АВГУСТ/2022

    ИВАН ЧЕРКЕЛОВ И СМИСЪЛЪТ


     

      ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА
     

    Изгубихме ярък кинематографист и човек. Въпреки че беше тежко болен, все прогонвах ужаса, че неизбежното ще се случи толкова скоро. Само на 65 ни напусна Иван Черкелов (16 януари 1957 – 19 юли 2022) – изумително талантлив, духовно целеустремен и безкомпромисен кинематографист. Щедър аскет. Свеж ироник. Сърдечен особняк. И вглъбен мълчаливец – някои дори го смятаха за темерут.

    Роден е в Ловеч. Син е на д-р Виолета Мишева и на великия актьор Георги Черкелов, снимал се при него четири пъти. Завършил е кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 г. в славния клас на Георги Дюлгеров, чиито асистенти са в класиката „Мера според мера“ (1981). Дипломната работа на Иван Черкелов е хипарският филм „Балада“ (1982).

    парчета_любов.png

      ПАРЧЕТА ЛЮБОВ (1989)  

    Както беше верен на любовта си към рока, през всичките години от излизането на митичния му дебют „Парчета любов”, той изглеждаше непоклатимо консервативен и последователен в заниманията си с една тема в авторското си кино – хаосът в душата на човека. Беше взрян в мъждукащите хора. В „Парчета любов“ (1989), „Търкалящи се камъни“ (1995), „Стъклени топчета“ (1999), „Обърната елха“ (2006, заедно с Васил Живков), „Раци“ (2009), „Семейни реликви“ (2015), „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ (2020) Иван Черкелов се интересуваше от търсенето на Смисъла в безсмислието – и едро, и детайлно, и тревожно, и мъдро, и красиво. Вгледан надълбоко в света наоколо, във филмите си той сякаш въплъщаваше тезата на Камю за живота като „нечовешка игра между абсурда, смъртта и надеждата, които си разменят реплики”. Автобиографичност/биографичност до степен на изповедност е един от най-ярките кинематографични кодове във филмите му. Той чегърташе времето с антропологична прецизност.

    Parcheta-lyubov.jpg

      ПАРЧЕТА ЛЮБОВ (1989)  

    Знаменателно е и заниманието му със смъртта – от „Парчета любов“, където преживяването ѝ е изобразено с библейски цитат, през „Търкалящи се камъни“, където присъства натрапчиво – видимо (епизод в морга и селско погребение) и словесно (диалози на братята за покойната майка, например), убийството на Чико в „Стъклени топчета“, нелепото младежко покосяване в „Раци“ и „Семейни реликви“ до „Не влизай в пререкание с персонала на банята“, където проследява процеса на умирането/просветлението на възрастна жена.

    Това кино изследва човешката несъстоятелност и пропуснатите шансове за близост. Човърка с троен интензитет – на антропологичното отчаяние, на обезкуражаващия автентизъм и на високия естетизъм. Иван Черкелов показва бездната без пощада. През филмите му често изниква внушението, че колкото по-несъстоятелен е човекът, толкова по-величествена е природата. А най-важното е, че авторът не изневерява на своя стил – интелектуално-експресивната тревожност с упование в индуистката философия. Сменя герои, интериори, екстериори, сменя жанрове и актьори, но не и стил. И заедно с оператора Рали Ралчев (в „Стъклени топчета“ е с Емил Христов), художника, актьорите и музиката, създава амбивалентна реалност: автентична и условна; вибрираща и монолитна, разпознаваема и специфично негова. Няма как да я сбъркаш.

    parcheta-lubov-4-212599-810x0.jpg

      ПАРЧЕТА ЛЮБОВ (1989)  

