и до Светите земи... Обикаля Шотландия, за да предложи тематични пътувания „по следите на Бърнс“, създава офиси в други държави, координира централно дейността им. По думите на Джереми Рифкин той „преобразува туризма в платено преживяване“, превръща се в посредник между потребителя и услугата, той е един от родителите на съвременната индустрия на услугите, която преди десет години ангажираше 10 процента от общата работна сила в света и инвестиции над два трилиона долара, а днес бавно се съживява сред преживяното по време на пандемията…
Томас Кук оставя огромна империя, предава я на следващите поколения, едва неговите внуци продават фирмата, която преминава в различни ръце. Очевидно новите собственици не са притежавали способностите на Кук и фирмата приключва драматично съществуването си на 23 септември 2019 г. Тогава стана ясно, че хората, ръководили огромната компания, са проспали дигиталната революция.

Не съм от поколението, което живее в Мрежата, за мен компютърът е не повече от подобрена пишеща машина, но въпреки това, когато пътувам, последните десетина години се възползвам от предимствата, които ми предлага Интернет, не съм прибягвал до услугите на туристическа агенция. Мрежата ми позволява да поръчам билет за самолет, да платя, да запазя хотел и кола под наем, като сравня цените, да организирам най-подходящия маршрут, да се убедя как най-лесно да стигна до хотела, кои от важните неща, които искам да посетя, са наблизо. Агентите в този преуспяващ доскоро бизнес следят събитията и преустройват дейността си, съобразяват се с появилата се конкуренция в лицето на Booking.com и Airbnb… В същото време „Томас Кук“ едва през 2017 г. започва сътрудничество с най-големия портал за резервации на хотели. Фирмата дълго време предпочита традиционния начин на обслужване: очакват клиентите във филиалите на агенцията с десетки служители, на най-престижни места в големите градове, където наемите са високи. И това, когато все по-малко хора отделят време, за да се разходят до някой филиал на някоя туристическа агенция, да разглеждат луксозните брошури, да получат консултация за „най-изгодното“ предложение. Фирмата не успяла да се приспособи към променящия се свят, докато други заложили на дигиталното обслужване – и спечелили.
Очевидно губещ е онзи, който още живее в аналоговия свят, а печелят тези, които се съобразяват с динамичните промени в новия дигитализиращ се свят. Затова този пример, според мен, е подходящ повод за размисъл за света, в който живеем и за съвременната индустрия на развлеченията, част от която са и модерните технологични зрелища, все повече зависещи от дигитални форми като виртуалната реалност и изкуствения интелект.
Почти го забравихме, но когато хиляди туристи по света се чудеха как да се приберат у дома, все още живеехме спокойно. Цените на петрола бяха относително нормални, нямаше война, поне не в Европа, нямаше световна криза, изглеждаше, че сътресенията, които преживя „Томас Кук“, няма да повлияят на общия ритъм на икономиката и нещата ще продължат да се развиват позитивно. Но тогава се появи

ВИРУСЪТ
и на фона на огромните неприятности, които причини, случилото се с „Томас Кук“ избледня и от голяма катастрофа се превърна в дребен факт, незначителен и практически вече забравен.
Вирусът нанесе много беди: уби милиони, разкри сериозни недъзи в системата на здравеопазването на много страни, почти уби туристическата индустрия, изправи авиокомпании и не само тях пред фалит, прекъсна връзките за доставки, сериозно забави икономическия растеж...
Стана ясно, че никой не е бил подготвен за случилото се (Бил Гейтс, година по-рано, заедно с други формации, бе организирал „Събитие 2019“, като своеобразна подготовка и преглед на възможните реакции и поведение при подобна вълна от вирусна епидемия, (вероятно това е причината днес да го обвиняват като евентуален причинител на заразата…). Реакциите на управляващите по света не се различаваха особено от поведението на техни „колеги“ няколко века по-рано, по време на чумната епидемия. И тогава е имало карантини, изолирали са цели градове, армията не допускала да се влиза и излиза, затваряли са болните по къщите, оставяли са пазачи отпред, дори са заковавали вратите. И тогава носели маски, доста по-впечатляващи – с дълги носове, в които са слагали аромати, като средство за защита, естествено, без особена полза. В най-добрия случай са бягали от градовете като героите на Бокачо. Нито едно от тези средства не помогнало. През ХIV век „черната смърт“ отнесла десетки милиони в Европа. Последиците са били много по-жестоки от епидемията с корона вируса.

