ПЕТЪР КЪРДЖИЛОВ

 

Организации и институции
В девет свои поредни броя (от № 22 до № 30), излизали през 1921-ва, „Кинопреглед“ гордо се афишира като „орган на Съюза на българските филмодавци“. Наименованието на организацията обаче не фигурира в нито една от 13-те книжки на списанието, отпечатани през 1922?! Или защото то вече не е било подкрепяно финансово от този съюз, или защото самият съюз вече не е съществувал (или е бил „замразил“ дълбоко дейността си). „Кинопреглед“ продължава да рекламира заглавията на филмите, внесени от фирмите на някои от членовете на съюзната управа – арх. Торбов, Гюламила, Александър Гарибов, но и дума не обелва относно делата на сдружението. Йонко Балкански, също охарактеризиран като „филмодавец“, се ползва дотолкова с доверието на редактор-стопанина на изданието, че дори бива упълномощен „да нареди пласмента на списанието“ в провинцията. Очевидно Кребс е съхранил добрите си професионални взаимоотношения със споменатите лица, но не е съумял да запази „спонсорската“ роля на оглавявания от тях съюз към неговото списание.

Съюзът на кинооператорите в България
В навечерието на честванията по повод 15-годишната кинодеятелност на Кирил Петров списанието, чийто „издател-стопанин“ е той, заделя цяла страница, върху която проследява житейския и професионален път на юбиляра. „В 1920 год. месец юний – уверява текстът – започва да издава списание „Кино-звезда“, чрез колоните на което списание пръскаше идеята за организирването на кинематографическите служащи и турянето основа на кино-операторски съюз в България. В 1921 год. идеята му се реализирва, като през декемврий с. г. той отива в София и сам полага основите на горепоменатия съюз“.
Така се разбира, че Съюзът на кинооператорите в България е основан лично от Кирил Петров през декември 1920 в София. Членовете на професионалната организация обаче не са „кинооператори“ в днешния смисъл на термина, не са творци, които с кинокамери заснемат филми, а са кинопрожекционисти – технически специалисти (механици), които посредством киномашини (прожекционни апарати) осъществяват демонстрацията на филмите в киносалоните.
Също така става ясно, че дейността на сдружението не върви гладко и поради това провинциалните му членове „отрупват“ редакцията на „Кинозвезда“ с писма, поставящи „ред въпроси за кино-операторския съюз“. В отговор на тези питания списанието публикува в средата на април материала „Около операторския съюз“, чийто автор, скрит зад псевдонима С. Бимби, припомня, че „първият сигнал за образуването на подобен съюз“ е даден от страниците на сп. „Кинозвезда“ (брой 3 от 1920), подчертава първенствуващата роля на Кирил Петров при учредяването на организацията и изработването на нейния устав. Проблемите според С. Бимби са, че съюзът се ръководи от „управително тело“, което върши „тъмни и никому неизвестни работи“, а хората около него „са се разделили на два лагера“. След като прави обществено достояние една „низка клевета“, един неверен „слух“, че Кирил Петров „уреждал от името на съюза Утра за в своя полза“, авторът охарактеризира организацията като „самозван съюз“, който „почти не съществува“.

  ЧЛЕНОВЕ НА СЪЮЗА НА КИНООПЕРАТОРИТЕ В БЪЛГАРИЯ (1939)  

