ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА

разговаря със сценариста и режисьора Христо Илиев – Чарли

 

Христо Илиев – Чарли е една от най-харизматичните фигури в българското кино. Целият му живот е свързан с изкуството. Започва работа още като юноша, а днес, десетилетия по-късно, продължава да е все така продуктивен. Когато е на петнайсет години, любовта му към джаз музиката го отвежда под широко отворения прозорец на Джони Пенков, откъдето се чува любимата на младия Христо музика. Той започва редовно да прекарва часове на тротоара срещу прозореца на Джони, за да слуша. Един ден случайно го забелязва самата Леа Иванова, която го отвежда в дома на Джони, с което му отваря вратите към света на изкуството. Там младежът попада под влиянието на Джони Пенков, Рангел Вълчанов, Веселин Бранев и много други емблематични фигури за българската култура от онова време и се сдобива с прякора Чарли, заради неговото силно увлечение по джазмена Чарли Паркър.

Чарли е сценарист на стотици документални, анимационни и игрални филми, режисьор на документални филми, публицист и страшно интересен разказвач. Ето само някои от неговите най-популярни филми, като сценарист: документални – „Габрово 73“, „Лов на вълци“, „Ятаци“, „Броени дни“, „Вечният музикант“, „Художникът“, „Гласове“, „Цимент“, „Преображение“, „Нежната революция“, „Хляб и зрелища“, „Отец Иван и неговите деца“, „Пустиняци“, „Духове в старите къщи на София“, „Добро утро, капитане“ и много др. Сценарист е на игралните филми: „Разводи, разводи – Разводите преди“, „Патилата на Спас и Нели“, „Разводи, разводи – Разводите сега“. Режисьор е на документалните филми: „Старият дъб“, „Глас в пустиня“, „Медузи“, „Миди“, „С лупа под водата“, „Светлина от сенки през обектива на Иво Хаджимишев“, „Написаното с перо от ангел е завинаги“ и др.

Чарли има чудесно семейство. От десетилетия негов сподвижник в живота и в организирането на безкрайните весели купони е съпругата му д-р Иванка Илиева, лекар гинеколог. В жилището им човек може да прекара много време, не само заради приятната компания, но и защото е заобиколен от предмети на изкуството и от десетките награди, които Чарли е печелил през годините.

Чарли, кажи как попадна в света на киното?

Баща ми беше търговец на детски играчки и вълнени платове, владееше седем езика. След 1944 г. го спаси това, че не беше български гражданин, а югославски. Благодарение на неговата работа, вкъщи беше панаир за играчки.

Щастливо дете си бил!

Определено. Бях много малък, когато ми подариха първия прожекционен апарат, който не беше на ток, а се палеше със свещ и можеше да прожектира статично.

Това е било детска играчка, нали?

Да, обаче баща ми видя, че имам интерес и ми донесе ръчен прожекционен апарат, 35мм, който се върти на ръка. Донесе ми и няколко анимационни филма на Уолт Дисни. Аз видях как става магията на киното и на бланката, на празната лента направих рисунки, как два самолета се сблъскват.

Това явно ти е първият опит в киното.

То си беше детска работа, но разбрах как се раздвижват анимационните герои. Години по-късно първата ми работа в истинското кино беше през анимацията. На дванайсет години вече имах собствен апарат и дори правех прожекции вкъщи, като продавах билети на приятелите от махалата, за да гледат кино у нас. Разбира се, цената беше плочки или топчета, с които после играехме навън. След това влязох в пубертета и естествено първоначално загубих интерес към киното – тогава интересът е насочен другаде. Но малко по-късно открих, че до градинката на църквата „Св. Георги“ има една къща, от която често се чува музика, която аз много харесвах и която си я бях открил сам – това беше модерен джаз. Винаги, когато можех и когато се чуваше музика от широко отворения прозорец, сядах отсреща до витрината на един магазин и си слушах. Един ден си слушам музика срещу отворения прозорец и си тупкам с крак, а отсреща се появява една двойка, изведнъж жената се отделя от мъжа и идва към мен. Заговори ме: „Момченце, какво правиш тук?“. „Слушам Чарли Паркър“ – казвам аз. А тя се учуди и каза: „Ама, ти откъде знаеш кой е Чарли Паркър“? Тогава се сещам, че това е Леа Иванова, а отсреща я чака мъжът ѝ Еди Касазян. Помнех целия състав на групата на Чарли Паркър и тя много се впечатли. Каза ми: „Ааа, ти не си за улицата, тръгвай с нас!“ и ме качи в този апартамент с отворения прозорец, откъдето слушах музика и това се оказа апартаментът на Джони Пенков. Бил съм на петнайсет години.

