АВГУСТ/2022

    За мен е важно да съм начисто


      СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ

     

    Станислав Памукчиев е един от най-своеобразните художници. Завършил е стенопис. Има над 40 самостоятелни изложби и участия в някои от най-престижните международни форуми в Ню Йорк, Делхи, Прага. В лятната жега се е затворил в ателиетата на Художествената академия и работи върху новия си проект.

    33.jpg

    Вече 5-6 та година рисувам тук през лятото. Уникално е голямото пространство и духовната памет на това място.Тук дишат отците.Човек може само от праха да се зареди. Мирише си на Академия – фантастични ателиета. През лятото няма никой, който да работи тук. Отливът е тотален, особено за това изкуство, което се прави без помощта на компютър. Настоявам за това – да можеш нещо с ръцете си. Тук, в ателието, е битка с материята – проба-грешка, да направиш форма, деформация, да постигнеш образ...Опитваш, но не става, мажеш, триеш, стържеш до дъно и отново; всичкото това усилие се премести на екрана на компютъра. На пръв поглед, улеснението е огромно. Ти проверяваш това, което търсиш и като се съгласиш с композицията и всичко останало, го вдигаш на платното. В някои съвременни практики това е възможно, но липсва моментът на изпитанието, на битката ... малко хора са решени на тая битка. Нещата се промениха и на ниво естетика – вече сетивото е друго, то гледа и вижда по различен начин.

    stanislav-33.png

      ПО ВРЕМЕ НА РАБОТА  

    Запазих любопитство си за промяна и за движение. По природа съм коректен, обичам си бащите, обичам си учителите, респектиран съм от тях. Не съм от този тип провокативни автори, които на всяка цена държат да счупят калъпа. В същото време съм любопитен и витален, обичам да не стоя на едно място и ми е интересно да ми се случват събития. Дали ще отида напред, дали ще се размина с това, което очаквам от себе си… или другите очакват от     мен, това е въпрос, който не стои особено остро. Важно е да съм жив в процеса. Доскоро ходех по световни форуми, зареждах акумулаторите, така да се каже.

    Когато това се случва в по-зрели години, тези срещи със съвременното изкуство са като тест, как моята вече изградена позиция се среща с това изкуство. Не просто глад за нови неща, а как това, в което вярвам се среща с търсенията на други художници. И си давах сметка къде се е преместил света.

    Колкото по-остарявам, придобивам критичен рефлекс към себе си: къде се позиционирам спрямо света. Имаше години, когато американското изкуство представено от МОМА, УИТНИ беше всичко за нас; гледахме го с ококорени очи; беше време, когато вярвахме в думичките „свобода”, „демокрация” – те бяха живи в нашето съзнание. Учех се от уроците и посланията на този свят.   Под „света” разбирам онези центрове, които излъчват смисъл, които дават паролите за съвремието. С годините човек започва да вижда, да осъзнава колко сме в капаните на изкуството, като политическа употреба, и като манипулация. С времето това усещане ме караше да бетонирам вътрешното  си убеждение, че имам цел и смисъл, които трябва да следвам.

    Така се изчисти линия на поведение, дори бих казал позиция - тя има дълга предистория, която тръгва именно от уважението към тези преди теб. В тази позиция ми е интересно да се обновявавам, а не да изпадам в собствените си клишета... Всеки, на определен етап стига до свое откритие и ако е харесан, и откупен, това може да се превърне в капан! Рисково положение, което може да те заключи в успеха и да почнеш да се възпроизвеждаш механично. Затова често пъти въставам, когато ми се появи този сигнал – „Така добре работи“ или  когато чуя сигнали като „Стаска, защо ги правиш тези магарии“ ... Това е опит да пазя млад духа си, да не повтарям вече постигнатото.