На 20 април, няколко дни след излизането на броя със статията на С. Бимби, прожекционистът от Свищов Ил. Бозев изпраща писмо до редакцията на пловдивското списание, което тя огласява („без всека корекция“) на 14 май под титула „Неколко думи около операторския съюз“. „Разочарован от антрифилето [антрефилето] на г. С. Бимби – започва текстът, – печатано в брой 2 от сп. „Кино-Звезда“, реших и аз от моя страна да кажа неколко думи около оператор[ския]. съюз“.
„Още през 911 год. – продължава писмото, припомнящо обстоятелствата, породили идеята за съюза, очертавайки по този начин контурите на неговата предистория – исках да се осъществи долуизложения проект, за когото работих неуморно, най-вече като виждах, че нахлуваха ромънски [румънски] оператори в България и нашите кино-съдържатели предпочитаха тех пред нас, почнаха да ни отстраняват от апаратите с низките цени и ний, хората на труда и любителите на нашето изкуство, трябваше да стоим гладни, без работа, или пък с такава на низка заплата. Тогава аз, възмутен от тия дела, повдигнах въпрос в Русе за образуването на кооперативен кино-операторски съюз [профсъюз по-скоро], за което нещо повиках колегата си от „Модерен Театър“- Русе – Ст. Болчев и му изтъкнах идеята си. Тогава работех в „Аполо“- Русе. Той се съгласи. Аз му представих следния устав…“.
След като запознава читателите със съдържанието на своя проект, Ил. Бозев завършва разказа си с думите: „След балканската война, когато се върнахме, операторите беха наводнили [пазара на труда] и колегата С. Бончев [Ст. Болчев]я на комуто припомних идеята си, се съгласи с мене, но не след дълго той замина за София и целата работа замре“. Писмото завършва с призив за обединение: „Нека всички си подадем ръце и заработим единодушно“.
Думата вземат и подложените на критики членове на „управителното тяло“ на съюза – наричано още и „управление“, и „настоятелство“, и „управителен комитет“, възползвайки се от трибуната, която сп. „Кинопреглед“ любезно им предоставя в средата на май. „В брой 2 стр. 2 от 16 април т. г., на списанието Кино-Звезда – гласи тяхното въведение, – главния редактор-стопанин счита за нужно да поднесе едно великденско яйце на своите колеги кино-оператори, като същевременно нема доблестта да постави отдоле своето собствено име, а си служи с това на С. Бимби, оператор в Кино „Екзелсиор“ от същия град“.
„Признахме и признаваме, че при основаването на съюза г. К. Петров има големи заслуги – продължават авторите на материала, озаглавен не особено оригинално „Около операторския съюз“. – Тогава ние се събрахме сами, без никое чуждо лице: желаехме да създадеме дело, в което да влеем само това, което ние чувствувахме и мислехме; отхвърлихме всеко чуждо вмешателство или съвети, и за по-скорошно съставяне устава на съюза ние приехме, с малки изменения, текста, който г. Петров беше вече съставил и предложи. И затова му благодарихме, както и продължаваме да му благодарим. След това стана избор на настоятелство на съюза. Избраха се г. г. К. Петров, Ст. Болчев, М. Райфлер и Г. Кепев. Те приеха направената им чест и увериха, че ще положат всички старания за преуспеването на каузата ни“.
Проблемите започват, уверява краткото проследяване на събитията, последвали учредяването, след като Кирил Петров става „кинопритежател в Пловдив“. Това не само го превръща в „постоянно отсъстващ“ от София, но и го отдалечава от съюза като „гледище“. На 21.VIII.1921 настоятелството му отправя писмо, на което той така и не отговаря. Ето защо Кирил Петров бива заменен от г. Александров, а Стефан Болчев, дотогавашният подпредседател, заема „председателското място“. Следва „бюджетната част“ на текста, от която става видно, че Кирил Петров дължи 800 лева на сдружението. В края на материала биват посочени неговите автори – „от управителното тело“, а и адресът на съюза – „Модерен Театр, София“.

