КАТЕРИНА ЛАМБРИНОВА
„Уроците на Блага“ e мрачна морална притча, демонстрираща шизофренните измерения на общество, лишено от базисни морални ориентири. За разлика от предишните филми от своеобразната социална трилогия на Стефан Командарев, които са изградени от няколко паралелни истории, тук фокусът е върху една героиня, минаваща през сложна и драматична вътрешна трансформация, вследствие на лавинообразна вълна от катастрофални обстоятелства. Чрез острата си социална критика филмът прави реалистична дисекция на състоянието на обществото и институциите; съспенсът, тягата и неочакваните обрати в разказа създават усещането за „социален трилър“; черното чувство за хумор в умерени дози повежда историята в плоскостта на абсурда, но трагизмът ѝ има универсални измерения. Наскоро журналистката Веселина Седларска нарече България не държава, а местопрестъпление. „Уроците на Блага“ доказва тази теза, занимавайки се с потресаващата липса на справедливост, социална и институционална опора в българското общество. Въпреки че тазгодишната селекция на конкурсната програма на фестивала Карлови Вари беше на изключително високо ниво (сред силните филми бяха испанския „The girls are alright“, копродукцията между Швеция, Франция и Норвегия „Hypnosis“ и брилянтно заснетия от оператора Крум Родригес „Citizen Saint“, копродуция между Грузия, Франция и България), „Уроците на Блага“ успя да се открои категорично с майсторската си реализация, острото социално послание и хуманизма си, които му донесоха три статуетки: „Кристален глобус“ за най-добър филм, „Кристален глобус“ за най-добра главна женска роля и Наградата на екуменическото жури. Следващата спирка на филма бе на фестивала в Хърватска Motovun, където спечели приза на FIPRESCI. Списание КИНО предалга задълбочени разговори с актрисата Ели Скорчева, режисьора Стефан Командарев, сценариста Симеон Венциславов и оператора Веселин Христов за работата им по филма.
ЕЛИ СКОРЧЕВА. ЗА СВОБОДАТА НА АКТЬОРА
„Уроците на Блага“ е постижение в творчеството на Стефан Командарев – филм, в който всички елементи работят отлично заедно.
Това е филмът, в който Стефан е най-суров, най-безпощаден и най-истински. През всички, които са участвали в създаването на „Уроците на Блага“, тази проблематика е минала като лично страдание и болка – преживяно е, изтръгнато е от душите ни и може би тъкмо затова се получи този филм.
Филмът успява да предаде тази болезненост в една удивително стегната и плътна форма. Неслучайно бе определен като „социален трилър“, но си мисля, че има и още един много ключов елемент – черното чувство за хумор. Предполагам, че е било много интересно актьорско предизвикателство то да се изведе с финес и в точните дози, наред със съспенса, абсурда и трагизма, който съдържа сюжета.
Много харесвам черно чувство за хумор. В материала имаше още повече от него. Имаше моменти, в които буквално се заливахме от смях, но просто нямаше смисъл от тях. Сега хуморът е в точния баланс. Всичко работи за всичко. Такова единение на всички компоненти – досега не ми се е случвало. И в процеса на работа беше така. Спомням си, когато Стефан ми се обади, че е свършил първия груб монтаж и каза, че е станало дългичко. Попитах колко дълго, той отговори 3 часа и 40 минути. А с него преди да започнем репетициите на маса, две седмици се виждахме и работихме по сценария. Харесвам кратките и стегнати форми – всичко, което може да бъде изразено по друг начин, не се нуждае от думи. Мога да изразя всичко с очите си – нямам нужда от друго изразно средство. Това е Божи дар, но човек трябва да си знае и занаята – актьорството си има технология. Близките ми винаги са казвали, че когато правя роля в театъра или киното, започвам да се държа по малко по-различен начин. Това е съвсем естествено, то е алгоритъм. Ние имаме милион качества и недостатъци, които във всеки един от нас съществуват в различно съотношение, и това ни прави много различни. Но, в крайна сметка, носим едни и същи съставки в себе си. Когато изследваш героя си и разбереш кои са нещата, които трябва да промениш в себе си – да натиснеш едни бутони, да приглушиш други – по този начин разместваш съотношението и на практика се превръщаш в различен човек. Актьорството е контролирана шизофрения – така описвам процеса, когато актьорът е двама души едновременно. Но той трябва да съумява да контролира този процес, а това е много изтощително.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Предполагам, че винаги сте била актриса със собствено мнение, която предлага идеи, участва в процеса по създаване на образа, а не просто изпълнява.
Актьорът трябва да има самочувствие. Трябва да се чувства свободен и пред камерата, и на сцената, да може да диша с пълни гърди и да усеща, че е на своето място. Имам огромното щастие човекът, който ме научи на занаят, да е Гриша Островски, защото той беше наистина най-добрият. Прекрасно можеше да те накара да усетиш какво трябва да правиш, кога си верен и не просто да го усетиш, но и да го запазиш. Има толкова много техники за това другите да приемат твоето мнение като свое. Но се получава истински, не когато има единствено съпротивление – необходимо е да има съюзяване, единение в мисленето, доверие.
Филмът би могъл да се определи донякъде и като абсурдистки, защото ситуацията, в която е поставена героинята ви, е тотално абсурдна. Което само по себе си говори достатъчно красноречиво за трагизма на нашето общество и за шизофреничните крайности, в които сме принудени да живеем.
Защото сме абсурдна държава. Затова и чуждестранната преса реши, че драматургичният скелет, върху който е изграден филмът, е измислица на сценариста Симеон Венциславов, която да представи проблемите, които ги занимават двамата със Стефан. Те така и не възприеха факта, че това в България е реалност.
Какво според вас оцени във филма журито на фестивала в Карлови Вари?
Актьорите Майкъл Фасбендер и Патриша Кларксън, които бяха членове на журито, се изказаха много ласкаво за филма. Казаха, че това е техният живот, че са преживели подобни ситуации и емоции. Той специално разказа, че когато баща му починал, майка му се е оказала без средства за погребение, но и за препитание, и докато се е опитвала да намери, са случвали ужасни неща. Затова още докато гледал филма, решил за себе си, че това е неговият фаворит. Така че в своите универсални измерения, филмът докосва проблеми, които засягат всеки човек. Вероятно всеки има близки, възрастни хора, към които изпитва чувство за вина, заради нещо. Мисля си, че това е причината филмът да привлече и съсредоточи вниманието върху себе си. Вероятно е било интересно да се види как ние точно разчепкваме тази тема, защото явно всеки я носи в себе си. Отделно е майсторството, с което сме я разработили. За мен Веско Христов е виртуоз – ненатрапчив, деликатен. За всички хора от екипа мога да изреждам само суперлативи. Всеки си вършеше виртуозно работата.
За да постигнете тази актьорска плътност, вероятно сте рептериали много.
Почитател съм на репетициите, за разлика от други мои колеги, които мислят, че репетициите биха изсушили материала. Това и от режисьори съм го чувала. Но според мен те просто не знаят как да го правят и затова после бичат на емоция, както се казва. Защо не четат Станиславски? Никой след него не е казал нещо по-смислено. В интерес на истината нито един друг кинорежисьор, с който съм работила, не е репетирал предварително с актьорите – имало е много разговори, анализи, особено с Въло Радев за „Адаптация“ или с Иванка Гръбчева, но не и репетиции. А репетициите помагат и да се усетиш с партньора си, чисто емоционално. Много идеи се появяват по време на репетиции. Наример, прекрасната обратна захапка на Ирини се роди по време на една от репетициите. Страхотна беше. Ето много бих искала да играя в материал, в който с две от любимите ми актриси Ирини Жамбонас и Светлана Янчева ще сме равностойни. Надявам се някой ден да се случи. Ето, че се сбъдна мечтата ми да играя с Геро! Разбира се, бих искала да си партнирам и с много други талантливи актьори, които харесвам, като Елена Телбис от младото поколение например.
За „Уроците на Блага“ сте ходили предварително и в Шумен, за да усетите средата, в която ще се снима филма. Апартаментът на Блага е подреден изключително добре от художника Ивелина Минева, а и с гледката към паметника, е страхотна находка.
Беше важно да усетя апартамента като мой. Предложих на Ивелина да отидем в старата ми къща в Пловдив и да си избере оттам каквото ѝ върши работа. Тя взе доста неща, като снимката на баба и дядо с мен като бебе, едно плюшено мече с шал за стаята на сина на Блага, който бях оплела за моята дъщеря. Има такива неща, които неизменно дават отражение… Тя си хареса и един порцеланов сервиз, с който да аранжира къщата на Иван Вазов и аз ѝ казах, че единственото, което искам, е да пише, че е дарение от Ели Скорчева.
Благодарение на продуцентските усилия на Стефан Командарев и Катя Тричкова сте имали и дълъг снимачен период и продукционен комфорт, който малко български продукции могат да си позволят.
Да, така е. Снимачният период беше близо месец и половина, което наистина даде възможност работата да протече много спокойно. Ето един пример: за ключовия епизод с измамата, която се снима в един или два кадъра, но с три различни камери, имахме цял отделен ден за репетиции, в който да изчистим мизансцена, да разположим емоциите си в рамките на това сгъстено време и пространство, а и да се изпипа сцената технически. На следващия ден я зансехме в два дубъла.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Какво добавихте от себе си към героинята, която минава през толкова сложни вътрешни и външни трансформации?
Сценарият, който беше написан прекрасно, съдържаше тези сложни обрати. Но в интерес наистина Блага е много различна от мен като експресия – тя присъства по коренно различен начин в живота. Много е стегната, много обрана, много гълта навътре. Така че аз се нагодих към нея, но от себе си добавих моето разбиране, че не приемам „не“за отговор. Аз съм много креативна по природа и когато нещо не се получава по един начин, опитвам втори, трети… докато мога да изобретявам начини.
Когато попадне в ръцете ви сценарий, как подхождате към него?
Винаги визуализирам всичко, когато чета, когато слушам. Неволно е – просто съм запазила въображението си и възможността да визуализирам материала. Обичам да чета и чета много. Имам слабост към приказки, обожавам скандинавските автори, любим ми е Кърт Вонегът, но съм пристрастена и към речници и енциклопедии. Това се дължи на моето безкрайно и несекващо любопитство към познанието. Изпитвам любопитство и към различни персонажи, които са сложни, интересни. Понякога дори и към мъжки персонажи. Първият ми спомен за филм, който съм гледала с баба и дядо на почивка във Велинград беше „Троянската война“ със Стив Рийвс като Еней. И когато се прибрахме в Пловдив – нашият дом се намира на хълма под статуята на Альоша, а в близост се строеше нова къща, поради което имаше струпани много камъни – аз поставих тъкмо там „Троянската война“ с децата от махалата. После продавахме и билети за зрители.
Предполагам, че по това време се е появило и желанието ви да бъдете актриса?
Винаги съм искала да бъда актриса. И когато съм искала да стана ядрен физик, и когато съм искала да бъда историк, или балерина – винаги обертона и доминантата е била да бъда актриса. Всички останали интереси са били породени от любопитството ми към света. И винаги съм успяла да докарвам работата до игра, без значение каква е. И не съм спирала да играя.
90-те години са едно особено време, в което доста неща се сгромолясват, но е факт, че е и време на промяна, на много нови възможности, от които може би най-много се възползваха неправилните хора.
90-те години бяха мътно време. Имаше наистина много възможности, но те бяха в много стеснен диапазон, най-вече в сферата на финансовия бизнес. От тях можеха да се възползват всички с нюх в тази сфера. За сметка на това културата изпадна в унизително положение. Никога не съм страхувала да опитвам нови неща, защото промяната поддържа вкусът към живота. А и имам самочувствието на човек, който дори и да не знае нещо, може да го научи. Но също така, когато усвоя ново знание или умение, и се усетя добра в него, то спира да ме предизвиква. Само с актьорската работа не е така, защото тя непрекъснато те кара да предизвикваш себе си.
Донесoха ли ви по това време разочарование артистичните и политическите среди?
Със сигурност не съм човек, който се разочарова, а човек, който слага чертата и преминава нататък. Разочарованието е напразно хвърлена емоционална енергия, която не води до нищо. Затова и не обичам хвърлянето в миналото – хубаво е да си спомняме, но да се връщаме непрекъснато към него, не носи нищо добро. Но през 90-те години беше по-лесно да се откажеш от мечтата си да играеш.
Нима е възможно това да е лесно решение?
Ами да. То просто нямаше за какво да се мечтае, нямаше какво да се иска, какво да се играе. Нещата започнаха да се пооправят след десетина години – появиха се по-добри филми. Пентайсетина години, след като вече бях взела това решение, ми се прииска да се върна обратно към актьорството, но просто не исках сама да напомням за себе си. Казах си, че който има нужда от мен, ще ме намери. Така и стана. За актриса на моята възраст да получи толкова мащабна задача, е като шестица от тотото. Но първото нещо, което ме накара да приема, беше самата творческа персона на Стефан Командарев, понеже дотогава друга не познавах. Той има собствен почерк, без да робува на мода, но въпреки това винаги е на гребена. После ме грабна и самия материал, както и целият екип от изключителни професионалисти. Сега много се надявам да има смислен дебат около филма, когато излезе по кината.
Парадоксално е, че дори и да имаш творчески успехи, те не са достатъчни, за да се чувстваш свободен.
Да си свободен в изборите си. Да имаш възможност да откажеш. Затова моите упреци към политиците са: че нямат кураж; че нямат достатъчно мениджърски способности, затова е добре да ангажират компетентни хора за съответната работа; и най-вече че те дори нямат представа от чудовището бит, срещу което всяка сутрин се изправя българина, в момента, в който си отвори очите и цялата му енергия и сила отива в преборването на това чудовище, което и на сън не му дава мира.
Вменения по време на социализма страх пред институциите ли е причина за изпадане в такава ситуация, като героинята Блага?
Не е страх. Авторитет е. От безсилие, от нямане какво друго да направят, институциите подстригваха, слагаха печати – и на мен са ми слагали. Но когато търсеха защита, хората я получаваха. Истината е, че на едро хората от моето поколение бяха лъгани много, но на дребно не бяха. На едро ни лъгаха с блестящо бъдеще, с равенството, че ще получиш не колкото си изработиш, а отколкото имаш нужда. Но то просто не е възможно и аз го знаех още като ученичка в техникума. Защото природата не търпи равенство. Всички сме различни – с различен интелект, с различни дадености. Дребните неща ни бяха осигурявани, за сметка на цялостната несвобода. За да ни затворят очите за големите лъжи. Смятам се за щастливка, защото никога не съм си затваряла устата, а за много неща са можели да се хванат – но наистина е въпрос на шанс, въпрос да те бележат. В големите градове беше по-лесно да се оцелява, в по-малките градове животът беше по-сатрапски. Разсъждавайки за персонажа на Блага, си мисля, че е била галеник, сигурно не са ѝ се случвали лоши неща, още повече, че мъжът ѝ е бил част от системата. Но най-вече колкото по-интелигентен е един човек, толкова по-наивен е. Защото той самият има стабилен морал, който прехвърля по презумпция върху останалите. Непонятна му е насрещната недобронамереност и перверзност, ако щете. Подозрителни са по-простоватите хора. Парадоксално е, но е така.
Кое е жертвеното поколение?
Първото пожертвано поколение е на нашите родители, родени между 1925 и 1935 г., които по време на събитията на 1944 г. са били вече пораснали, вече изградени хора, които е трябвало коренно да променят цялата си ценностна система. Това е било жестоко. Второто поколение са тези, които през 1989 г. са били вече пораснали деца, изградени хора, и същият този срив им се случи и на тях. Ние, родените през 50-60-те години на миналия век, сме доста комфортно гледани, по-защитени сме били. По време на промените бяхме зрели хора и, ако не сме били наясно в началото, поради липса на информация и един идеализиран в представите ни западен свят, то можехме бързо да се ориентираме в ситуацията. За по-крехките психики в по-крехка възраст, това не беше възможно. Затова мисля, че големите пожертвани поколения са тези. Не сме ние.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Била сте много активна в политиката в зората на Прехода.
Да, бях много ангажирана. Пътувах повече от два месеца по различни места, за да разговарям с хората преди първите демократични избори след 1989 г. Тогава предложих да се включат още популярни лица, които да пришият своят имидж към СДС, и постепенно се включиха и други артисти, музиканти... Предложих също така да се направи нещо като Бюро за политически маркетинг, в който да се подават доклади за настроенията на хората по малките наслени места, защото там беше коренно различно и нямаше чак такава еуфория, каквато имаше в големите градове. Но не се прие, а по-късно разбрахме колко ченгета е имало, които може би съзнателно са подривали процеса. Участвах активно и в Града на истината, даже бях негов кмет – въртяхме се на ротационен принцип пет-шест човека от ядрото, за да не се натоварва само един, а и на всички да им стане ясно за какво става въпрос. Когато всичко излезе извън контрол, ние сами разрушихме града. Имаше страшно много провокации и трудности от най-различен характер и в един момент сами решихме да го прекратим, но той вече беше изпълнил своята задача и нямаше смисъл да се продължава. Когато видях колко много гастрольори има в тази еуфорична вълна, която в началото беше истинска, поне за мен беше така, си казах, че това не е моето място.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Интересувате ли все още от политика?
Разбира се, че продължавам да се интересувам от политика, защото вярвам, че аполитчният човек е негоден. Всичко около нас е политика и няма как да не се вълнуваме от нея. Вярвам, че докато се раждат хора, които да се борят за доброто и добрия живот, не само за себе си, но и за другите, има надежда. Винаги е имало. В „Шантарам“ прочетох една интересна мисъл, че понякога хората вършат правилни неща с погрешни мотиви, а понякога погрешни неща с правилни мотиви.
Парадоксите на историята.
Вярвам, че ще започне да се пооправя държавата. Неизбежно е. Тъкмо опитът на човешката история го показва – нещата потъват, потъват, докато повече не може и започват да се градят наново до някакво ниво, в което са почти идеални и тогава изведнъж се сриват, защото вече са непоносимо идеални и сладки.
* * *
СТЕФАН КОМАНДАРЕВ. ЗА ПОЧТЕНОСТТА И НЕЙНИТЕ АНТИПОДИ
През какви вътрешни и външни процеси преминахте през годините, за да оформите специфичния си авторски почерк и режисьорски подход?
Сложно е да се каже, а и доста години минаха. Слава богу, човек се променя. Другото е по-опасно – да се повтаряш и да правиш едни и същи неща. Ако се обърна назад, първият ми филм беше „Пансион за кучета“, по прекрасната пиеса на Юрий Дачев. По това време бяха минали четири години, откакто бях спрял да бъда лекар и бях започнал да се занимавам с кино. Търсех своето място. След това се появи книгата „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, която ние екранизирахме. Това беше в периода, когато на България предстоеше влизането в Европейския съюз. Бяха минали трудните години, имаше оптимизъм и очаквания за големи промени, чрез които България да стане пълноправна част от Европа. Този оптимизъм го има и във филма. След това имаше един преходен период, в който отново се усещаше някаква връзка с неизлекуваните травми от миналото. Но тогава вече се бяха родили двете ми деца, и започнах да обръщам поглед все повече към настоящето, тъй като децата израстват в него. В „Съдилището“ стъпих върху документалните филми, които вече бях заснел в Ивайловград, Родопите, и освен към миналото, насочих вниманието си върху проблемите тук и сега, които предлагат изключително богати сюжети за кино. Казвам го със съжаление, защото в България на всяка крачка виждаме необходимост от промяна и подобрение. Със „Съдилището“ започнах този процес - да се вглеждам в проблеми около нас, свързани с неправда и несправедливост - който се разви по-късно, съвсем естествено, и в сюжетите на „Посоки“, „В кръг“, а сега и в „Уроците на Блага“
Каква е ролята на социално-ангажираното кино?
Един филм се прави от много хора и е наша отговорност да насочим прожектора към проблемите, които виждаме и усещаме в средата, в която ние и семействата ни живеят, за да може да се обърне внимание, да ги видят повече хора, които да излязат от зоната си на комфорт, от стъклените дворци, които обитават – с надеждата, че нещо може да се промени. Винаги съм казвал, че едно от хубавите неща, които съм наследил от миналото си на лекар, е че, за да е възможно да се реализира най-доброто лечение, то трябва да започне от един много важен етап – поставяне на точната диагноза. Затова, с филмите си от „Посоки“ насам, се опитваме да диагностицираме обществените проблеми. Няма нужда да навлизам в статистики къде се намира България по редица показатели, като социално неравенство, несправедливост, образование, култура… На този фон, за мен, като автор, изглежда цинично да се занимавам с друг тип кино.
„Уроците на Блага“ е тематично богат филм, който се занимава с действителни остро-социални проблеми: в него присъства осезаемо усещането за несправедливост и отсъстващ морал в българското общество; представена е уязвимостта на различните социални групи, но най-вече на възрастните хора, които са някак изоставени от всичко и всички; виждаме косвено проблемите с корупцията и неработещите в интерес на гражданите институции; зачеква се и темата за условията, които срещат емигрантите в нашата страна. И все пак каква беше началната точка, от която се роди този филм – кои бяха основните теми, с които искахте да се занимавате?
По естествен път се събраха тези теми. Тръгнахме от желанието да направим филм за поколението на нашите родители. За мен и за съсценариста Симеон Венциславов, в нашето детство, освен нашите родители, изключително важна роля са имали учителите и то специално учителите по литература. В този смисъл съвсем естествено образът на Блага се събра с колективния образ на учителката по български език. Темата за поколението на нашите родители ме вълнува отдавна – тя присъства и в „В кръг“ през образа на Павел Поппандов, продължава да ме вълнува и днес. През последните години изпратих от земния им път и двамата си родители – бях и до двамата в последните им години. Основната ми битка, извън чисто битовата страна, беше да съхраня достойнството им. И това беше и с майка ми, и с баща ми, който в последните години беше с много тежък Алцхаймер. Така или иначе това поколение беше основната жертва на така наречения преход, защото те бяха доведени до ситуация на борба за житейско оцеляване. Това се случи и с поколенията пенсионери след тях – продължавам да го виждам всеки ден. Когато поставиш едно човешко същество в ситуация, в която трябва да се бори за чисто социално оцеляване, първото нещо, което изчезва, е достойнството.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
С какви илюзии и надежди влезе това поколение в Прехода?
Като нас. Със същите надежди, че нещата ще се променят. Майка ми и баща ми бяха на всеки син митинг и бяха оптимисти, че ситуацията ще се промени към по-добро и за тях, и за нас, по-младите. Аз бях виден участник в стачките от началото на 90-те години, като председател на стачния комитет на Медицинска академия, но в крайна сметка онова, за което мечтахме тогава, не е това, което имаме сега. Ако някой каже обратното, значи той дълбоко лъже.
Пропуснати възможности за истински напредък, поради огромната корупция. Според вас в какво се крие основната причина различни хора да стават жертви на откровени измамнически схеми?
Това са хора, които стават жертва на своята лоялност към държавата - институциите. Срещнахме се със страшно много жертви на телефонни измами и в голямата си част това бяха образовани, възпитани, интелигентни и културни хора, които изпитваха огромен срам от случилото се. Когато на тези хора, които са работили през целия си живот, били са изпълнителни, почтени и коректни, се обади по телефона човек с твърдението, че е главен комисар от полицията и иска тяхното съдействие, те неминуемо продължават да следват своята линия на лоялност. Впрочем схемите въобще не са елементарни. Благодарение на журналистката Тина Ивайлова, със Симеон Венциславов имахме възможността да се срещнем с истински телефонен измамник. Имахме четиричасова среща с него в Русе, по време на която го помолих да изпълни ролите, които играе по телефона пред своите жертви. Той беше толкова добър в изпълнението на ролите си, че аз му вярвах почти на сто процента. Измамниците са безкрайно изкусни – може би се дължи на природна даденост и на сериозна професионална подготовка, но те действително са изключително убедителни.
Още по-трагично е заключението, че лоялността се превръща в белег на уязвимост.
В държава, в която лоялността и почтеността не се ценят, тъкмо хората, които носят тези качества, се превръщат в жертви.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Във визуално отношение има много интересни, дори радикални идеи: например наличието на цели епизоди, в които не виждаме лица или пък второстепенните персонажи са оставени на без фокус. Интересна е и смяната на форматите на изображението. Как стигнахте до тази концепция и как я обвързахте с драматургичната форма?
Както и в предишните филми, с Веселин Христов се постарахме да създадем визия, която да бъде максимално адекватна на драматургията. Това е разказ за една жена, която преминава през много сложни вътрешни и външни преживявания и промени, и още от самото начало решихме, че тя е важната. Тоест тя да е максимално на фокус, а всичко от останалия околен свят да бъде на безфокус, за да може да изпъкне героинята. Това, което ние правим с Веско, е да гледаме много филми и да обсъждаме различни визуални стилове. Абониран съм за професионални сайтове за операторско майсторство, където можем да гледаме и да разискваме различни варианти за снимане и изграждане на драматургичен образ. Както за всеки филм досега, така и за „Уроците на Блага“ това беше един многомесечен период на умуване, на проби – ходихме много пъти в Шумен преди снимките на филма, където с малка видеокамера предварително заснемахме някои отделни епизоди, пробвахме различни варианти и гледни точки. Смяната на формата се появява в много филми. Това е едно от изразните средства на киното, които работят и въздействат зрително подсъзнателно на публиката. Естествено, по-тесния формат, 4х3, когато кадърът е по-събран, се фокусира повече върху персонажа и се вглежда в него. По-широкият формат е по-бъбрив, в него влиза повече от околния свят. В нашия случай, колкото повече напредва действието, толкова повече изображението се събира и затваря в основния ни персонаж.
Работа ви със средата също е много впечатляваща – сценографската концепция за интериорите, изборът на локации, визуалните решения, които подчертават посттоталитрарната разруха и клаустрофобичното усещане за живота в малкия град, над който се извисява монолитен паметник от времето на социализма. Какви акценти търсихте?
Шумен е безкрайно интересен град с архитектурната си смесица от по-стари сгради и такива от тоталитарното време, както и с този паметник, който се извисява над града и неговата символика, въплътена в 1300-те стъпала, водещи към него. И в чисто житейски план, Шумен се намести много естествено в цялата художествена конструкция, защото това е един от най-старите български градове, с огромна културна традиция. Неслучайно във филма присъства и Шуменския симфоничен оркестър, който е най-старият симфоничен оркестър в България. Диригентът му Калина Василева написа музиката за филма. Този град носи културното си минало, но и всички белези на днешния упадък. В този вече над трийсет-годишен преход, знаем добре, че една трета от българското население напусна страната, без да сме били във война. Шумен е пример за град със солидна култура, който днес е обезлюден и в който са останали предимно възрастни хора. По отношение на цветовете и тоналността Веселин Христов свърши основната работа, като идеята беше да бъде максимално реалистично, есенно-зимно, с един преход към пролет, който да работи парадоксално, на принципа на контраста. В първата половина на филма има зимно усещане, дори и снежни кадри, а с промените в психиката на персонажа на Блага решихме, напук, да потърсим контраста в една разцъфваща природа, която я заобикаля.
Блага стига ли до катарзис и може ли да бъде опростена?
Харесвам точно такъв тип филми, които оставят зрителя с много въпроси – какво се случва с героя, накъде отива и какво ще се стане с него. Звягинцев, който за мен е един от най-добрите европейски режисьори, казва, че киното трябва да поражда морално безпокойство. Към това сме се стремили и ние.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Разкажете как протече работата ви с актьорите – с Ели Скорчева, която се завръща след 30-годишна професионална пауза в изключително сложна, тежка и сериозна роля, с Герасим Герогиев – