ГЕНОВЕВА ДИМИТРОВА

 

Изтощителни три дни гледане на филми под връх Перелик, но си заслужаваше.

От 6 до 9 юли в Смолян се проведе третото издание на международния фестивал за документално кино Родопи филм фест (RIFE). Поканена като единствен критик от организатора Христо Бакалски, попаднах там за първи път след 1989 г., когато беше последният Преглед на младите филмови творци. Фестивалът е подкрепен от Гьоте институт, ИА Национален филмов център и Община Смолян. Входът е безплатен. 

У нас няма много възможности да гледаме чуждестранно документално кино – на София филм фест на Стефан Китанов и на Документал на Мартичка Божилова. Но не само заради това РФФ е важен фестивал – селекцията на младата режисьорка Илина Перянова е интересна, разнообразна и стойностна, фокусирана върху екологията и Германия, Гърция, Турция и България. Филмите бяха над 50, а прожекциите – паралелни в амфитеатъра на открито пред Регионална библиотека „Николай Вранчев” и кино „Арена”, разположено в театъра. Времето в Смолян се оказа твърде непостоянно – слънце, вятър и дъжд се редуваха по няколко пъти на ден. Но пък беше по някакъв начин магично в пищния боров родопски амбианс да гледаш филми за замърсяването на околната среда, спасяването на видовете или борбата за опазване на гора. Естествено, беше невъзможно да се види всичко, но прави впечатление, че авторите се занимават сериозно с проблемите за опазване на биоразнообразието, активизма, човешките отношения, цената на успеха, агресията, отпадъците, украинските деца в България, порноиндустрията, хитовете на турските гастарбайтери в Германия... Намират различни ракурси към разработването на темите. И още – че повечето пълнометражни филми са по-дълги и обстоятелствени, отколкото е необходимо. Бъбривостта и тавтологията убиват енергетиката им. Мотото на фестивала бе „На лов за боклук”, хрумнало от един от конкурсните филми на Сотирис Данезис (Гърция), а на 8 юли се организира и жива акция за почистване на новия център на Смолян.

 ВЧЕРА ЩЕ БЪДЕ ПО-ДОБРЕ ОТ ДНЕС (2023, ФРАНЦИЯ, РЕЖИСЬОР ФИЛИП ФЕНУИК) 

Журитата бяха две: за пълнометражни филми (Мира Сталева от София филм фест, немецът Луц Пенерт и туркинята Сибел Текин и за среднометражни и късометражни (Петя Накова, гъркът Янис Колозис и турчинът Енсар Алтай – и двамата носители на награди от предишното издание). В пълнометражния конкурс победи бруталният и страховито актуален български филм „Нямаш място в нашия град” (2022) на Николай Стефанов и Ралица Големанова, а специалната награда получи „Самотни дъбове“ (2023, Германия) на Фабиана Фрагале, Килиан Кулендал и Йенс Мюлхоф. В среднометражния победи „Дъщерята на художника“ (2022, Израел) на Маргарита Линтон и Янив Линтон, специална награда – „Илюзия за изобилието“ (2022, Белгия) на Ерика Гонзалес Рамирес и Мотийо Литаер. За най-добър късометражен филм бе избран италианският „Отечество“ (2021, Италия) на Франческо ди Джиоя, специална награда – „Вчера ще бъде по-добре“ (2023, Франция) на Филип Фенуик.

 ОТЕЧЕСТВО (2021, ИТАЛИЯ, РЕЖИСЬОР ФРАНЧЕСКО ДИ ДЖИОЯ) 

Най-силен бе акцентът върху екологията и видовете активизъм – актуални и травматични теми от глобалното всекидневие. Героите са предимно млади хора, категорично несъгласни с лицемерното отношение на политиците и изобщо на обществото към природата и нейните особености. От пълнометражните филми най-силно впечатление направи „Самотни дъбове“ – от десетина години млади хора окупират древната гора Хамбах в западна Германия, защото енергийната компания RWE настоява да я изсече, за да разшири добива на лигнитни въглища. Те напускат удобствата на градския живот, спретват си с подръчни материали къщички в дърветата, обитават ги дружно, а някои носят маски, за да не бъдат разпознати. През 2018 г. полицията предприема премахване на около петдесет къщички, но се случва трагичен инцидент – студентът по кино Щефен Мейн, заснел голяма част от филма в продължение на две години, пада от една от тях и умира. Приятелите му правят дълго филма, посветен на него, защото полицията е конфискувала доста от материала и е била необходима намесата на адвокат. В Смолян Йенс каза още, че в началото родителите на Щефен отказвали да го гледат, но след като видели, се включили в борбата за запазването на гората. Това сега е тяхна кауза. Филмът е много динамичен и безкомпромисен, но героите са прекалено много, разговорите с тях поотделно натежават и внушенията се повтарят.