  САГАТА ОКОЛО ОПЕРАТОРСКИЯ СЪЮЗ  

„В отговор на писаното в сп. „Кино-Преглед“ брой 40 от 1922 г.“ сп. „Кинозвезда“ помества текста на своя издател-стопанин, също озаглавен „Около операторския съюз“. Кирил Петров отвръща на удара, но някак вяло, без силни аргументи, посредством сантиментални излияния, в които преобладават обидата и горчивината, използвайки „ключови думички“ като „клюки“, „гонения“, „интриги“, „слухове“, „дискредитиране“… Безценна е информацията, че „общото събрание“ и „подписването на устава“ са станали в бирария „Здраве“, разположена на софийския бул. „Княгиня Мария Луиза“ (под Софийския окръжен съд). На финала Кирил Петров троснато заявява: „За напред считам излишна всяка полемика по този въпрос“.
Края на подробно изложената „полемика“, оказала се буря в чаша вода, слага „Кинозвезда“, публикувайки в следващия си брой (рубриката „Наша поща“) писмо на вече споменатия Коста Македонски, изпратено от Станимака на 31.V.1922. „Доблестний Г-н Петров – започва своя панегирик директор-стопанинът на „Свободен кинотеатър“ в Асеновград, – Позволете ми най-напред да ви наричам тъй, защото действително излезохте такъв. Пред мен стои току-що получения последний брой от списанието Ви. Вашата статия – отговор по прословутия „операторски съюз“, измени както в мен, така и в двамата ми оператори – членове на съюза, мнението ни по писаното против Вас от Кино Преглед. За нас сега е ясно като бел ден, че К. Петров е чист и доблестен. Колебах се да Ви пиша до сега, защото чаках да прочета Вашия отговор на тия гнусни нападки от страна на автора на писаното против Вас в Кино Преглед, защото операторския съюз интересува и мен макар като кино-притежател. Моите оператори получиха писма да внесат вноските, без да им се изпрати устав, наставления, членска книжка и пр. Всичко това ме усъмни и аз спрех изпращането на сумите, чакайки да се разясни всичко. За мен, оператора и пом. оператора е ясно вече всичко, а Вашия доблестен отговор ни вдъхнови, издигна Ви пред нашите очи, разбрахме истината и се нареждаме с Вас за доискарване до край тая Ваша рожба. Прочее дерзайте. С почитание К. Н. Македонски“.
Въпреки разногласията, Съюзът продължава да изпълнява своите функции. За една от неговите инициативи съобщава в началото на март 1922 г. в. „Зора“: „Кинооператорския съюз е помолил м-вото на търговията да причисли и кинооператорството към занаятчиите в проекта за изпълнение закона за занаятчиите, за да бъдат и те под неговата закрила“. През лятото пък сп. „Кинопреглед“ свидетелства за отварянето „в казармите на I пехотен полк“ на „Войнишки кинематограф“, който „се експлоатира от „Съюза на кинооператорите“.
Въпреки нападките срещу него, Кирил Петров не престава да се радва на уважение сред „браншовиците“ – „по случай Бенефиса му“ софийският „филмо-притежател г-н Ж. Гюламила“ внася „сумата 500 лв.“. Навярно воден от желанието да „доискара до край“ започнатата от него работа „около операторския съюз“, Кирил Петров е продължил да се изявява като ръководител на сдружението, да извършва „организационна дейност“ и „съюзно строителство“, макар че още през лятото на 1921 г. е бил заменен от г. Александров като член на „настоятелството“, а Стефан Болчев заема председателското му място. Основание за подобно допускане дават два реда, поместени през юли в рубриката „Кино-вести“ на сп. „Кинозвезда“, гласящи: „Настоящия брой закъсня с излизането си, тъй като главния ни редактор К. Петров беше по обиколка из Южна България. Просим извинение от читателите си“. От същата страница се узнава и какви ги е вършил пловдивският кинопритежател из Южна България: „Рушителите на мрака или електротехниците от частните инсталации и операторите от кинематографа в гр. Хасково дадоха на 24 м. м. [юни] голяма Венецианска вечер. Градината беше добре декорирана и осветена с електрически лампиони. Веселието под звуковете на военната музика продължи до пукване на зората. На това празненство на електротехниците присъствува и нашия главен редактор“. Кирил Петров едва ли се е вдигнал посред жегите да бие път до Хасково заради веселбата и голямата Венецианска вечер…
Инициативата на прожекционистите все пак пребъдва – Съюзът на кинооператорите в България просъществува до 1944 г., когато „народната власт“ решава, че той вече не е необходим…

Наши артисти в чуждестранни филми
През април 1922 г. софийското кино „Модерен театър“ представя филма „Звездите на Дамаск“ („Der Stern von Damaskus“, 1920), главните роли в който изпълняват Луци Дорен и Цветко Петров. Режисьор на тази австрийска продукция е унгарецът Михай Кертес, който през 1926 г. бива поканен от братя Уорнър на работа в Холивуд, където се прочува под името Майкъл Къртис, а и заснема култовия „Казабланка“ (1943). Негова съпруга (от 1918 до 1923) е сънародничката му Илона Ковач, известна повече с артистичния си псевдоним Луци Дорен. Макар и да бива анонсиран като „талантливия български киноартист“, Цветко Петров се оказва сърбинът Светислав Петрович, родом от Нови Сад.