    С „Парчета любов“ Иван Черкелов бръкна в душите на връстниците си – хипари и „безбожници”. На екрана бе извадена цялата методология на безотговорната нетърпимост. Със скалпел той чегърта своите спомени и фантазии, за да извади на показ охлузената, омърлушена, но все пак жива физиономия на част от поколението ни. След този филм, за който съм изписала сума ти страници, престана да ми пука за постижимостта на щастието. Болките – предизвестени и случайни, цигарите – недопушени и превърнати във фасове, вините – мними и драстични, ракията – бягство и ритуал, думите – гонени и разгонени, екстазите – постигнати и не… Сивите дни и сините нощи в „Парчета любов“ раздират удобната равнинност на обичайния български игрален филм и той самият започва да се чувства неудобно пред дръзкия новак. Никой дотогава не си е позволявал такава самоубийствена разголеност. Мълниеносното сваляне на „Парчета любов“ от екран бе логичната реакция на тогавашната цензура. В нощта след кончината на Черкелов по БНТ излъчиха „Парчета любов” – първият български изцяло реставриран и дигитализиран филм. Мотор на това свято дело е операторът му Рали Ралчев. Що се отнася до самия филм, той не е помръднал – стои си все така хашлашки и тревожен, с приятелствата и греховете, с иронията и любовта, с неудовлетворението и свободата, с голотата и болките. Нещо повече – с младежките колизии, градските шумове и бюрократични тъпизми, „Парчета любов“ изглежда сниман днес. Само София и колите са различни. Е, и актьорите, разбира се.

    Дълго чакахме втория филм на Черкелов. През 1990 г. написа сценария „Щъркелът“ – иронично бягство на село. Беше приет. Няма такъв филм. За известно време Иван Черкелов потъна в Кришна съзнание.

    Ако в „Парчета любов“ бе втренчен в моралните колизии на своите връстници чрез конвулсиите на херметичното групово живеене, в „Търкалящи се камъни“ (България/Франция) – филм за пътуването към Бога – идва ред на бащите. В него неудовлетворението на Иван Черкелов от човешкото несъвършенство напуска територията на рационалното – приютява го ирационалното, където биография и фикция, живот и изкуство се смесват в колаж от тълкувания. Пенсиониран лекар (Георги Черкелов) събира тримата си сина в своя просторен и безличен апартамент. Уведомява ги, че заминава за Америка. Тримата братя Асен (Стефан Мавродиев), Сандето (Александър Трифонов) и Ицето (Георги Кадурин), останали пазачи на чужд дом, дискутират екстремната ситуация сред яйца, ракия и спомени. Излизат само когато търсят баща си. В „Търкалящи се камъни“ Иван Черкелов стига до абсолютното капсулиране на героите спрямо обществото. Съзнавам, че това е свързано с целеустремеността на заниманието – пътят към Бога. Но, независимо, че не мога да отделя поглед от екрана, усещам агресия. Ако съдя по филма, излиза, че най-ефикасното бягство, което можем да реализираме по пътя към духовността, е бягството към себе си.

    Във втория си филм Иван Черкелов въвежда фигурата на бащата като проекция на прозренията си за смисъла – бащите са синове, синовете са бащи, а бащата на смисъла е Бог. Мелодията на Шрила Прабхупада на фона на приближаващия заплашително локомотив се носи като трансцендентално обещание за безкрайност. За разлика от „ахмашки“ сниманите „Балада“ и „Парчета любов“, визията на Рали Ралчев в „Търкалящи се камъни“ е извънредно живописна – въздейства емоционално хипнотично и натоварва всекидневието с особено излъчване. Тук Иван Черкелов се оттласква от хипарството, белязало „Балада“ и „Парчета любов“, но пък екранизира идеи на Кришна, свързвани с раждането на хипи движението. Това пренареждане на биографични влияния върху творчески идеи приближава филма до постмодерната естетика. Според Светла Иванова, светла ѝ памет, „Със своята отвореност „Търкалящи се камъни очевидно се измъква от европоцентричното притегляне на ясните, закръглени и, в крайна сметка, затворени мисловно-естетически конструкции. В работата си над този филм Иван Черкелов, изглежда, постъпва като онзи дзен-учител, който на въпроса „Какво е Буда?, събул сандала си, сложил го на главата си и отминал“. (в. „Култура“, бр. 50 от 1995)