  МАСКА НА ЛЕКАР ПО ВРЕМЕ НА ЧУМНИТЕ ЕПИДЕМИИ ПРЕЗ XVII ВEK  

Наистина прекалено дълго живяхме относително спокойно, светът не беше подготвен за коронавируса, няма как да се заличат от паметта ужасяващите сцени от началото на епидемията, дългите редици ковчези, лекарите, които през първите седмици и месеци бяха принудени да вземат трудното решение кого да лекуват и кого да оставят да умре. В същото време правителствата печатаха неограничено пари в търсене на решение на икономическите проблеми, предизвикани от вируса. Плодовете на тази политика сега отекват в растящата инфлация. Поуките от епидемията са много и тепърва ще трябва да бъдат осмисляни. Истина е, че вирусът причини много щети, но колкото и странно да звучи, от него имаше и конкретни ползи: коронавирусът активира

ДИСТАНЦИОННАТА РАБОТА У ДОМА
Епидемията затвори офиси и цехове, блокира по домовете им милиони, които в началото пееха и ръкопляскаха от балконите, но постепенно все по-често трябваше да си припомнят думите на големия Йосиф Бродски, който бе казал: „затворникът има много време и малко пространство…“, увеличиха се депресиите, случаите на домашно насилие.
Вирусът стимулира иначе напълно естествен процес, има го от години, но той по една или друга причина напредваше бавно. Алвин Тофлър го беше предсказал преди повече от половин век. Той писа в „Третата вълна“: „ще можем да революционизираме нашите домове“. И беше убеден: „Независимо от поощряването на малките трудови единици, независимо от възможностите за децентрализиране и деурбанизация на производството, независимо от промяната на действителния характер на труда новата система за производство би могла да премести буквално милиони работни места от фабриките и канцелариите, където Втората вълна ги бе събрала, обратно към мястото, в което първоначално са се зародили: у дома. Ако това се случи, всички институции, които познаваме – от семейството до училището и корпорацията, – биха се преобразили“. Днес, след петдесет години, то е повече от очевидно.

  АЛВИН ТОФЛЪР (1928 – 2016)  

Тофлър пише тези редове по време, когато компютрите все още не са се превърнали в домашно устройство, с което практически всеки може да разполага и да използва, когато Интернет все още не е Мрежата, няма ги мобилните телефони, а хората у дома разполагат само със стационарен телефон и в най-добрия случай с факс. Най-подходяща за първите стъпки на промяната му изглежда фигурата на секретарката, която си служи с пишеща машина, „работи у дома, като само от време на време се среща със своя шеф, за да поговорят върху проблемите и разбира се, за да присъстват на служебното парти...“. Тофлър познава стандартните възражения, които се чуват и днес, например категоричното: „Какво, да стоя по цял ден вкъщи с моята съпруга (съпруг)?“. Локдаунът,предизвикан от вируса, като че потвърди това мнение, за много съпружески двойки то наистина бе проблем, предизвика напрежения, депресии и увеличаване случаите на домашно насилие. За да бъдат актуални, от НВО даже набързо създадоха сериал със същото заглавие, но локдаунът бе насилствено решение с временно въздействие, често свързано с причини, нямащи нищо общо със заразата, и както се видя и у нас, не особено ефективно, докато при автора на „Третата вълна“ става дума за дълбока социална промяна, предизвикана от новите технологични възможности.
Тофлър не пропуска да отбележи и друго възражение: „добрият стар Карл Маркс би се намръщил…“, защото е „бил убеден, че работата вкъщи е реакционна форма на производство“. Разбира се, при Маркс става дума за оценка на остаряла система на предимно занаятчийско производство, свързана с отиваща си епоха и за нов вид труд, присъщ на времето на промишлената революция. За него е било важно „събирането на работниците в един цех“, което стимулира тяхното обединяване в борба за техните права и в последна сметка за бъдещите революционни преобразувания, които марксизмът предвижда, а за това занаятчиите, изолирани в домовете и в работилниците, очевидно не са подходящи. Може да се каже, че работата у дома е ново занаятчийство, разбира се, сериозно преобразено в условията на новата дигитална епоха.
Прогнозите на Тофлър следват логиката на историческите процеси: още през последното десетилетие на миналия век „50 процента от работната сила на индустриалните нации работи в офиси“, а поне половината от тях спокойно биха могли да вършат служебните си задължения от вкъщи. Но ако тогава този процес се осъществяваше твърде бавно, сега, активиран от заплахата, предизвикана от вируса, възстановява на дома ролята на място, в което се работи, разбира се, при много променени от дигитализирането условия.
Всъщност в къщата на човека винаги се е работило, извършвали са се най-различни дейности. И не е случайно, че отдихът, т.е. времето за рекреация, за възстановяване, което е относително пасивно състояние, неизменно се свързва с места, които са извън дома и по възможност далече от него.
Грижите за домакинството са всекидневие, но те не изчерпват трудовата дейност, чийто център е бил домът на човека през годините. „Ние често забравяме, пише Рифкин, че хиляди години домът е бил основното място практически за цялата икономическа дейност. Самият термин икономика произлиза от гръцката дума oikos, която означава управление на домашното производство“. По време на аграрната епоха домакинствата произвеждат почти всичко, което е необходимо за семейството. Иван Хаджийски го нарича „домашна индустрия“, описва колоритно и иронично бащината си къща с малката „консервна фабрика“ по коледните празници за запасяване с продуктите от закланото прасе, „делвите със свинска мас, маджун и сливов мармалад“, „качето със сирене“ и т.н. ...“. Става дума за „преработване на суровите материали от семейството, което ги произвежда за самото семейство. Старият селянин сам си правеше рало, шейна, вила, хомот, цървули от нещавена кожа. Селянката сама преработваше вълната и памука в облекло, тя предеше, тъчеше, кроеше и шиеше“.
Прочутите всяка есен кампании, когато по села и градове палят огньове, пекат чушки, варят буркани с всякакви хранителни продукти, не са белег на специфична национална традиция. Прочутият български буркан е символ на закъснялото преминаване от аграрната цивилизация в един модерен, индустриален свят.