  ДОРИ СПЕЦИАЛИЗИРАНИЯТ ПЕЧАТ У НАС УВЕРЯВА, ЧЕ ЦВЕТКО ПЕТРОВ Е БЪЛГАРИН, НО ТОЙ СЕ ОКАЗВА СЪРБИН.  

През годината у нас все пак биват прожектирани чуждестранни филми с участието на български актриси и актьори. Още в първите ѝ дни сп. „Кинопреглед“ съобщава, че „В ноктите на собствения си грях“ е името на един филм с Мара Чуклева, който се предлага на „Модерен Театр“. Както се научаваме, преговорите се увенчали с успех“. Така и ще да е станало, защото сред цензурираните през януари 26 филма се оказва „В ноктите на собственото престъпление“ („Nella morsa della colpa“, 1921, реж. Александър Уралски, по „Бесове“ на Достоевски), огласен през април от сп. „Кинозвезда“ под титула „В ноктите на собствения грях“ и охарактеризиран като „новия филм с Мара Чуклева, любимката в оперетите на „Свободния Театър“ в София, а сега филмова актриса в Италия“. През май същото издание информира пловдивчани, че „кинема „Екзелсиор“ ще представи от 12 т. м. „В ноктите на собствения грях“ – един шевдйовр от филмите на Мара Чуклева, нашата незаменима оперетна артистка от „Свободен театр“, която играе и главната роля“.
В рубриката „Кино-вести“ на два от следващите си броеве „Кинопреглед“ отново споменава името на Мара Чуклева: „Нашата сънародница, която от ден на ден печели име на запад, напоследък е играла във филма „Черното лице“ [„Das schwarze Gesicht“, 1921]. Германската преса, начело с „Der Film-Kurier“, много ласкаво се изказват по тоя случай за нея“. Вторият път изданието уверява, че „филма „Библията“ [„La Sacra Bibbia“, 1920], в който взима участие [като съпругата на Потифар] и нашата българка Мара Чуклева, е пуснат в продажба“.

  МАНЯ ЦАЧЕВА ВЪРХУ КОРИЦАТА НА СП. „КИНОСВЯТ“ 

„Кинопреглед“ не изпуска из очи и изявите на Маня Цачева (Мария Трифонова Цачева). „След Люсиен Албертини – отбелязва списанието, – един втор италиянски атлет отива в Германия: грамадния Мачист, който също основава свое дружество в Берлин. За режисйор е избран датчанина Уве Йенс Крафт, а за партнийори на Мачист са ангажирани вече Маня Цачева, Карола Тоелле, Бинсфелд и др.“. В случая става дума за немския филм „Не бива да го смятаме за възможно или Мачист и жената от Ява“ („Man soll es nicht für möglich halten oder Maciste und die Javanerin“, 1922), чийто режисьор наистина е Uwe Jens Krafft, а главните роли изпълняват Бартоломео Пагано (Bartolomeo Pagano), Manja Tzatschewa и Carola Toelle. Други двама членове на филмовия екип – сценаристът Георг Якоби и операторът Джовани Витроти, също са популярни имена, но и автори, оставили ярка диря в историята на българското кино. „Нашата сънародница Маня Цачева е ангажирана при берлинската къща „Якоб Карол“ като партнерка на известния у нас кино-артист Мачист“ – потвърждава новината изданието след три броя. Името на съпругата на германския кинорежисьор Манфред Ноа грейва и върху страница на сп. „Кинозвезда“: „Научаваме се, че нашата сънародница, известната кино-актриса Маня Цачева, е пристигнала от Берлин в София, в свръзка с снемане някой филм. Подробности ще дадем в един от следующите броеве, като получим точни сведения“.