    06__ivan_cherkelov.jpg

      ИВАН ЧЕРКЕЛОВ И ЖАНА КАРАИВАНОВА НА СНИМКИТЕ НА СЕМЕЙНИ РЕЛИКВИ  

    В разговор за „Търкалящи се камъни“ Иван Черкелов сподели: „Филмът е откровено агресивен. Той не е демократичен. Но и самото Творение не е демократично. Светът не е изграден върху демократични принципи. „Търкалящи се камъни“ е достатъчно отворен филм, за да намери в него всеки смислен човек някаква постройка, но същевременно е и достатъчно насочен, т.е. не казва: „Всеки има право да живее както иска“... Без да имам дълъг опит в киното, когато съм търсел своя форма на изкуство, съм искал да говоря само за това, което наистина ме занимава. Тоест, да съобщавам нещо или да разказвам истории, пряко свързани с мен. Напълно естествено е при такъв подход да присъстват елементите на автобиографичност. По-точно – на биографичност“. (в. „Култура“, бр. 48 от 1995)

    В текста си „Душите ни дрънчат“ за „Стъклени топчета“ Карин Янакиева пише: „Така, след още години, се стигна до обсъждането и приемането с овации от Държавна комисия на сценария му „Стъклени топчета“. Смислен текст, нисък бюджет, кратка форма (към 50-минутна новела) – въобще идеален вариант. Кратката форма впоследствие прерасна в доволно дълъг филм, но останалото си е в рамките на началните заявки. В „Стъклени топчета“ има едно от ясно по-ясно послание. Появява се в средата на филма като реплика, а на финала е изведено като надпис: „Лишен от стремеж към Бога, животът на човека минава напразно – като безсмисленото украсяване на мъртво тяло“. Намерен е сполучлив и лесно смилаем образ на духовната пустота – стъклените топчета, с които от време на време (във връзка с някаква техническа процедура) пълнят мумиите, за да ги поддържат в прилично състояние, така да се каже. Оттук и сакралният въпрос: не сме ли ние лишени от истински чувства и стремеж към възвишени неща; в сърцата ни не дрънкат ли само стъклени топчета? Като хипнотизирани сме, вторачени в лъскавата (материална) страна на живота и нямаме сетива за друго…В „Стъклени топчета“ трима от основните герои са много богати и живеят свръхлуксозно. В България. Те имат проблем, който ми е малко трудно да формулирам. Не бих го нарекла „любовен триъгълник“, защото едната страна (героят на Мирослав Косев) инертно виси във въздуха и чака. Другата е бизнесмен с философия (героят на Иван Иванов) – лъчезарко странен, влюбен в живота, далаверата и Албенчето, обаче тя е жена на висящата страна. И накрая самото Албенче (Жана Караиванова) – хубава, интелигентна, иска ѝ се с всички да се разбере по човешки, така де, никой да не страда. Макар че тя самата страда. Не е щастлива нито в къщата-пирамида на съпруга си (мечтая да се запозная с архитекта и всички пожелали да живеят в това нещо), нито в луксозния апартамент с дъх на сирене, собственост на лъчезаркото. Накрая се прибира при мъжа си, разяждана от куп чувства за вина. От цялата човешка драма май нищо не произлиза. Болки, скърби, изневери и прошки се успокояват в безлични интериори. Стъклените топчета все така си дрънчат в душите“. (в. „Култура“, бр. 51 от 1999) „Стъклени топчета“ е носител на Специалната награда на журито от „Златна ракла“ 2000 г. и Награда за женска роля на Жана Караиванова от „Златна роза“.

    Christmas1.jpg

      ОБЪРНАТА ЕЛХА (2006)  

