СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА
Театралната завеса се спусна завинаги и над Питър Брук (1925 – 2022). Неговата дейност обхваща над седемдесет години от изкуството на ХХ век. Има над петдесет постановки, осем филма, пет оперни постановки, шест книги, над трийсет награди и други форми на признание из целия свят.
Роден в Лондон в латвийско семейство, Брук се доближава до литературата, театъра и киното от ранна възраст. Благодарение на баща си, който обича да пътува, има възможност да учи в най-големите европейски столици. След дипломирането си в Оксфорд започва да се занимава с театър, макар че признатата му любов е киното.
Живее във Франция от 1970 г. до последните дни на 97-годишния си живот. Първата му режисура е на осемнайсетгодишна възраст – „Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу (1943).
Брук е забелязан през 50-те години с поредица от постановки по пиеси на Шекспир. На двадесет и петгодишна възраст той е артистичен директор на операта „Ковънт Гардън“ в Лондон, но скоро се завръща към театъра с „Тит Андроник“ (1955) с Лорънс Оливие и Вивиан Лий, постановката, в която отхвърля всякакъв сценичен декор.
След десетки успехи, най-вече с произведения на Шекспир, след като режисира най-великите актьори – от Лорънс Оливие до Орсън Уелс, от Пол Скофийлд до Джон Гилгуд, през 1970 г. Брук се установява във Франция и основава в Париж Международен център за театрални изследвания. Създава и ръководи „Буф дю Нор“ (1974), известен театър близо до Гар дю Нор. Прави една от най -визионерските си творби – „Оргаст“ (1971), поставена в Персеполис в Иран. В нея той преплита митът за Прометей, „Животът е сън“ на Калдерон, с персийски легенди.
Съчетава класика с модерни и експериментални произведения, вдъхновени от „театъра на жестокостта“ на Антонен Арто – „Марат-Сад“ от Питър Вайс, „Ние“, където изобличава насилието на войната във Виетнам и спектакълът завършва „скандално“, с изгаряне на жива пеперуда на сцената.
70-те и 80-те години на миналия век са белязани от постановките на „Антоний и Клеопатра“, „Мяра за мяра“, „Сън в лятна нощ“, „Бурята“ на любимия Шекспир, прочутата „Вишнева градина“ на Чехов с Мишел Пиколи, новаторската „Крал Убю“ на Алфред Жари.
Не спира да обикаля света със своите представления – иронични, закачливи и меланхолични, като „Сизве Банзи е мъртъв“ на Фюгърд или „Костюмът“, сценична версия на романа на южноафриканеца Кан Темба.
С международна трупа от актьори – Наташа Пери, неговата съпруга, Брус Майърс, Хелън Мирън и други, които идват като него от английския театър, Брук пътува из Африка, Близкия изток, Америка, опитва се да се отдалечи от „буржоазния“ театър, който определя като „мъртъв“. Превръща театрите в арени, импровизира представления в най-затънтени места. Той пренася идеята си за театър и актьорско майсторство в затворени и открити пространства, в предградията на големите западни градове и в селата на Африка, сред глухи и психично болни деца, в кариери и на пазари.
В Париж цялостната му методология е приложена на практика – намалява дистанцията между изпълнителя и гледащия го. Известни са крясъците на актьорите в „Крал Лир“, представен в Линкълн център в Ню Йорк, за да достигнат и до най-отдалечените от сцената зрители.
В театъра на Брук надмощие има не словото, а движението на актьора, което става богато, мощно, с цел „да направи невидимото видимо“, както самият той казва.
Във фундаменталния си труд „Празното пространство“ (1968), своеобразна „театрална Библия“, той признава: „Мога да избера всяко празно пространство и да кажа, че е гола сцена“.
Брук определя четири различни вида театър: мъртъв или конвенционален; свещен или духовен, вдъхновен от творчеството на Антонен Арто и Йежи Гротовски; груб – подобно на елизабетинския театър; непосредствен и жив, който несъмнено е този на Брук.
Режисьорът прави истинска революция с прочутата „Махабхарата“ (1985), писана с друг велик драматург – Жан-Клод Кариер. Постановка с планетарен успех, която обобщава театралната му поетика. Деветчасово представление на индийска епична история, вдъхновена от най-древните корени на театъра, от изкуството на актьора, пеенето и търсенето на простота. Дебютира на фестивала в Авиньон след година репетиции, с невероятни актьори.
Този крайъгълен камък в съвременния театър е последван от „Дон Джовани“ на Моцарт, „Човекът, който“ и „Аз съм феномен“ – за неврологията, която силно го интересува през последните години, както и незабравима версия на „О, щастливи дни“на Бекет. През 90-те години, когато триумфира във Великобритания с нея, критиците го приветстват като „най-добрият режисьор, когото Лондон няма“. След повече от трийсет и пет години в „Буф дю Нор“ Питър Брук напуска ръководството на театъра през 2010 г. на 85-годишна възраст, но продължава да режисира там.