 

  БОРИС МИХАЙЛОВ В КАДЪР ОТ ФИЛМА „ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЕДНА ЖЕНА“  

Сред цензурираните в началото на 1922 г. филми има три (все на „Модерен театър“) с участието на Борис Михайлов: „Тарантела“ (драма в 6 части) [„Die Tarantel“, 1920], „Магическият кръг“ (драма в 5 части) [„Die geschlossene Kette“] и „Малкият Мук“ (легенда в 4 части). Броят им става четири, когато „Кинопреглед“ известява, че „Полусветска женитба“ [„Eine Demimonde-Heirat“, 1920] е названието на филма, пристигнал тия дни на Модерен Театр. В главните роли играят Борис Михайлов и Лия Мара“. Вярно е, че тази продукция на Фридрих Зелник е със съпругата му Лия Мара, но за участието на Борис Михайлов в нея няма сведения. Същото списание върху същата страница, но в рубриката „Кино-вести“, уверява, че „Преро-филм, Берлин, е ангажирал българския кино-артист Борис Михайлов, който е успел да си придобие добро име в Германия, и му е поверило главната роля в новия филм „Schminke“ („Грим“, 1922), след което добавя: „Българската публика има случай да види тоя български артист в филма „Отмъщението на една жена“ [„Die Rache einer Frau“, 1921, реж. Роберт Вине] и наскоро ще го види в криминалния филм „Непрестъпни граници“. В следващия си брой „Кинопреглед“ отново обръща внимание на българина: „Нашия съотечественик, Борис Михайлов усилено работи. Напоследък той е ангажиран във филма „5-те франкфуртци“ [„Die fünf Frankfurter“, 1922], където играе централна роля [тази на Якоб Ротшилд], заедно с ромънската кино-актриса Мария Фореску“.

  ФИНАЛНАТА ЧАСТ НА ОБЗОРА „КИНЕМАТОГРАФА У НАС“, ПУБЛИКУВАН ВЪВ В. „РАЗВИГОР“  

При цялото си уважение към нашите сънародници, снимащи се в чуждестранни филми, специализираните киносписания не поместват през 1922 г. нито един портрет на български киноартист! С уважение са написани и няколкото реда в антрефилето „Кинематографа у нас“, отпечатани в „Развигор“, но от тях лъха и доста ирония. „В чужбина имаме няколко кино-артистки и артисти, които са се проявили вече до сега – започва авторът С. Я. своя обзор, чийто финал е посветен на темата – и между тях споменаваме на първо място г-ца Маня Цачева, която под режията на Манфред Ноа игра в „Айко“ в Берлин в доста филми и с партнйори като Шюнцел, Щаинрюк, Бернд, Алдор и пр. Г-ца Мара Чуклева, игра в два филма в Италия, под режията на французина Епардо [Edmond Épardaud], и двата представени в София и за сега е била в Берлин, гдето е взела участие в някои филми. Г-н Цвятко Петров, партнер на Люси Дорен в „Звездите от Дамаск“, играе при „Саша“ в Виена и най-сетне г. Сава Огнянов, който игра в Италия, при фирмата „Велия“, в представения в София негов филм: „Отец Савелли“ [„La badia di Montenero“, 1921]. И за да свършим, нека добавим, че в една витрина на „Мария Луиза“, са изложени фотографии-реклама за „известната в Европа кино-артистка г-ца Елена Корчева, българка, че не сме чували до сега да се приказва нито за г-ца Корчева, нито за филмът й. С. Я.“.