    Новелният хибрид от фикция и документ „Обърната елха“ (2006, България/Германия, Специалната награда на журито в Карлови Вари и др.) завръща в киното ни мощния кинематографизъм (създаден е заедно с дебютанта Васил Живков – доказано талантлив документалист). В почти всичките си филми Иван Черкелов се занимава с българското живеене през групата. Ако в „Балада“ и в „Парчета любов“ това са хипари, изолирани от соца наоколо, в „Търкалящи се камъни“ са братята, търчащи подир Смисъла, в „Стъклени топчета“ са мумии, имитиращи живот, в „Обърната елха“ се прехвърля върху други социални групи, етноси, манталитети… Изглежда отстранен от заниманията с автобиографичността в предишните си филми, дори от известното високомерие. И наистина се е получил филм-живот. С цялата си дълбочина и абсурдност, „Обърната елха“ е много по-демократичен от предишните му филми. Всичките му компоненти ме водят в тази посока, но ми е много важен автентизмът на речта – циганите, например, си говорят и ги разбирам през мелодиката на езика им… „Обърната елха“ прилича на предишното му кино само със заниманието с несретници. От различни „частици“, заедно с Васил Живков, изваждат внушителен образ на живота, надскачат заниманието с националното съществуване. Няма да забравя изказване на зрителка през 2007 г. на кинолекторията „Новите български филми“, организирана от вестник „Култура“ и Община Плевен, че тя няма да може да разкаже на приятелите си този филм. Защото как да се разкаже визуалната мощ на контраста природа-живеене, заснета от Рали Ралчев… Изобразителните решения са екстракт от едър кинематографизъм – колорит, ракурси, планове, портрети, среда… И музикално-звуковата партитура е внушителна.

    В „Раци“ (Златен „Свети Георги“ за режисура от Москва и др.) Черкелов предлага камерен философски трилър. В този жанр той се пробва още в „Стъклени топчета“, но там има поетично-визуални ретардации, а тук структурата е линейна и внушенията – далеч по-директни. Сюжетът е прост – невъзможно е да се оцелее в страна на манипулацията, кражбата, гешефта, където повелители на времето са дебелокожите мутри и човешкото дишане е доведено до безсмислие... Фабулата ни отвежда в средата на 90-те в София (тогава е написан сценарият), по време на варварската приватизация, а главни герои са безработните приятели Дебелия (Валери Йорданов) и Доката (Филип Аврамов). Първият е женен, съпругата му (Слава Дойчева) е бременна. От стената в просторното им жилище гледа нейна прабаба, напуснала манастир, отказала се от Бог и родила осем деца. Неговата майка (Евгения Баракова) е журналистка, срещнала любовта в лицето на ченге, издигнало се по време на прехода до бос на групировка (Рангел Вълчанов). Той пък се надлъгва с друг простак (Николай Урумов). И така, момчетата са въвлечени, без да подозират, в пъклено пътуване с червен микробус и влак до Силистра. Планът предопределя смъртта на единия от тях.

    И, както в началото ловят раци, надвиквайки се под жп линия, а после ядат тези раци, екзалтирайки се от „Дунавското хоро” на грамофон, на финала самите момчета влизат в ролята на хванати раци. Метафората за някого може да е прозрачна, но според мен е функционална. Във филмовото действие, разполовено между съспенс и съзерцание, са втъкани имена и мотиви от предишни филми на Черкелов, както и отделни етюди, които артикулират абсурда: вуйчото на Дебелия (Красимир Доков) му разказва за починалия си невръстен син; съпругата му „събира” изтичащото време, фиксирайки пръските вода по котлона, или обвинява бабата от стената за раждането си, а той самият се натъква на удавен кон в Дунава...

    Ако в „Търкалящи се камъни“ потресната мелодия на Шрила Прабхупада прелива в българска народна песен, в „Раци“ е обратното – могъщата виталност на „Дунавското“ на Дико Илиев се стапя в индийска минорност. Тоест, ако има изход, той е в трансценденталните измерения на живеенето.

    0000005723-middle.jpg

      РАЦИ (2009)  

    В разговор за „Раци“ Иван Черкелов сподели: „Всъщност, и в „Стъклени топчета”, и тук мафията, мошеничеството и далавераджийството сами по себе си не ме интересуват и грам. По-скоро ме занимава атмосферата, която създават в обществото подобни явления, да употребя тази ахмашка дума. И тази атмосфера е много неприятна, нездрава, нечиста, неподходяща за човешки същества… Стремил съм се в „Раци” да намирам някакви кинообрази, на който и да е епизод, да има някакво ярко излъчване. Не съм много сигурен, че тези образи са конкретни метафори и, че нещо символизират, но стремежът ми е бил да са запомнящи се. Какво точно е метафората „капки върху котлон”, какво точно изразява тя, не се наемам и не ми е интересно да обяснявам. Но с каквото и да я напълни човек, каквото и да отключва в сърцето му или в ума един такъв образ, важното е, че в киноразказа този епизод, този образ говори нещо за героинята. Тоест, той има много конкретно място, а не е някакво интересно петно във филма. По този начин се отнасям към всички тези ярки моментчета, т.е. искам винаги да ги свързвам с героите, с някакъв техен свят, който, съответно, е моят свят. Та тези образи не са сами за себе си и не представляват някакви метафори на нашето време, а са свързани с героите… Няма да е пресилено, ако кажем, че, общо взето, нищо не ни се случва – разни събития ни занимават само външно. Вътре в нас нищо не се случва“. („Култура” бр. 7 2010)