   ХРИСТО ХРИСТОВ И ЙОРДАН РАДИЧКОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИТЕ НА ФИЛМА „ПОСЛЕДНО ЛЯТО“, 1974  

Във филма „Последно лято“ на Йордан Радичков и Христо Христов има дълбоко символичен епизод за едновременното съществуване на различни времеви пластовете – от аграрното минало и от високо технологичното общество – хората, наклякали край огньовете пред панелни блокове, на които се варят бурканите, докато на екраните на телевизорите първият човек стъпва на Луната… (С една забележка: българската телевизия не излъчи кацането на Луната, а онези, които опитахме да го видим тогава по югославската, бяхме разочаровани – телевизионният сигнал беше блокиран.) А галопиращата инфлация и постоянните внушения за настъпващ глад вероятно ще импулсират отново тази по-скоро свързана с миналото есенна кампания.
Домът дълго време е бил живо, дишащо, динамично пространство, в което е кипяла активна „производствена“ дейност – „Домът е космос. Космос в истинския смисъл на думата“ – твърди Г. Башлар. Но индустриалната революция постепенно променя дори модела на общуване в традиционното семейно жилище: разтварят се затворените дотогава пространства – хората се насочват извън дома, към създадените от промишлеността работни места. Наемните работници сутрин, като по сигнал се насочват към фабричните цехове са нещо ново, великолепно пресъздадена от Фриц Ланг в „Метрополис“: безлична тълпа роботизирани хора в еднакви черни работни дрехи, движещи се в единен ритъм. По това време са облагодетелствани хората със свободни професии, репликата: „Отивам в кантората!“ (днес бихме казали: „в офиса“) е израз на високо социално самочувствие.
Промените в обществото модифицират вътрешното пространство на жилищата. От времето на викторианска Англия е останало усещането, че колкото повече са часовете, когато работещите са извън жилището си, толкова повече се запълват с мебели довчера празните пространства в него. Променя се тяхното значение и разположение: ако преди в продължение на дълго време център на дома е било огнището, а след това масата, около която през определени интервали се е събирало семейството, с агресивното навлизане на новите комуникационни технологии се променя и обстановката, и поведението на обитателите на дома. Както казва Гюнтер Андерс: „светът идва при нас, когато влезем у дома, затворим вратата и включим електричеството“. Той има предвид, че включваме телевизора, един от многото уреди, които постепенно са нахлули в дома ни и тотално са променили атмосферата в него. Както казва Башлар: „ако преди хората са седели един срещу друг и са разговаряли, сега те седят един до друг и не се гледат…“, защото са вторачени в екрана на телевизора. Днес картината пак е променена: дори да са заедно на масата сутрин или за вечеря, всеки е впил поглед в мобилния си телефон, безучастен към случващото се около него. Такава е и гледката сутрин в метрото…
Разбира се, днес работата в дома и домът нямат нищо общо с „домашната индустрия“ от времето на аграрната цивилизация. Днес, затворени по домовете си заради коронавируса и решенията на управниците, хората не произвеждат неща за бита, те създават информационни продукти. Интернет ги свързва със света и с фирмите, чиито служители са (немалка част от участниците в този глобален процес). И не става дума само за „кастата“ на IT-специалистите, модерните технологии създават условия за всеки що-годе компютърно грамотен човек спокойно да участва в пазара на труда, без да напуска собственото си жилище. През лятото в селската ми къща нищо не ми пречи да работя по преводи, да съм в контакт с издателството или да пиша книгите си.