     

    stanislav__.jpg

      РИСУВАНЕТО Е ПСИХОФИЗИЧЕСКИ ЖЕСТ, СТ. ПАМУКЧИЕВ © ЯНА ЛОЗЕВА

    Постоянно цитирам Иван Ненов в неговата позиция за пластическото. Термин, който до голяма степен, той наложи след Николай Райнов. Неговият отговор за пластическото е, че то е като еротическотото, преживяваш го, без да можеш да разбираш „защо“ и „как“. То е свръх опитно - не се учи, извира от дълбочината на природата.

    Рисуването, правенето на ръка  е психофизичен жест, в който е тайната на цялата ти конструкция – в удара върху платното излиза активът на цялата  личност, всичко което имаш. Не само как виждаш и мислиш, ами ако щеш, го има хормоналният ти баланс, колко си витален, колко си реактивен. Жестока работа - и тук идва моят спор с концептуалистите: защото те го нямат като апарат, не са тренирали тази сетивност, не могат да го видят, защото не са го търсили. Тук е голямата разлика между уроците на „високия пластицизъм“ -  на класическото изкуство, на Рембарнд, Веласкес, Тапиес и Кифер и  уроците на съвременното концептуално изкуство. Неговите представители са умни, с жива реакция към социума, дават бързи отговори, имат спекулативно съзнание, умеят да боравят     с понятията – могат да ги въртят, да ги обръщат, но това е интересно  на спекулативно ниво. Те обаче трудно навлизат вътре, в сянката на личността, в архетипните наноси.  Давам  си сметка за всички контрааргументи, които стоят срещу думите ми. Това, за което говоря, е друго – излизане от ситуативното, от линейното историческо време и навлизане в Голямото време – безвремие. Споделям максимата, че изкуството се занимава с базисна антропология.

    van_nenov.jpg

      ИВАН НЕНОВ,  АВТОПОРТРЕТ 1925 СГХГ  

     

    Нямам изявен социален рефлекс. По времето на соца имах интерес към „малкия човек“,  това бе реакция към официозността на сцената.

    Поведението ми стоеше на контра с оптимистичния патос на епохата. Моите човеци, всичките ги „боляха коремите“. Но това не е толковава социално политическа реакция, а по-скоро екзистенциално вчувстване в  съдбата на човека.

    В онзи период трябваше да намерим естетически отговор, който да се противопостави на натурната живопис, на реализма, разбиран в тъпия му вариант на соц. реализъм. В същото време машината за производство  на култура, изведе цялата програма на американския експресионизъм. Трябваше Америка да стъпи на върха на пирамидата. На преден план излезе явление, базирано върху таланта на художниците от НюЙоркската школа, разработено от умни хора в пълния му блясък. По-късно беше концептуализирано и употребено, капитализирано. От една страна, това е естествен процес на развитие, но маркетингът го изведе като фикс идея – Свободата, волята и произвола на крайно субективното, на „Аз-а“. Не е важно, какво рисуваш, важното е, че ти го рисуваш. И така, то достигна своя пик , в крайните си фази разкри и рецидивите си.

    Такива бяха  опияненията на младите ми години. С възторг бяха преживени много международни изложби. По време на късния соц, в края на 70-80 години гостуваха изключителни изложби. Случи се по две причини: соца не трябваше да изостава и искаше да създаде за себе си  образ на либерален и отворен свят. Второ, Западът имаше интерес от  пропаганда в запустелите източни провинции. Имаше няколко изложби, които бяха събитие в онези времена – изложбата на съвременна испанска живопис с Антони Тапиес, Хуан Миро, Салвадор Дали, Саура, Моралес, барселонският арт информел. Сега живеем в удобството на възможностите, на огромната информация. Тогава изпитвахме напрежението, че някъде се случват неща, от които ние сме лишени. Тези изложби се превръщаха  компенсаторно в събития за нас.

    Помня изложбата със заглавие „Художникът на работа в Америка“

    hudojnikat_na_rabota_v_Amerika_copy1.jpg

      СТРАНИЦА ОТ АЛБУМА КЪМ ИЗЛОЖБАТА „ХУДОЖНИКЪТ НА РАБОТА В АМЕРИКА” 1979 Г.  