Той е чест гост в Италия. Трийсет и една години (2016) след „Махабхарата“ Брук отново се връща към свещената индийска поема. Неговият спектакъл „Бойно поле“ за братоубийствената война между пет братя и братовчеди обиколи Италия. Същата театрална адаптация на Жан-Клод Кариер, подготвена заедно с Мари-Елен Естиен и само с четирима актьори.
Неговата Моцартова „Вълшебна флейта“, показана в „Пиколо театро“ в Милано (2011), използва само едно пиано. Тази символична приказка е пример за теориите и театъра на Питър Брук, за неговото „празно сценично пространство“, в което интуицията води до смисъла на произведението, чрез тялото и гласа на актьори от всякакви култури.
Последният му спектакъл в Италия – „Бурята“, е от ноември 2021 г. в Соломео, Умбрия, в сътрудничество с Мари-Елен Естиен, където отново участват актьори от различни националности.
В киното Питър Брук дебютира през 1953 г. с „Просешка опера“, вдъхновен от едноименната пиеса (The Beggar's Opera) на Джон Гей, където продуцент и изпълнител е Лорънс Оливие. По-късно режисьорът признава, че поради неразбирателства с големия Шекспиров актьор по време на снимките филмът е провал.
Точно обратното се получава с „Модерато кантабиле“ (1960), по едноименния роман на Маргарит Дюрас, където партньорството между Жан-Пол Белмондо и Жана Моро допринася за успеха. В същата година Жана Моро е наградена в Кан като най-добра актриса. „Модерато кантабиле“ е опит да се разкаже една история с минимална художествена техника, опирайки се на актьорската способност да се изграждат образи...“ заявява Брук.
„Повелителят на мухите“ (1963) по едноименния роман на Уилям Голдинг, също е показан на конкурса в Кан. Между 1976 – 1979 г. Брук прави „Срещи със забележителни хора“, по автобиографията на своя духовен учител Георги Иванович Гурджиев. Заедно с Мари-Елен Естиен режисира документалния филм „Бекет на Брук“ (2018).
Той филмира за големия екран някои от театралните си постановки: „Марат/Сад“(1966) по едноименната пиеса на Питър Вайс с Гленда Джаксън в ролята на Шарлот Корде; „Махабхарата“ (1989), тричасов филм и шестчасова тв версия), „Мяра за мяра“ (1979) „Вишнева градина“ (1982). За малкия екран адаптира: „Крал Лир“ с Пол Скофийлд (1970), „Трагедията на Кармен“ (1983), „Трагедията на Хамлет“ (2002). Тази версия на „Хамлет“ оголва класическата трагедия от онова, което Брук определя като „несъществено“и се концентрира върху мита в основата на пиесата. Озвучена от завладяваща фонограма, в която има както приглушени камбани, така и шум на птичи криле, което впечатлява и от екрана.
Брук участва с интервю в документалния филм на Ал Пачино „В търсене на Ричард Трети“ (1996).
Имам конкретни спомени от срещите си с изкуството на Питър Брук. Бях чела преведения му на руски труд „Празното пространство“ и успях да видя като гимназистка прословутия му спектакъл „Сън в лятна нощ“, който гостува в София (1972). Добре помня обиграването на бялото сценично пространство, както и хипарските костюми на главните герои, които тогава ме поразиха и приех като успешен експеримент.
Впечатлена от постановката, след много десетилетия видях и на живо Питър Брук на Венецианския кинофестивал (2012). Той дойде заедно със сина си Саймън Брук и представи извън конкурса документалния филм „Опънатото въже“. Заглавието идва от признанието му: „Опънатото въже е образът, който най-добре представя моята идея за театър. Не искам да преподавам нищо, не съм учител, нямам теории“.
За първи път пред камерите на Саймън виждаме репетициите на представленията на бащата и най-вече упражненията, които подготвят неговите актьори за „живия театър“. Деветдесетминутно пътуване в завладяващия свят на театъра, водено от опитната ръка на Питър Брук с неговите ученици по въображаемите линии на въжеиграча – метафора за прехода от комедия към трагедия, но в същото време метафора за живота. Не класически документален филм, а почти откраднат момент. Петте камери, заснели двуседмичните репетиции на режисьора, са добре скрити, за да не се наруши спонтанността на актьорите. Пресконференцията след филма беше забележителна. Брук „отне“ сцената на сина си, като с добродушна усмивка и търпение отговаряше на всички въпроси и ще остане в съзнанието ми като изключително събитие.
Съветите и наследството на Питър Брук са скъпоценни перли, които трябва ревниво да се пазят. Днес и завинаги.