Киношколи
Не по-малко ироничен е С. Я. и към първите опити за въвеждане на кинообразованието у нас. „В София се беше основало една кино-школа на г. Ларин – пише той, – и ако се не лъжем, една такава на г. Сагаев, и вероятно от тия пепиниери [разсадници] сметат да се вземат нужните кино-артисти“ за бъдещите филми. През 1921 г. в София наистина биват открити три киношколи, от които през 1922 г. продължава своята дейност само една – тази на Акционерно дружество „Луна“, ръководена от белоемигранта Николай Ларин. „Работите в кино-школата при Акц. д-во „Луна“ вървят много добре – установява сп. „Кинопреглед“, отговаряйки на въпрос на своята читателка Б. Михайлова от София. – Между учениците има наистина способни, които след време не ще отстъпват по нищо на западните. По-голямата част от тях са взели вече участие в новия български филм „Виновна ли е?“. Разбира се, че на тях им предстои още много работа, но ние вярваме, че при помощта на даровития ръководител на школата – г. режисиора Н. Ларин, мъчнотиите лесно ще се премахнат, тъй че твърде вероятно е да ги видим идущето лято да заемат централни роли в някой български филм. На друго място по тоя въпрос пишем повече“. „Работите в кино-школата“ наистина ще да са вървели „много добре“, защото списанието известява, че вече са „започнали записванията на желающите да постъпят в първи семестър при кино-школата на г. Ларин“.
Третият материал в броя, излязъл навярно в средата на януари, който би могло условно да се нарече „Лариновски“, е обширен, поместен в рубриката „Какво трябва да се знае“ и недвусмислено озаглавен „Кино-школата на г-н Н. П. Ларин“. „Нашите читатели наверно са забелязали, че ние нито веднъж не сме писали за кино-школата на г. Н. П. Ларин, освен няколко бегли бележки, с които съобщихме за откриването ѝ, при все че тая школа съществува от 3 месеца насам – подхваща темата авторът, подписал материала с псевдонима Киноман, зад който най-вероятно наднича личността на Александър Кребс. – Причината на нашата въздържаност трябва са се предпише на обстоятелството, какво в последно време у нас се откриха редица драматически, кинематографически и пр. школи, начело на които стоеха разни анонимни делитанти [дилетанти] и некомпетентни люде, които с откриването на тия школи целеха по-скоро да създадат за себе си извор на лични облаги, нежели да преподават истинско изкуство и с това ни караха да се отнасяме скептически към всякоя новооткрита школа, особено към кинематографическите, за които се изисква всестранни познания. А именно за това защото киното е изкуство, в което се съчетават всички отрасли на останалите искуства. Пластики, танц, живопис, архитектура, мимика и пр. всичко това се изисква за киното. Но ако музите са отредили такова завидно място на най-младото и най-галеното изкуство – те щедро са го надарили и с мъчнотии и тънкости, с които един служител на киното има да се бори.

  СП. „КИНОПРЕГЛЕД“ РЕДОВНО ИНФОРМИРА ЧИТАТЕЛИТЕ СИ ЗА „РАБОТИТЕ В КИНО-ШКОЛАТА ПРИ АКЦ. Д-ВО „ЛУНА“.  

Кино! Каква малка и смешна дума, но колко много се казва с нея!
Настъпило е, обаче, времето, когато ние не можем вече да мълчим по отношение на въпросната кино-школа, да не съобщим за нейното развитие, работа и влияния, които тя ще има върху бъдащата българска кино-индустрия, още повече сега, когато се е изяснила и определила ясно физиономията на школата и да не похвалим ръководителя ѝ за добитите вече резултати от неговата толкова трудна, но красива деятелност. Единственото, което говореше много в полза на школата, беше обстоятелството, че г-н Министра на Народната Просвета утвърди програмата ѝ, даде разрешение за откриването ѝ и даже сам присъствува на това откриване, като се обърна към учениците с една подходяща за целта реч, в която подчерта цялата важност и значение на кино-индустрията, покровител на която у нас се явява той, и като пожела успешна работа на кино-школата, заключи, че той има доверие в ръководителите ѝ.