    Всичките великани на абстрактния експресионизъм и поп-арта, начело с Джаксън Полак, Джаспър Джоунс, Раушенберг и Анди Уорхол, бяха на Шипка 6. На входа на изложбата имаше огромен фотопортрет на Джими Картър, байраци на Америка и България. Под тях - лозунги и текстове как да разбираме културата. Вътре, по азбучен ред, бяха подредени всичките големи художници. Тази фантастична история  се  случваше в късния соц – годината мисля, че беше 79. Тогава не съм разбирал, но после се оказа, че това е една идеологическа конструкция, която има за цел да обиколи света и да демонстрира Американския културен модел. Много харесвах, естествено, Джаксън Полак, харесвах също и Уилям де Коунинг, заради това, че в неговите работи все още има силуета на фигурата. При Полак автоматизмът на рисуването беше изведен концептуално до предела си.

    2-x-1-template-880-new.jpg

      УИЛЯМ ДЕ КОНИНГ  

     

    А всички формули, които са изведени докрай, са малко скучни и което  е по-важно, не могат да бъдат развивани повече, достигнали са предела си. При де Коунинг не беше така, продължаваше някакъв мъчителен процес на „слизане и качване“, имаше вариации...


     

    polack.jpg

      ДЖАКСЪН ПОЛАК  

     

    Много харесвах Луис Невилсън –  дама, която правеше скулптура, асамблажи от ready-made парчета, взети от действителността и изравнени с един черен филтър.

     

    Luis_Nevilson.png

      ЛУИС НЕВИЛСЪН 

     

    Тези мои пристрастия се събраха с Пиер Солаж и неговата черна живопис, а после се добави и Петър Дочев. Много харесвах също Пиер Рестани и неговите момчета от „Новият Реализъм“. Така се получи, от само себе си, една линия на отказване от живописта, като съблазън от цвета и разпознаваемост на образа, предлагане  друг начин на артикулиране и друг вид четене на картината. Друг език.

    Луис Невилсън казваше: „Аз работя със сянката, аз се индетифицирам със сянката, т.е. гледай не това, което виждаш, а  се  опитай да проникнеш в сянката, отвъд”. Тази на пръв поглед мистификация, за мен се превърна в интересно приключение.

     

    Pierre-Restany-e-Andy-Warhol_1.jpg

      ПИЕР РЕСТАНИ И АНДИ УОРХОЛ  

     

    Това се случваше в соца, после  през 90-те години, когато се преобърнаха нещата, емисари на западния свят идваха в България с надеждата  да открият изкуство, което не е било показвано, което е било скривано, заради цензурата, търсеха underground изкуство както в Русия, да кажем. Те обиколиха депата на галериите и имаха желание  да откупуват соц-арт. Останаха разочаровани, защото се оказа, че в  България няма такова изкуство в неговите крайни изстъпления.  Не им свършихме очакваната от тях работа. Те искаха назидателно да демонстрират уродливостта на соца. Но не разбираха, че средата тук се развивала по специфичен начин. Например има Триенале на Реалистичната живопис, само че „Реалистична живопис“ беше само лозунг; вътре си вървеше всякаква  живопис. Голямата награда на триеналето я получава Генко Генков, после и Яранов – какво общо имат те с реалистичната живопис?!

    Водната Кула

    Тази изложба е продължение на всичко, което съм търсил и правил с предишните си неща. „Кула -Убежище“, галерия +359 Водна кула, Лозенец 2022г.