    семейни_реликви_2.jpg

      СЕМЕЙНИ РЕЛИКВИ (2015)  

    „Семейни реликви” (Специалната награда на журито на „Златна роза”) прониква в душата като свредел. Двойка на зряла възраст в джип сред гора. Тя (Жана Караиванова) е хубава и прагматична. Той (Андрей Андреев) е търпелив и симпатичен. Повтаря доброто старо „Пенчо, бре, чети, Пенчо не чете“, говорят си на „мило“. И са мили. И са отдалечени. Не стига, че объркват пътя, а и нагазват с джипа в кал и измъкване няма. Край пътеката – струпани чували с царевица...

    Двама млади братя – по-голям (Блаже Димитров) и по-малък (Александър Бенев) са тръгнали от София до Карлуково да навестят баща си (Венци Занков), който лежи в психиатричната клиника. Те са от две майки, а по-малкият – Мак, е син на жената от джипа. Отказват им свиждане. На входа виждат циганка с дете и мляко. После се оказват при водоем. Наоколо – скали и тучна зеленина. Изкъпват се. Намират изоставена база на художници – настаняват се...

    Грацилната и отнесена Елисавета (Глория Петкова) се шляе из двор на селска къща (собственият дом на Иван Черкелов в Яврово, където обичаше да се уединява). Бърка качамак на газов котлон, взира се в насекоми, гледа стара фотография, бута покъщнина през дувара, тананика си Govinda Jaya Jaya... Разбираме, че е дъщеря на мъжа от джипа, а неговото име е Иван. Това пък научаваме от побелял селянин (Александър Трифонов), донесъл му риза за имения (?!) ден...

    Посребрен висок чернокож (Юм Уандие) мълчаливо се пръква от нищото и, незабелязан, непрестанно пресича пътя на героите.

    Момчетата се виждат с баща си, Мак му признава, че иска да стане кравар в Индия, бащата бяга от лудницата. В автобус се засича с чернокожия...

    Междувременно се случват разни неща. Едно от тях довежда циганския катун до бяс. Момчетата си отиват мърцина.

    Най-сетне Иван изкрещява. Най-сетне майката на Мак изпуска мобилния си телефон...

    Нежност и бруталност, реалност и мистика, либидо и унес, визиони и фактура се сменят и наслагват мозаечно през съзерцание, съспенс, абсурд.

    След фрагментарно-внушителния епос „Обърната елха” и философския трилър „Раци“, тук Черкелов се връща към семейната драма от „Търкалящи се камъни“ и донякъде „Стъклени топчета“, но вече с елементи на трагедия. Ситуациите са банални, но от градирането им филмът придобива мощ. Героите са живи и объркани, актьорите – силни. След „Стъклени топчета“, Жана Караиванова отново владее екрана, Андрей Андреев и Александър Трифонов присъстват органично, препращайки ни съответно към „Балада”, „Парчета любов“ и „Търкалящи се камъни“. Невероятни са и младите изпълнители – както са естествени, стоят почти като извънземни. Получил се е истински ансамбъл от лица и съдби. За разлика от предишните му филми, тук диалозите са лаконични, парадоксални, действени. А визуалните решения са екстракт от мощен кинематографизъм... Иван Черкелов за пореден път показва обезкуражаващ автентизъм и артикулира бездната без пощада – ако след нелепата смърт в „Раци” остава заченат живот, тук бъдещето е посечено, та дори и мистичният чернокож да сбъдва мечтата на Мак: стига до Индия и кравите... Както и очаквах, четейки сценария през 2012 г., „Семейни реликви“ е висока класа авторско кино, но с емоция. Внася съществена енергетика в пейзажа на киното ни. Величествен филм.