В новата ситуация има много проблеми, както за отделните участници във феномена „работа у дома“, така и за централно регулиране: всеки един създава собствен „домашен офис“, трябва да се решат въпросите с данъчните облекчения, как се отчитат и възстановяват битовите разходи за ток, за отопление, за ползване на Интернет, с работното време и т.н. Проблемите не са малко и не са лесни. Преди години в Германия опитаха да решат въпроса с неподлежащия на оценка труд у дома на домакините, защото е факт, че съпругите или тези, които вършат работата вкъщи, не могат да получат пенсия, тъй като това, което са правили цял живот, няма финансови измерения и критерии за адекватна оценка на извършеното. И разбира се, не успяха да го направят.
Но това са други теми, актуални за много хора, но те биха ме отвели далече от това, което ме интересува. Важното е: независимо от гласовете против работата у дома, които не са много променени от времето, когато Тофлър е писал „Третата вълна“, и против дистанционното обучение, векторът на социалното развитие сочи натам. Вярно е, че директният контакт между преподавател и обучаван е много важен и често вдъхновяващ, но логиката на развитие, определяна от модерните технологии, подсказва друго – все повече хора ще работят дистанционно, все по-голяма част от обучението в училището и в университета ще е „от разстояние“. Едва ли ще е толкова идилично, както го е описал Майкъл Дертузо в „Какво ще бъде“:.
„Никола се е прибрал от училище (все още учат присъствено – В.И.) и проснат на пода в хола интензивно разговаря с новия приятел – Мбунгуа от Кения. Правят заедно есета за училище – Мбунгуа пише за Бостън, Никола за Найроби. (…) Никола вдига поглед към майка си:
– Моля те, може ли да отида с Мбунгуа на разходка с кораб по река Тана, като свърши училище?
– Това е доста дълго за преживяване на живо – отговаря тя. − Защо не го направите с виртуална реалност? Чух, че има много хубава поредица за африканските водни пътища“ и т.н.

  МАЙКЪЛ ДЕРТУЗО (1936 – 2001) 

Изглежда доста различно от нашата реалност, в която учениците са пред лаптопите у дома, а учителка скучно поднася на живо от екрана на телевизора поредния урок. По принуда две години преподавах онлайн, не знам как ще продължи следващата учебна година, но спорът за присъственото и дистанционното обучение е твърде сложен, за да го коментирам тук. Книгата на Майкъл Дертузо ме интересува, защото тя цялата е прогноза за бъдещето, а се знае, че прогнозите рядко се осъществяват буквално. Но без да е точен в детайлите, той пределно ясно описва тенденцията, свързана с работата у дома: насищането на жилището с всякаква, както казва той „електроника“, което постепенно превръща дома на човека в „умна къща“. И интензивната работа у дома по време на епидемията несъмнено импулсира превръщането на домовете ни в „умни дигитални къщи“ и това без съмнение е бъдещето.
Навярно началото на този процес е появата на електрическия звънец на вратата на нечий дом, изключително събитие за своето време (малцина са можели да си го позволят). Следващата стъпка идва с телефона, за първи път двама души са имали възможност да общуват, без да са в пряк физически контакт. После са системите за запис и възпроизвеждане на звука. Ще ги следват радиопаратът (гениална идея на Дейвид Сарнов), телевизорът и т.н., и т.н. Днес жилищата на повечето от нас са натъпкани с всякакви „електроники“ и е логично да се случи това, което Дертузо определя като „интегриране на електрониките в къщата и помежду им“ и тогава ние, както казва той, постепенно „едва ли ще им обръщаме повече внимание, отколкото в момента се замисляме за бойлера, фурната, хладилника, пералнята, сушилнята и другите електромеханични уреди…“. А това ще е раждането на...