Красив е късометражният „Мил поздрав от Антропоцена“ (2021, Швейцария) на Лукас Акерман, където четирима млади хора се сбогуват с любимия си природен кът с нещо като писмо, не на шега изплашени от изчезването на ледниците и езерата вследствие на глобалното затопляне. В „Пожертван“ (2021, Канада) на Дейвид Санчес става дума за дръзката тийнейджърка Флави, която в името на социалния и екологичен активизъм е готова да си има работа с полицията и поставя на изпитание нервите на родителите си, които всъщност имат подобни убеждения. Среднометражният „Triple F“ (2021, България) на живеещата в Германия Симона Теохарова е амбициозен поглед към световния екоактивизъм на шест континента, заснет от три екипа. Различни млади хора със сходни възгледи и учени ги коментират, виждаме масови акции, включително на Джейн Фонда и Грета Тунберг, а най-въздействащият епизод между майка и дъщеря се оказа игрален. Пълнометражният „Течения към севера“ (2022, Германия) на Стефен Кронес поема от немска бирена бутилка, изхвърлена на брега на норвежкия далечен остров Лофонтен в Северния ледовит океан. Сложен научноизследователски проект, в който са намесени учени и експерти, но интересът към филма спада поради неговата дължина и обстоятелственост.

 НЯМАШ МЯСТО В НАШИЯ ГРАД (2022, БЪЛГАРИЯ, РЕЖИСЬОР НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ) 

С жените, брака и обучението по женски морал в Китай се занимава „Стари нрави, нов живот“ (2023, Малайзия) на Лам Кан-чао и би бил важен със своята борбена екзотика, ако не траеше 140 минути. Затова пък българският „Нямаш място в нашия град“, ситуиран сред лумпенската футболна агитка в Перник, продължи своя успех след Наградата на СБФД „Васил Гендов“ за най-добър документален филм – той е и суров, и нежен, и помитащ. Но за него в КИНО е писано доста. Любопитен филм е „Амука“ (2021, Белгия) на Антонио Спано. Той стройно разказва за няколко души в съвременно Конго, които опитват да се справят с мизерията с неуморна креативност и амбиция – сами или в земеделски кооперативи. Изправят се срещу политическата немара. Търсят смисъла на оцеляването. Много затрогващ е среднометражният „Детство 2:0“ (2023, България) на Атанас Христосков, посветен на украинските деца (и майки), дошли в България след началото на войната, предизвикана от Русия на Путин. Продуциран от No Blink за УНИЦЕФ, той е фокусиран върху четири случая на сложно адаптиране в екстремни условия. Пронизителни откровения на деца и родители (предимно на руски език), включително и на дейния в помощите към Украйна Александър Алексиев. Направи впечатление и показаният извън конкурса филм „Догументъри“ (2023, България) на Илина Перянова. 7-годишната Ася си играе с кучета, разхожда ги, храни ги, пее си… Живее с тях, тъй като майка ѝ работи в приют „Надежда“. Десет години по-късно той вече не съществува, Ася е на 17, иска да стане ветеринар и е далеч по-свита, отколкото като малка. Майката е неизменно сърдечно засмяна, макар и да няма задни зъби. Безхитростно и внимателно наблюдение върху отношенията дете-куче и изобщо грижата за животните. Ще се показва в училища, но е филм, полезен и за възрастните. В момента Илина Перянова работи върху пълнометражна версия.

 КАК ДА ПОМОГНЕШ НА МЪРТЪВ ПРИЯТЕЛ (2022, ШВЕЦИЯ, НОРВЕГИЯ, ФРАНЦИЯ, ГЕРМАНИЯ, РЕЖИСЬОР МАРУСЯ СИРАЧКОВСКА) 

Личният ми фаворит в пълнометражния конкурс бе разтърсващият филм „Как да помогнеш на мъртъв приятел“ (2022, Швеция/Норвегия/Франция/Германия) на Маруся Сирачковска. Поел от смъртта на любимия ѝ Кими през 2016 г. в Москва, той е страховит, прочувствен и неравен разказ за човешкия провал в контекста на развихрящия се национализъм в Русия по времето на Путин. Маруся Сирачковска среща Кими, когато е на 16 и иска да се самоубие. Влюбват се. Женят се. Снимат се един друг. Путин сменя Елцин. Архивни кадри. Междувременно тя оставя наркотиците, но в тях се вкопчва Кими и няма отърване – метадон, клиники, развод, отново заедно (прочее, и брат му е наркоман, но се спасява)… Майката стоически се държи. Нищо не помага. Националистите са все по-агресивни, а Кими и Маруся – все по-нещастни. Филмът е като реквием – руско поколение с отрязани крила. И, въпреки че става дума за отминали години, внушението му за пагубност е зверски актуално.