Главния ръководител, режисйора г. Н. П. Ларин, напълно е оправдал надеждите на г-н Министра и е доказал, че при постоянен и упорит труд могат да се постигнат забележителни резултати. Учениците, които по-рано нямаха абсолютно никакви познания от кино и сцена, днес са напълно подготвени и за тях киното няма вече тайни.
Имахме случай да присъствуваме на първите уроци в школата, когато учениците плахо и боязливо пристъпваха пред апарата в безпомощно положение и сега, при изпитите на първия семестр, един период от 3 месеца, и виждаме учениците при съвсем друг вид. Това, което най-много бие на очи, са свободата, с която се движат, техническите познания, увереност в себе си, подвижност на лицето, тъй че всички мимически сцени минават интересно и живо, като в всякое движение се чувствува пластика и ритм, което с голяма мъка се добива даже и при опитните артисти.
По всичко личи, че г-н Ларин успешно е работил върху учениците си и то не напразно. Току-що се завърши първия семестър на школата за преминаване в втория семестър, на който можем с увереност да кажем, че ще се извадят настоящи кино-артисти. Най-голямата заслуга на г. Ларин се състоя в това, че той със своите интересни лекции и практически занятия е съумел да вдъхне на всичките си ученици любов към кино-искуството и като оставил на страна старите системи на преподаването, той успя правилно да схване характера и индивидуалността на всякой свой ученик, което им дава възможност да се развият и усъвършенствуват според силите и таланта си. Добрия избор на преподавателите в школата, като например художника Новиков и балерината Ек. Лорен, спомагат твърде много в неговата културна работа.
На пролет, когато всички ученици бъдат достатъчно подготвени, г-н Ларин мисли да пристъпи с тях към снимане на филми из българския живот, в които всички ученици ще вземат участие като практиканти-артисти, и ние вярваме, че тези нови филми ще заслужат всеобщо уважение, както е заслужило това и кино-школата, без да се обръща внимание на това, че тя съществува само 3 месеца.
Пожелаваме на г. Ларин и на всички негови ученици успех в културното им и интересно поприще, гдето нашите съотечественици ще докажат, че в България има още много жизнени сили, които, обаче, трябва да се пробудят и да се възвикнат към деятелност. За резултатите от изпита ще се повърнем. Киноман“.
И „Кинопреглед“ изпълнява обещанието си, огласявайки след два броя: „Изпитите за преминаване в втори семестър при кино-школата на г-н Н. П. Ларин са привършени. По-голямата част от учениците и ученичките са издържали с успех изпита“.
Възпитаниците на киностудията при „Луна“ не само полагат успешно изпитите си, но и осъществяват няколко публични изяви. Въз основа на информация от в. „Русское дело“ – орган на емигрантската организация „Съюз за национално възраждане“, излизал в София от 1921 до 1923 г., киноведи от московския НИИ по киноизкуство твърдят, че в края на февруари 1922 г. в столицата на България се е състояла „демонстрационна вечер на учащите се в руско-българската киностудия под ръководството на Н. П. Ларин“. През втората половина на март (най-вероятно) курсистите изнасят в Градското казино театрално-пантомимно представление, на което със сигурност е присъствал и Александър Кребс, защото статията, отразила събитието в неговото списание, и този път е подписана с псевдонима Киноман.