    раци.jpg

      ИВАН ЧЕРКЕЛОВ И РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ НА СНИМКИТЕ НА РАЦИ  

    В разговор за „Семейни реликви” Иван Черкелов сподели: „Много малко импровизирам в чистия смисъл на думата – и по време на снимки, и на монтажа, и после... По-скоро максимално се опитвам това, което ми е в главата и вече е написано в сценария, да добие максимална сила. Разбира се, като казвам, че не импровизирам, трябва да направя уговорка – така се стремя, особено по време на снимки, да запазя някаква живост на нещата. И съм винаги отворен да променям. Тази живост ми се струва от изключително значение, защото създава чувство за автентичност. Обикновено тръгвам от конкретна ситуация. В случая поех от случката с мъжа и жената със затъването на джипа в планината – ситуация, която съм наблюдавал, бидейки дори участник в нещо подобно. Та тръгнах от нея, но много скоро си дадох сметка, че тя не ми е достатъчна за разказ. И започнах да допълвам разни работи. И после някои от тези разни работи станаха по-важни или поне еднакво важни с основната история, от която съм тръгнал, и така постепенно се оформиха. Тъкмо това е тази живост, за която говоря – когато нещата започват да имат собствено съществуване. Това е голямата радост от правенето на каквото и да е… Разбира се, изключително много ме занимава как ще реагират хората. Вече съм на шейсет, а реакцията на хората продължава да е загадка за мен. Това са лабиринти, в които не мога да се оправям. Затова предпочитам да не влизам в тях. Подобна позиция за мнозина означава, че не се интересувам за кого правя филмите си, кой ще ги гледа... Това е дълбоко погрешно. Не съм ненормален, психар или идиот, за да снимам филми за собствена употреба. „Семейни реликви” е имал прожекции. Срещал съм различни реакции. Но все пак се лаская да кажа, че не съм срещал равнодушие. Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква“. („Култура, бр. 1 от 2017)

    не_влизайте_в_пререкание_с_персонала_на_банята.jpg

      ИВАН ЧЕРКЕЛОВ И АЛЕКСАНДЪР ТРИФОНОВ НА СНИМКИТЕ НА НЕ ВЛИЗАЙ В ПРЕРЕКАНИЕ С ПЕРСОНАЛА НА БАНЯТА  

    „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ разказва травматично-извисяваща история за смърт в микс от днешност, визиони флашбек и хроники от 50-те и 60-те. Неизлечимо болна лекарка на възраст и без коса (Силва Милковска) е отишла в родния си Ловеч да умре, но посява в сандъче слънчогледови семки. Брат ѝ (Александър Трифонов) живее в Прибалтика, но пристига да я търси и си спомня времето с любимия им дядо. Наоколо – порутеност, простотия, величественият паметник на Левски и пълноводният Осъм. Както твърди Иван Черкелов, „филм, в който няма вода, не го броя за нищо”. За пореден път той представя живеенето като абсурд, но този път – с неочаквана и магнетична поетичност. Отново показва едър кинематографизъм през структурата на филма, композициите, вдъхновяващата визия на Рали Ралчев, вълнуващите актьорски изпълнения на непрофесионалисти, музиката. За първи път прави остър завой към миналото с поразително красиви визиони и черно-бели документални кадри. Това е не просто поредният важен филм на своя автор, но и своеобразно пророчество – в родния си Ловеч Иван Черкелов се прощава не само с майка си, но и изобщо с живота.

    Ако се направи днес анкета „Десетте български игрални филма“, не знам какъв ще е резултатът. Но в онази, която направих през 1993 г. в „Култура“, „Парчета любов“ попадна в десетката.

    Сега, когато Иван Черкелов вече го няма, ни остава да гледаме отново или за първи път филмите му. И да пренареждаме смисли. Болезнено е. Уникалното кино на Черкелов е колкото монотонно, толкова и въздействащо. В него радостта не е често срещана, но пък е радост да го гледаш.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1