 ДЪЩЕРЯТА НА ХУДОЖНИКА (2022, ИЗРАЕЛ, РЕЖИСЬОРИ МАРГАРИТА ЛИНТОН И ЯНИВ ЛИНТОН) 

Среднометражният „Дъщерята на художника“ е също филм, в който режисьорката е главно действащо лице. Самата Маргарита Линтон е на изложба на баща си в Тел Авив – прочут художник, роден в Рига, емигрирал със семейството си от Украйна в Израел в началото на 90^-те. Заедно със съпругата си са приели юдаизма. Известен е с многобройните си автопортрети с дълга брада. Дъщерята звъни по телефона. Кратък разговор с бащата. Тя настоява да се видят след седем години (той има ново семейство с деца). Пак посещава изложбата. И отново, и отново му звъни. Отива в ателието му – напразно. Той непрестанно отменя срещата. В крайна сметка отказва да се снима филм за него и не разрешава произведенията му да се показват. Съкрушена и объркана, Маргарита предприема решителен авантюристичен ход и все пак със съпруга си Янив Линтон съумяват да завършат филма. Той е за търсенето на близост, за нарцисизма на твореца и е лишен от всякакъв реваншизъм. Картини, деца, майка, кучета, брат, дъщери, приятели, Рита с нейния телефон, заместник на бащата… Монтирани изящно, кадрите създават странен портрет на невидян, но чут човек. Филмът предизвика фурор в Смолян. По време на разговора с публиката Маргарита Линтон сподели, че и преди е правила филм за баща си, но само за негова изложба. Върху този са работили три години. Въпреки че отказвал да го гледа, баща ѝ все пак го е видял, след като са му изпратили линк. И е останал доволен. В момента Маргарита снима тв-сериал за нарцисизма.

През ум не ми е минавало, че за художника Любен Стоев, брат на режисьора Джеки Стоев и пословичен купонджия, може да се направи толкова вълнуващ и проникновен филм. В „Моят чичо Любен“ (2023, България/Германия) тандемът Никола Бошнаков – Джеки Стоев е поел от сценария на Ивайло Манев, но решително силна е намесата на големия син на Джеки Рей Ван Цешау – лидер на рокгрупата Freunde der Italienischen Oper (Приятели на италианската опера), който поразително прилича на баща си. Той пристига в София, наследил апартамента на починалия си чичо, задръстен от картини и инсталации – плод на любопитството на художника към низините, мутрите и особеното му чувство за хумор. И, заравяйки се в спомени и архиви, открива богата и нестандартна личност. Дори тръгва по неговите маршрути, приятели, намира в Дрезден първата му любов… Специално за филма и чичо си Рей Ван Цешау прави страхотен рокаранжимент (с китарист и с оркестър) на прочутата песен Меки Ножа от „Опера за три гроша“ на Бертолд Брехт и Курт Вайл – лайтмотивът на филма. Толкова внушително е присъствието на парчето, че не ми излиза от подсъзнанието вече седмица. В YouTube открих всякакви изпълнения на Меки Ножа – от оригиналното, през Луис Армстронг до Андрей Миронов, но не намерих на Цешау. Въпреки че Джеки често присъства в кадър, в монтажа Никола Бошнаков е съумял да поозапти щуротиите му, а по-малкият му син Антони Стоев добре се е справил с камерата. Кадри с живия Любен Стоев са взети от филма на Атанас Христосков „Истории като на кино“ (2015). Дори с някои дължини „Моят чичо Любен“ е чуден – най-доброто, което досега са направили заедно Никола и Джеки.

И други филми гледах, но мястото застрашително нараства дори и за интернет издание. Да не забравя – специални благодарности на грижовния екип на Христо Бакалски.

Родопи филм фест е смислен фестивал с перспективи. С доста чуждестранни гости. Но изисква грижи – и от страна на организатора, и от страна на Община Смолян. Тази година рекламата беше нищожна. Публиката – също. Повече зрители се събираха на вечерните прожекции, което е естествено. Все пак в града няма кой знае колко сериозни културни събития, за да не се обърне внимание на такъв международен форум. Не е само Рожен…