Това се казва съдбовна среща.

Така беше, да. У Джони идваха много хора, свързани с изкуството, големи имена в българската музика, литература, кино. Един от интересните случаи, които помня от началото на моите посещения у Джони, е срещата с Лиана Антонова, страхотна красавица, която по-късно стана голяма звезда. Джони скалъпи с подръчни средства микрофон, по-точно използва говорител като микрофон, който разбира се, правеше ужасни записи, но ние успяхме да запишем Лиана Антонова, като аз бях жива стойка на микрофона. Стоях срещу нея, а тя ми дишаше в лицето. Голяма емоция беше. Там се запознах и с Рангел Вълчанов, Милчо Левиев, Любо Камилата. Въобще там имаше постоянен купон. Бащата на Джони Пенков беше преподавател в Художествената академия, но освен това беше правил вътрешното оформление на много важни сгради, сред които стъклописите в Съдебната палата, в СУ „Св. Климент Охридски“ и мавзолея, а това позволяваше малко повече свобода. По принцип много не се правеха шумни купони с такава музика, но у професор Пенков можеше. Та, по това време Рангел Вълчанов също посещаваше купоните у Джони и когато се запознах с него, той точно озвучаваше филма „На малкия остров“. Тогава вече беше страшно популярен, а на мен ми беше много интересен и исках да си общувам с него. Радвах се много, че ме взе на снимките на „Вълчицата“. Кеф му беше да ми дава киносъвети, на мене – детето. Казваше ми, например: „Ако искаш да покажеш море в следващия кадър, първо ще чуем вълните, за да се подготвят зрителите, този плисък ще ни вкара в кадъра предварително“. Това, което съм запомнил е, че Рангел винаги се подготвяше много добре за снимки. Желязна подготовка правеше преди самите снимки. Покрай него се запознавах с тайните на правенето на филми.

Значи твоят първи учител в киното е Рангел Вълчанов?

Да. А освен това ми е и кум. На него му бях интересен с това, че още като ученик написах първия си разказ „Целувката“. Заради това пък съм благодарен на Веселин Бранев, който ми каза вместо да разправям интересни истории, да взема да ги напиша и ме закара у тях, където ме пусна да тракам на пишещата машина на баща му. Така написах първия си разказ. Бях в десети клас. Веско на другия ден още ме заведе във в-к „Вечерни новини“, а след няколко дни разказът излезе.

За какво ставаше дума в разказа?

За момиче и момче на моята възраст, които имат проблем – няма къде да се целуват. Тогава не можеше по градинките, милиционерите ходеха из парковете и дебнеха за такива младежи. Заради това моите герои отиват на кино, но там пък пречат на тези отзад. Оттам на момчето му хрумва идея да заведе момичето на гарата. Там, на перона пристигат пътници, които масово се целуват с посрещачи и изпращачи. Тогава моите герои започват и те да се целуват, необезпокоявани от никого.

Значи разказът е имал щастлив край.

Да. Искам да кажа и за втория си разказ, чиято история продължава и в наши дни. „По пътеката на слънцето“ се казва. След като го написах, отново на машината у Веско Бранев, реших да отида във в-к „Литературен фронт“, директно при Йордан Радичков, който завеждаше белетристиката във вестника. Той вече беше голямо светило. Много го харесвах, отидох при него и му казах: „Нося Ви един разказ да видите“. Той го прочете и ме заведе при Богомил Райнов, който беше главен редактор и ме представи. Разказът „По пътеката на слънцето“ излезе още в следващия брой. А шейсет години по-късно разказът придоби нов живот. В Ахтопол има литературен конкурс, който се провежда всяка година. След като раздадат литературните награди, години наред пускаха по някой от моите филми, защото те обикновено са забавни. Прецених, че филмът ми за Николай Кънчев няма да е подходящ, защото си помислих, че самият Николай не би одобрил, ако беше жив, филмът за него да се гледа в такава обстановка – подпийнали зрители насред площада, заради това казах на организаторите, че тази година не мога да им дам филм, но мога да им дам разказ за морето. Те се съгласиха, обаче аз самият бях на морето в това време. Обадих се на внука ми Христо в София с молба да се качи на тавана, да се разрови в куфарите, където стоят старите ми работи, и да ми прати разказ, на морска тематика. Той ми изпрати един, аз го дадох и спечелих специалната награда. Това е разказът „По пътеката на слънцето“.

Това е голям комплимент, разказът е издържал най-важната проверка, тази на времето. Кажи как започна да работиш в областта на киното?

Вече се познавах с Велин Андреев и Георги Стамболийски, с Карандаш, с хората, които работеха във в-к „Стършел“, който беше единственият, където не се пишеше за работническата класа и селското стопанство и съответно беше най-търсен. Много го харесвах този вестник и започнах да правя карикатури. Обаче очевидно не съм роден за художник, но пък имах идеи и започнах да ги предлагам на Стоян Дуков, който ги харесваше и предложи да ми дава по пет лева на идея. Така започнах редовно да получавам пари. Скоро Тачо Дуков ме заведе при карикатуристите в „Стършел“. Запазил съм вестник, в който има 7-8 карикатури по мои идеи. На всичките пише: по идея на Христо Илиев, а за тях съм получил по пет лева. Тогава още съм бил ученик, а пет лева бяха равни на двайсет и четири хляба.

А как от света на карикатурите отиде в света на киното?

Пак покрай Стоян Дуков, който беше поканен от Тодор Динов за художник на анимационния филм „Ябълката“. Така се запознах и с Тодор Динов. По това време пишех фейлетони и бях започнал да се занимавам с журналистика. Тачо ме посъветва да започна да пиша и сценарии. Убеди ме с високи хонорари. Тогава в анимацията се плащаше добре. Така написах първия си сценарий, който се казваше: „Какъв да стана?“ (1965), а аз и в живота си задавах точно този въпрос. Радка Бъчварова направи филма и когато излезе, ми беше много хубаво да видя името си в надписите: Сценарист: Христо Илиев. След това написах сценарий за филм на Доньо Донев „Стрелци“ (1967), който получи „Златна роза“ и „Златен пеликан“ в Мамая, Румъния – много важна награда за анимационното кино. След това станах лудо продуктивен. От 1965 до 1980 имам над сто реализирани сценария, включително два анимационни, на които съм режисьор, а художник е Николай Тодоров.

Страхотно! А как реши да се занимаваш и с документалното кино? Всъщност, когато започнеш да се занимаваш с документално кино, изцяло му се отдаваш. Как премина от анимацията към документалното?

Най-напред съумях да организирам производството на едноминутни анимационни филмчета за различните видове спорт. Правехме ги в документалната студия „Екран“. Направихме много, телевизията ги купуваше и ги излъчваше по време на Олимпиадата, която течеше тогава. Така започнах да се мотая из документалната студия и се запознах с документалисти като Юлий Стоянов, Оскар Кристанов, Илко Дундаков, Еди Захариев и др. Скоро след това получих поръчка да напиша сценарий за първия ми документален филм. Започнах да работя усилено. Много колеги се дипломираха с филми по мои сценарии. Еди Захариев, например, искаше да се дипломира с филм по моя разказ „Целувката“, но така и не разрешиха. Междувременно ме взеха в казармата.

Къде служи?

В трудови войски. От лошо семейство съм, заради баща ми, та ме пратиха в трудова повинност. А преди казармата изкарах една година в Смолянския театър, където ме взе Рангел Вълчанов – гост режисьор. По онова време там директор на театъра беше Тони Андрейков.

Много елитна компания, със сигурност тези хора са ти повлияли.

Да, там добих опит сред най-готините хора. Там беше и Любен Гройс. Художникът Александър Денков също. Илка Зафирова започна там да играе. Беше се оформил своеобразен културен център, където в този момент имаше повече свобода. Театърът там беше привилегирован, защото имаше функцията да научи местното население да говори български език и бяха разрешили да се прави по-демократичен репертоар, още повече, че то си оставаше там, затворено. В Смолян беше безкраен празник цяла година, но си дойдох в София за казармата две години. След това станах приятел с Оскар Кристанов и един ден той каза, че нашата дружба трябва да роди плодове. Бях чул една история от Тодор Монов, за негови съселяни, на които им дали пенсии за активни борци против фашизма, а те взели, че ги върнали. Викам си, от това може да стане интересен филм. Написах сценария по историята на съавтора, така че да мине през тогавашните комисии и да издържи политическата проверка. Пуснаха ни филма.

Това ли е първият филм за т. нар. чешити – по-късно превърнало се направо в течение в българското документално кино?

Ами, да. Така ги кръстиха критиците. За мен си бяха просто нестандартни хора, но така започнаха да назовават интересните герои. Конкретно за чешитите от филма „Ятаци“ – оказа се, че като деца по онова време, малко преди 9-ти септември, занесли храна на вуйчото на единия, партизанин в гората. Години по-късно им дават пенсия за заслуги, а те казват, че нищо не са направили и отказват пенсиите. Обаче местната селска власт трябва да обясни в администрацията на града, откъдето да се даде обяснение на окръжния, който от своя страна да обясни в ЦК защо са отказани тези пенсии. Една дълга верига обяснения защо двама души не искат почетни пенсии и привилегии. Във филма включихме всичко, както си е. Комисията веднага го заключи в шкафа. Обаче Тодор Живков чул за отказалите се от пенсията и поискал да гледа филма, след което казал, че е страхотен и трябва да се разпространи навсякъде. А по онова време всички искаха пенсии и привилегии и се изкарваха активни борци. Тодор Живков не можеше да им насмогне. Затова даде път на филма „Ятаци“ и оттам като му тръгна, мина през всички соц фестивали и обра много награди.

А ти вече беше изцяло привлечен в света на документалното кино.

Така стана. Междувременно Здравко Драгнев се върна от Чехия, където беше учил, и започнахме да работим и с него. А горе-долу по това време ме поканиха да напиша и сценария за тържествата на хумора и сатирата в Габрово през 1973 г. Голямо събитие беше това. Дадоха ми хонорар, колкото за игрален филм по онова време. Страхотна подготовка, от цял свят се очакваха височайши гости, голяма тарапана. Тогава се обадих на Рангел Вълчанов и му казах: „Рангеле, тука става много щуро. Ела да направим един документален филм за тези подготовки“. На Рангел му хареса идеята, а най-много се смя на това, че тя идва от мен, дето съм измислил сценария за цялата тая глупост в Габрово. Привлече го идеята да се направи филм, с който да осмиваме това, което се случва. Дойде Рангел заедно с трима оператори. Заснехме „Габрово 73“, който беше филм за това, че насила хумор и веселба не става. Прибраха още работното копие и филмът не видя бял свят.

А как се запознахте с Джеки Стоев?

С него ме запозна Оскар Кристанов на площад „Славейков“, където и двамата живееха. Веднага започнахме да работим заедно.

Дружбата и работата на Джеки, Джони и Чарли е емблематична. Сега предстои да започнете с Джеки снимки по филма „Аве Мария“.

Хората, с които съм работил, най-често стават мои приятели.

Как реши да станеш и режисьор?

Дълго време пишех толкова много сценарии, че не ми оставаше време за друго. Освен това присъствам на снимачната площадка на всички филми по мои сценарии, почти няма снимачен ден без мен. Но да отговоря на въпроса ти, започнах да работя като режисьор в кинохрониките „Мозайка“. На първите десетина серии съм само сценарист, после започнах да ги правя и като режисьор. „Мозайките“ са по моя идея, вдъхнових се от ритъма на живота в Америка, когато бях там. Тогава, преди игралните филми, в кината у нас се излъчваха документални прегледи. В голяма част от тях го имаше Тодор Живков. Хората често се бунтуваха и чакаха да свърши прегледът, за да влязат в салона. Исках да вкарам публиката в кината, за прегледите. Отидох с идеята при Донка Акьова и я предложих. Тя прие.

Наистина си изключително продуктивен документалист. Документалното кино сякаш е твоята голяма любов, въпреки че работиш и в анимационното и в игралното. Какво те привлича в документалното така силно, че от почти 60 години се занимаваш страстно с него?

Действително много се запалих по документалното кино, веднага щом почнах да го правя. Малко по-късно осъзнах, че онова, което най-много ме привлича в документалния филм, е героят, това, че той не ти се подчинява, непредсказуем е, особено ако снимаш чешити, както ги бяха нарекли. В игралното кино всичко ти е известно и подчинено. В документалното често не е така и мен точно това предизвикателство ме привлича.

В момента работиш ли върху нещо?

Исках да направя филм за Валери Петров, но не го одобриха.

Не се отказвай, у нас по принцип е трудно с финансирането.

Но 100 годишнината от неговото рождение мина. Е, все още я мисля тази идея. А и имам хубава връзка с неговите наследници, които ще ми съдействат при евентуални снимки на филм. Имам толкова интересни събития в живота си, че само чакам да ми остане малко време и да седна да пиша.

Каква е твоята философия на успеха или с други думи съвет към по-младите ти колеги?

Ако не си твърде амбициозен и ако си почтен, знам, че няма начин да не успееш. И това го знам още от юношеска възраст.