ТЕОДОРА СТОИЛОВА-ДОНЧЕВА

 

Николай Василев е един от най-продуктивните съвременни автори в българското кино. Режисьор е на десетки документални филми, повечето направени за Националната телевизия и гледани от огромен брой зрители. Стилът му е разпознаваем и обикновено е гаранция за висока естетическа стойност. Николай е неуморим не само по отношение на производителността, но и когато дойде време филмите му да срещат зрителите си. Винаги успява да им осигури разпространение, дори на места, на които рядко се показва документално кино. Забележително е, че на прожекциите на два от последните му филма залите са пълни и  дори има повече зрители от рекламираните игрални филми. Срещите между Николай и публиката са винаги емоционални, каквито са и неговите филми.

Сред любимите ми филми, чийто режисьор е Николай, са: „Добрият самарянин“, „Осенение“, „Добрият ад“, „Формулата на Тео“ и др.

Разговорът ни стана философски, вероятно защото последният му филм – „Ваклуш“, за духовния учител Ваклуш Толев – предполага подобен разговор, а може би и защото духовността е основна тема за Николай. Темите за физиката, метафизиката, духовността и киното се преплитат в нашия разговор, точно както се преплитат и в неговите филми. Едва ли има нещо случайно...

 СНИМКА: © АСЕН ВЕЛИЧКОВ 

Ники, ти си автор на десетки филми и обикновено работиш бързо, но филма „Ваклуш“ ти отне над двайсет години. С какво той е по-различен от останалите ти творби?

Започнах да снимам филма още през 98^-ма година с идеята да се дипломирам с него. Но бях изправен пред много предизвикателства, свързани с пресъздаването на образа на Ваклуш. От самото начало беше ясно, че филмът не може да е просто биография – той трябваше да е разказ и за идеите, които движеха живота му. И така, в опит да разбера тези необичайни идеи, се получи един обрат – творецът и творбата някак си смениха местата. Давам си сметка, че с годините самата работа по този филм ме е формирала като личност.

А иначе, чисто технически филмът носи белезите на времето. Чрез него може да се проследи цялата еволюция на техниката – от VHS до дигиталните формати… 

Когато говорим за документално кино, това е изключително важно – отпечатък на времето.

Така е. Приятели се шегуваха с мен, като разбраха, че съм правил документален филм двайсет години, казаха, че не е документален, а е исторически. Беше важно да има натрупване, защото героят не е интересен визуално, с някакви вълнуващи за камерата действия. Така натрупах над четирийсет терабайта материали. Имах битка с естетическото си усещане, как материалът да бъде стилизиран, как да бъде подведен под някаква обща, по-артистична форма… Накрая оставих нещата такива, каквито са, защото те наистина са ценност именно като документ. Осъзнах, че точно в този филм не мога да бъда активен артист. По-скоро трябваше да оставя героя си на преден план, а аз само да се опитам да преведа в някаква по-усвоима форма неговите послания.

Поставяш изключително важен за документалното кино принципен въпрос. Самата аз много съм мислила върху него, дори съм водила спорове и разговори по темата – дали в документалния филм следва да се жертва документалността, ако е за сметка на естетиката, за сметка на изкуството или обратното? Кое е по-важното и може ли въобще да се степенува, когато говорим за документално кино? Нещо като битка между съдържанието и опаковката, ако може така опростено да се каже. Защото все пак в киното опаковката е като един от основните езици, на които се говори. Винаги ме е впечатлявала високата естетическа стойност на повечето от твоите филми.

Да, и във „Ваклуш“ това беше дилемата, с която трябваше да се преборя. В този смисъл това е най-различният ми филм. Той е най-далеч от визуалната естетика, към която обичайно се придържам. Но това е иронията на живота – нещото, което ти е най-важно всъщност, се оказва, че е „грозното пате“, като форма.

Защо за теб е толкова важен филмът „Ваклуш“?

Заради отношението ми към героя. Може да прозвучи непрофесионално, но нямах никакво намерение да подходя дистанцирано към този филм.  Срещнах Ваклуш Толев като студент първа година, когато търсех отговори за „големия смисъл“. Мисля, че много млади хора на тази възраст минават през подобно лутане и търсене, но изключителното при мен беше, че когато попаднах на златната жила, я разпознах и започнах да копая. В контакта с една такава свръх-личност като Ваклуш, постепенно преформулирах цялостния си мироглед, идейния си свят. Благодарение на него имам безкраен хоризонт.

 СНИМКА: © ЛЮБОМИР АНДРЕЕВ 

Звучи като да си направил филм за най-важния учител в живота си?

Така е. Ваклуш е специален човек за мен. В моето съзнание винаги стои като посланик на духа. Той е далече от популярната култура на света, в който сме потопени. Изисква се особена вътрешна нагласа, образно казано, човек да се повдигне на пръсти, да погледне отвъд личните си рамки. Ваклуш не е лесен сладкодумец, той не говори с ежедневния език, а с езика на мъдреца. Във филма трябваше да пренеса по някакъв начин моето вдъхновение от срещата си с него и то да докосва, както той докосваше душите на хората.

Искаше се голям кураж да го направя. Пред мен беше един огромен океан, с толкова много теми, идеи, концепции. Откъде да започна и къде да свърша? Осъзнах, че моята мисия по-скоро беше да намеря начин през живота му да разкажа за всички тях, и при това зрителят да ги разбере. Важно беше за мен да покажа, че той е преживял прозренията си, а не ги е прочел и не е интерпретатор на чужди мисли.

Ваклуш казваше: „Аз нямам биография!“ За него биографията не е важна като факти – кога един човек се е родил, кога е направил това и това, кога е умрял...  И той наистина, както става ясно и във филма, почти не разказваше за живота си. И проблемът е как да направиш документалния разказ за някого, при когото фокусът е върху идеите, който е движен от вътрешната си духовност – това беше трудното.

Все пак във филма успяваш да разкажеш неговата биография, която е толкова интересна. 

Ползвал съм помощници-разказвачи, хора, които са били около него в житейския му път. Той е бил дванайсет години политически затворник. Всеки нормален човек би се опитал да избегне затвора. Не, той не го избягва, не се страхува. Напротив – предизвиква народния съд с една дръзка реч. Те го карат да проси милост, а той публично им декларира идеите си за борба срещу комунизма. Разбира се, искат му смъртна присъда, която адвокатите едва успяват да заменят с доживотен затвор. И той за дванайсет години минава през всички ужаси на затворите из цяла България, както и през лагера „Белене“. Интересно е, че след затвора този човек не изпитва нито съжаление, нито омраза. За мен това беше страшно впечатляващо. Как може, след всичко, което е преживял, да каже, че за него страданието не съществува, че страданието всъщност е развитие?! И никога не съм го чул да се оплаква и да се изживява като мъченик. Той дори не използва думата затвор, защото всъщност вътре в затвора е открил своята вътрешна свобода, както Дедал е родил в себе си крилата, духовността.

Ваклуш знаеше ли, че правиш филм? Всъщност няма как да не е знаел, след като с години си го следвал с камерата си. Как се отнасяше към това, че се прави филм за него?

Той оставяше хората да се осъществяват, както намерят за добре. Допускаше всякакви хора, не създаваше усещане за избраници. Дори допускаше зачислените хора от „службите“ да го слушат какво говори. От сегашна гледна точка изпитвам леко неудобство, че съм го занимавал толкова време с моите снимки… Но пък съм и доволен, че чрез камерата съм приземил и запечатал толкова много моменти. Всяка среща с него не беше работа, а урок и това да се снима филм е било само формален повод да науча още нещо за себе си и за света. Двайсет години да снимаш някого, е сигурна атестация, че наистина ми е било изключително важно.

 СНИМКА: © ИЛИЯН МИЧЕВ 

Пътуваш по прожекции на филма из цялата страна. Залите са пълни. Често казваме, че живеем в бездуховни времена и в това твърдение има голяма доза истина, затова е толкова важно, че залите са пълни на филм, който разказва за духовността. Как зрителите възприемат филма? 

По принцип повечето документални филми могат да се гледат вкъщи, този филм обаче е за кино, защото изисква концентрация, която залата може да даде. Там тежестта на темата и осмислянето на посланията става някак по-леко. Разговарям с много зрители след прожекцията и се радвам, когато разбера, че филмът ги е докоснал. Много от тях имат нужда да го гледат повече от един път, защото той вълнува с екзистенциални теми и дава познание как може да се преминава през трудностите. Зарежда ги силата да говориш за срещата си с Духа от първо лице. Една жена беше казала, че „Ваклуш“ е филмирано познание и това може би ми е най-симпатичното определение досега.

След срещите между зрителите и филма „Ваклуш“ в България, а и извън нея, очакваме следващия ти филм. Познавам сценария, изключително смислен и мотивиращ и мога да кажа, че с голямо нетърпение очаквам филма. Става дума за „Социално силните“. 

Оказва се, че хората имат нужда от вдъхновители. От това, положителната страна на мисленето да бъде подхранена и подсилена. Тук става дума за това как учениците на един учител по физика, какъвто е Тео (Теодосий Теодосиев), могат да постигнат значими световни успехи. Има хора, които обвиняват Тео, че работи за изтичането на мозъци от България. Истината е, че такива световни умове няма как да останат само на България. Независимо къде са по света, те имат своя принос като българи… Никога не са крили това, че са българи. Като говорим за учениците на Тео, искам да кажа, че двама от тях, които са герои и във филма „Социално силните“, са минали през школата на Ваклуш. Те са физици и дори са от първите, които са го снимали в началото, когато той е започнал да изнася лекциите си. 

Ето как се преплитат пътищата в твоите филми: Теодосий, Ваклуш… Ти имаш филми и за двамата, а очакваме филм и за техни ученици. 

Исках да обединя във филмите си темата за физиката и темата за духа, защото духа се осъществява в материята, но пък материята без дух е просто опаковка. Да намеря пресечна точка между физиката и метафизиката. Има една идея, която ме изкушава, когато остарея и имам време, да направя една научна работа на тема: „Метафизиката в киното и киното като метафизика“… Тази идея ми дойде още когато гледах за първи път „Сталкер“ на Тарковски.

Ти си един от най-производителните съвременни български режисьори. Как работиш с героите си, обикновено изявени дейци от сферата на културата? От собствен опит зная, че не е лесно, защото трябва да прекараш много време с героя си, да го предразположиш да се изповяда пред камерата все едно, че я няма…

Често се сблъсквам с подценяването на работата ни с оператора от страна на нашите герои и за съжаление се налага често да им досаждаме. Те не схващат, че докато се мотаем около тях, ние работим и се иска много енергия, за да се получи нещо на ниво. Телевизиите са ги свикнали, че нещата стават бързо и лесно (често посредствено), но за да има кино, се иска повече пот. Много трудно се прави филм за колега режисьор, защото те са свикнали да контролират… така беше с Диана Добрева.

Харесвам филма за нея. Ако трябва с една дума да го опиша, това е естетски филм, визуално е прекрасен. 

В крайна сметка, за да стане филмът, за да изкараш енергия от него, трябва огромно посвещаване, трябва първо ти да инвестираш енергия. С други думи, трябва да досадиш на героя си. С Диана Добрева снимахме много, но в същото време някак всичко ставаше с лекота, защото около нея имаше интересни ситуации. Докато например с Боян Радев беше по-различно. Снимахме го около година, но си беше пехливанска борба почти непрекъснато.

Важното е, че са се получили смислени филми. „Гладиатор“ е добър филм, въпреки трудностите. Ти си автор и на няколко от епизодите на документалната телевизионна поредица на БНТ „Умно село“. Твоите епизоди имат белезите на документални филми. Например епизодът за художника Николай Панайотов, както и „Високо“ за Александър Иванов. 

Старая се, но е по-трудно, защото, като правиш нещо за телевизията, никога не ти стига времето. Там е като в завод, който има стеснен план и график. Ако стане нещо над посредственото, то е, защото си положил с екипа лични жертви и си дал повече от себе си дори в разрез с правилата на завода. Мечтая да снимам филмите си най-малко година, без да се боря с времето и с обстоятелствата. Понякога се налага да следиш героя си и много по-дълго време (в скоби да кажа, че сегашният правилник в НФЦ забранява на един режисьор да кандидатства, ако не е приключил един филм, което може би за документално кино трябва да се преразгледа точно заради големите паузи, в които следиш героите си). Проблемът в моята работа е, че непрекъснато се боря с обстоятелства, а бих желал да се боря единствено с творческите задачи.

 НИКИ ВАСИЛЕВ С ОПЕРАТОРА БОРИСЛАВ ГЕОРГИЕВ 

Разкажи за твоя начин на работа. Имаш ли си постоянни екипи, с които работиш?

Обикновено работя с оператора Борислав Георгиев. Стигнали сме до такова ниво на комуникация, че вече имаме направо телепатични отношения. На терен гледам да съм по-дистанциран, ако може героите да не ме усещат. Например избягвам да гледам героите в очите, докато трае снимачният процес. Често се правя, че се занимавам с нещо друго, за да не ги държа нащрек, т.е. опитвам се да ги поставя в ситуация, в която да забравят за снимачния екип.

Виждаш ли филмите в главата си, преди да тръгнеш да снимаш или импровизираш на терен?

Почти не експериментирам. Вероятно заради това съм толкова продуктивен, защото, когато започваме да снимаме, аз в 90% от случаите вече съм го видял в главата си и дори съм го монтирал по епизоди. Знам какво ми трябва и затова имам малко излишен материал. Почти всичко, което снима операторът, после е използваемо и го монтирам. Е, със сигурност понякога има и импровизация, но се старая тя да е контролируема. Следя енергията на нещата и гледам да не я насичам и да я канализирам, доколкото мога. Има някакъв аутизъм в подготовката ми. Хем има подготовка, хем не искам много да съм подготвен, за да не загубя любопитството си и свежия поглед.

Как реши да се занимаваш с кино и да станеш режисьор?

Със сигурност знаех, че не искам да уча медицина и не искам да ставам юрист – каквито примери имах вкъщи от родителите ми. Не знаех какво да правя, докато не влязох в казармата. По време на отпуската ми, си спомням, че се разхождахме с една приятелка в град Шипка. Тя ме попита: „Добре, с какво искаш да се занимаваш“, а аз ѝ казах: „А бе, нищо не ми е интересно. Искам просто да си измислям разни работи и да казвам как да стават“. „Ами – казва тя – то това е режисура“. А аз отговорих: „Ами, добре, това ще е тогава“. И така спонтанно си подадох документите в Нов Български Университет.

Това се казва съдбовна разходка.

 

* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.