    Насищането с материя - когато си се омазал с кал до ушите и в главата ти постоянно стои въпросът: „След калта, натък... какво?”. В един момент започваш да мислиш как да дадеш отговор на това, което е освободено от пепелта. Тези материали са свързани с темата за „пластическия жест“, свързани са с експресията на средството. Първите ми опити  бяха с насищане и натрупване на боята, типично живописен подход, за да стане по-плътно и по - интензивно. Така започнах да вкарвам в боята пълнители като талк, винервайс, мъртъв гипс, мраморен прах.   Пепелта дойде, сякаш свише – рисувах до едно огнище и ми трябваше да направя бързо фон с много плътно сиво,  вместо да го постигна с боите, взех една шепа от пепелта и я размазах по платното. Получих чисто формален пластически резултат, но по-късно започнах да го осъзнавам като ритуален жест, като бъркане в огъня. Така започнах да мисля за естеството на материалите в тяхната символна дълбочина, а не само в тяхната формална пластическа експресивност. Това започна да се осъзнава и превръща в линия на поведение - наричам го концептуализация на пластическото, защото вече беше важно не животът на средството и как то стои естетически в картинното, а материалът, сам  по себе си, със значенията, които носи, със семантичната и символна дълбочина .

    Така дойде идеята за „Бяла стая“, 2006г., като цял сезон връзвах в малки, тюлени, обгорени торбички, различни по големина въглени.

    image017.jpg

      БЯЛАТА СТАЯ /ДЕТАЙЛ/, ПОГЛЕД ОТВЪТРЕ 2006,2013 СГХГ  

     

    Надявах се въображението на зрителя да стигне дотам, че да асоциира връзване на горещи въглени и да изведе поетичен образ на болката, на целия емоционален опит. Това са теми, които бях започнал да изследвам -  преминаването, материята в процеса на зараждане и умиране, вечната трансформация. Така въглените и пепелта дойдоха като край, като смърт, но и като граница, в която материалното свършва и се поражда нещо друго. „Кула - Убежище“ се появи като следващ етап, развитие на същата тема. Проектът е резултат от четиридесетгодишното ми стоене на границата на видимо/невидимо, материя/дух - това е много устойчива тема за мен. Свидетелство за принадлежността към материята беше подземието на кулата – водата, заблатената вода и светът над нея, откъснат и потънал в изпарения. Търсех тази връзка вода - пара на чисто физическо ниво, в тяхната закономерност. Странното е, че този проект е невъзможен без 40-те години, които имам като практик - живописец. Първо, че още робувам по някакъв начин на образа  в неговите пластически характеристики. Прожекцията не беше от филмов материал с живи  хора, а направена с моделирани от мен създания, филмирани, прекомпозирани и обработени. Изцяло нов имагинерен свят.

    Водната кула в квартал Лозенец е уникално архитектурно пространство, с изразено движение по вертикал, с вита спираловидна вътрешна стълба, която свързва подземие и четири нива по височина на сградата. Навлизането в това пространство, движението в сумрак, изкачването, взирането в изплуващите светлинни и антропоморфни силуети, прожектирани върху водни изпарения, създават психологическата и духовна активност на преживяването. В цялостното възприятие, освен движещи се образи, са включени звукови и обонятелни усещания, конденз на водни пари. Постигната е чисто психична реалност, с метафизичен хоризонт на предчувствие и очакване.

    23.jpg

      КУЛА -УБЕЖИЩЕ, ГАЛЕРИЯ ВОДНА КУЛА, ЛОЗЕНЕЦ 2022 Г.  

     

    Постигнатата дематериализация  е закономерно продължение на това, което съм се опитвал да правя години наред. Още през 83-84-та година имам композиции, в които рисувам две фигури. Едната - плътна материална,   другата - започнала да става прозрачна, следваща стъпка  за първата фигура, второ нейно прояваване. Там някъде е началото на тези търсения, които по-късно се избистриха в цикъла „Преминаване“, 2002 -2003г.

    Понякога търся израз на темата с преминаването на ниво структура на материята. Опитвам се да уморя тази материя, да я смачкам, да я преодолея. Процесът на преодоляване може да бъде разказан като одухотворяване на материята, чрез довеждане  до  нейната физическа крайност, до предела, за да се появи от пепелта в  ново състояние. Едно енергетично състояние се сменя с тотално друго. Генерална трансформация, където материята става енергия или обратното, където енергията става материя. Фундаментален проблем, за това как съществува този свят. Поставил съм си изискването, че изкуство без капка Ерос и без капка Танатос е слабо. Може да е умно, спекулативно, политически коректно, виртуозно, но ако я няма страстта и болката, ти винаги си отвън. Казвам и на  студентите: „Не е толкова важно, че рисуваш добре, важното е какво  ще нарисуваш с това, което можеш“. Там е парадоксът,  между многото рисуващи и малкото художници. Ако имаш нагласа  с природата си да усещаш дълбокия смисъл на съществуването, рисуването е само средство да го проявиш. Може да рисуваш вълшебно, но ако си пуст и сляп и глух, това се обезсмисля. Такова изкуство намира по-лесен достъп до публика и пазар, но това не е критерий – в привидностите винаги е по-лесно. Често цитирам Бойс, който казва: „Всеки може да бъде художник... ако гледа отговорно на себе си”.

    За мен първостепенно е било да работи интуицията, да имам импулс  към нещо; после се появява разумът, който го осмисля. Така бих искал и да въздействам на публиката – да я хвана, да я ударя в слънчевия сплит, да резонира чисто интуитивно и чак след това, ако има нагласа, да анализира. Бих искал да одраскам зрителя, да го възпаля, а не да му давам готови отговори!

    Една от най-хубавите оценки на работите си имам от Иван Ненов. Той беше над деведесетгодишен, трудно виждаше. В галерия „Райко Алексиев” бях сложил големите пепелни картини. Той трудно ходеше, но идва сам, никой не го придружава. А моите  картини - равни, гъсти, монотонни. Притесних се, като знам какво усещане имаше Ненов за цвета, за красотата, за светлината, имах усещането, че ще го измъча с тази изложба. Чудя  се дали да му се представя или да се скрия. Гледам, че той върви бавничко, внимателно и нещо си мърмори. Бях зад него и го чувам как си мърмори :„съществено, съществено, съществено”- три пъти повтори съществено. Тогава се престраших, обърнах към него и му казах: „ Маестро, аз съм този, който се е изложил тук.“. Той не ме погледна, а каза само: „Знам, знам”. Това бе най-хубавата ми рецензия!

    stanislav_22.jpg

      СТАНИСЛАВ ПАМУКЧИЕВ В АТЕЛИЕТО СИ  

     

    През 80-те години имах пътуване в Босна и Херцеговина, едни каменни запустели мюсюлмански села... обезлюдени, къщите без покриви... като крепостни стени... тук - таме се виждат останки от затрупана покъщнина... Между пепелака - едно трикрако столче, а на столчето - глава чесън, напълноно изсъхнала. На пръв поглед, абсолютно незначителен факт, но ако човек се загледа, може да отприщи цялата биография на това място. В едно село в Родопите, попаднах на дънер пред къщата, използван за пейка - седели са на него. От седенето, дънерът се изгладил отгоре в две позиции - мъжът и жената... вечната двойка. Това отключи в мен усещането за дългото време... В Боженци, в една стара къща, под  сайванта ми се появи видение на счупена каруца и цялата фамилия, качена на нея. По това време рисувах съвсем други неща, но на този пленер направих цяла серия от картини със съвсем друг език, цветност и съдържание.

    Тогава за пръв път започнах да използвам бялото като прах в една ахроматична серия на силуети и сенки. Беше кратък проблясък, после  пак се върнах към нещата, които правех, но след 5-6 години се сетих за това си преживяване и то ми даде начало за нови търсения. Да търся материята, не само в нейната буквална пластичност, но и в нейните смислови значения, като огъня, като восъка, като пепелта.

    Това променя виждането и тогава един на пръв поглед рутинен жест,  като запалването на една свещичка, може да те вкара в друг по- голям разказ.

    Подобно преживяване имах в Литва. Някакъв богат земевладелец си направил огромен замък – необароков, с всичките му куполи и т.н., насред полето...  с големината на царския дворец в София. По времето на соца, комунистическата власт обрала всичката религиозна скулптура в региона и направила от замъка хранилище. Прозорците - заковани с дъски,  три катинара, никой няма достъп до това място.    Влязохме със специално разрешение. Беше пълен потрес за мен... огромни дълги коридори и върху мрежи накачени стотици дървени разпятия, потрошени – без ръце, без глави, серия от сакати разпятия! И досега си спомням централното стълбище – две извити стълби се изкачват спираловидно нагоре. На всяко стъпало по 5-6 ангела от Благовещението, паднали на колене, като шествие на ангелско войнство, без глави, без крака, без криле... наредили ги там по стълбите... Момичето, което ни водеше видя, че на мен всичко това ми действа и ме заведе в стая с един единствен шкаф. Отключи шкафа, хвана едно парче около 80 см бяло дърво, подобно но човешки торс, цялото ситно проядено с дупчици. Имаше леки следи от ребрата и препаската на Христос. Подаде ми го,  каза „вземи го“. Мобилизирах се да взема парче дърво тежащо поне 4-5 килограма. В момента, в който ми го подаде, ръцете ми олекнаха – нулева тежест, станало нематериално, останала само корубата – ето я „Водната кула“, като предистория,  това е същото.

    Тези случки са нещо като среща с религиозното, но не като доктрина,   а като духовен опит, като превключване в друго измерение. Да държиш тялото на Христос и то да има нулева тежест - това е мистично преживяване.

    Ние сме обременени рационално и прагматично мислещи съвременни хора, и малко или много, религиозното за нас, минава повече през разума. Не можем да бъдем блажено вярващи... това е трудно за нас. Но за мен, такива срещи са били възможни благодарение на изкуството, благодарение на това, че стоя на една граница между материята и нещо друго, дали  ще го наречем Душа, Дух... няма значение. Образите на боговете са родени от усилието ни да ги намерим като силуети, да ги опредметим. Господ ни създава по свой образ и подобие, това често го разбираме буквално и го придърпваме към себе си. Правим го той да прилича на  нас. Има една икона в Троянския манастир, която държат в хранилището, защото не я намират за хубава. Там е изобразена сцената на човешкото сътворение. Човекът е една калпава кукла от кал, един черен човек и Господ, който е нарисуван като старец. Господ идва и му вдъхва душица – ето това е по образ и подобие... дал ни е Душа. Нашето разбиране е, че той е като нас и затова го рисуваме като  белобрад старец. Това е опит за някакво сближаване, очовечаване, одомашняване на божественото. Имам проблем с оприличителните изобразявания на невидимите феномени и енергии.  Имам съпротива срещу култовата  картина на Микеланджело „Сътворението на Адам“ от Сикстинската капела.

    За мен този шедьовър на ренесансовото изкуство е провал по отношение на теологичното съзнание. Опредметяването, това да можем да  го видим, да го пипнем, да застанем срещу лицето на Бога – тук съм много скептичен.

    Минавал съм през много неща в религиозно отношение, но не съм се задържал много, защото навсякъде откривам провала на тяхната свръхупотреба, а после и на тяхната комерсиализация. За мен е важно да съм начисто със себе си, молитвата да е моя, жестовете да са мои.  Харесва ми това, което шаманът е казал на Радичков в отговор на въпроса му: „Има ли бог?“ - „да живеем така, сякаш го има“. Нямаме последен отговор за Божието съществуване, но трябва, длъжни сме да живеем все едно, че го има.  Бог се появява на границата между познаваемо и непознаваемо - когато стигнеш до предела, там, където няма отговори.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1