 

  ИЗДАНИЕТО НА АЛЕКСАНДЪР КРЕБС СВОЕВРЕМЕННО УВЕДОМЯВА ЗА ПОЯВАТА В БЪЛГАРИЯ НА „МИМО-ДРАМАТА“ – ТОВА „НОВО ЗА НАС ИЗКУСТВО“.  

„Повод да се спрем върху мимо-драмата ни даде спектакъла, устроен от учениците на кино-студията на известния руски кино-режисиор г-н Н. П. Ларин – навлиза в същинската си част текстът, озаглавен „Мимо-драмата“, след като подробно запознава читателите със значението на наименованието на това „ново за нас изкуство“. Едва ли случайно тъкмо по това време в сп. „Златорог“, редактирано от литературния критик Владимир Василев, поета Николай Лилиев и художника Сирак Скитник, излиза студията „Пантомимата“ на руската критичка Юлия Слонимска. Очевидно е, че сред идещите от североизток бежанци е имало представители на художествено-творческата интелигенция, някои от които са носели със себе си и познанието за пантонимата – както практическото, така и теоретичното.
„Мнозина от посетителите отидоха с недоверие на тоя спектакъл – продължава своя разказ Киноман, – повече с мисълта да се забавляват, както е обичай при всекоя вечеринка, особено пък когато тя се урежда в Казиното, гдето обстановката никак не подхожда за сериозна работа, когато, обаче, се вдигна завесата и когато премина първата мимо-драма при напрегнато внимание и пълна тишина, разнесоха се бурни аплодисменти от страна на публиката, която беше настанала по местата си. Много професионални артисти, литератори и др. през време на антрактите лично благодариха на изпълнителите за прекрасното и художествено изпълнение на мимо-драмите. Това се случва твърде редко у нас и по всичко личи, че мимо-драмата има условия да си пробие път у нас.
Представиха се четири мимо-драми: „Под игото“, „Танца на мъртвата“, „Пленницата на Изток“ и „Крадецът“. В всички мимо-драми се чувствуваше ансамбъл и добра обрепетировка. Особен успех имаха първите две мимо-драми. Всички участвующи играха тъй добре, че човек би казал, че това не са ученици, които едва от 5 месеца се занимават с мимо-драма, а че вижда настоящи артисти и затова нам ни е твърде трудно да критикуваме поотделно играта им. Ще отбележим само, че особено впечатление произведе апашкия танц, изпълнен от г-ца С. Канташ и Ст. Колицов. Естествено, че успеха на мимо-драмите не се дължи толкова на изпълнителите, колкото на режисиора Н. П. Ларин, който благодарение на дългогодишната си практика и вещина, даде една отлична и правдива постановка на мимо-драмите. Началото на мимо-драмата, значи, е сложена вече у нас; от първия спектакъл личи, че тя ще може да си пробие път и да си извоюва едно добро положение в нашия театрален живот и затова ние много се радваме, като се научаваме, че студията възнамерява да даде цяла редица представления в един от столичните театри. Пожелаваме ѝ от все сърце успех, защото развитието на мимо-драмата ще постави един солиден основен камък за развитието на българския филм. Киноман“.
За провеждането поне на едно от упоменатата „цяла редица представления“ свидетелства в. „Мир“, обявявайки на 5 април репертоара на „Свободен театър“: „Утре, четвъртък, 6 април – голем спектакъл на мимо-драма от учениците на кино-студия Ларин“. Няколко дни след това „Кинопреглед“ съобщава, че „в кино-школата Н. П. Ларин се произведоха на 10 и 11 того [април] изпити по случай привършване на 2 семестър“. Настъпва пролетта, през която руският кинорежисьор възнамерява да заснеме „филми из българския живот“, в които на всички негови ученици е обещано да „вземат участие като практиканти-артисти“…
Че е настъпило „време снимачно“ доказва и появата в София на Франческо Спаниолети – „италиянски кино-артист“, огласил, че „при съдействието на „Луна“ ще заснеме „няколко филми из българския бит“. Става ясно и защо сп. „Кинопреглед“ му отделя специално внимание – оказва се, че „г-н С. Раковски“ е помолен да „изработи няколко филмови драми из българския живот“, които пришълецът „възнамерявал в скоро време да филмира“. След като начинанието очевидно не се осъществява, „пристигналия от Италия г-н Ф. Спанйолети“ огласява в „Кинопреглед“, че „е открил кино-школа“. „За сега има записани около 10 ученика“ – уверява списанието. За съжаление, и за школата, и за самия Спаниолети нищо повече не се чува…

Заключителни слова
През първото десетилетие на XX век киното все още плахо пристъпва в България. Второто десетилетие е военновременно. Затова пък двадесетте години се оказват наистина „бурни“, като една от основните им характеристики е повишаването на социалния статус на киното и изграждането на неговия положителен образ сред българското общество. В началото на третата декада започва и процесът на формирането на филмовата култура у нас. А той е разнолик, многостранен, специфичен, намира израз както в областта на филморазпространението – организирането му по западен образец, модернизирането на киносалоните; така и в областта на филмопроизводството – възникват продуцентски къщи и кооперации, градят се „производствени бази“, появяват се „творчески фактори“…
Няма да бъде пресилено, ако се каже, че тъкмо през този период киното у нас се институционализира – възникват десетки и граждански, и професионални сдружения, организации, съюзи, сговори… Повдига се въпросът: Какъв да бъде кинематографът – частен или обществен? Постепенно нараства ролята на училищните и читалищните кина. Все по-често се дискутират ролята и политиката на държавата в тази област, институциите ѝ биват призовавани да осъществят мерки за „строг контрол над кинематографа“, да изземат „по законодателен ред“ експлоатацията на кината „от частната инициатива“… Същото се отнася и до филмопроизводството (особено на хроникално-документални филми) – едва ли случайно тъкмо в този период част от него се съсредоточава в някои „ключови“ министерства – на просвещението, на здравеопазването, на войната и дори на земеделието…
Сякаш в потвърждение на горните редове прозвучава съобщението, изстреляно от „Кинопреглед“ в началото на 1922 г.: „Кинематографическата комисия е преминала под ведомството на Министерството на Просветата“, допълнено с имената на новоназначените лица в нейния променен състав: „г. г. Балан, Дарич, Лозанов и Златанов“.

Забележка: Изследванията, осъществени във връзка с настоящата публикация, са подпомогнати от МОН по договор КП-06-Н60/6 от 16.XI.2021 въз основа на проведен конкурс на Фонд „Научни изследвания“.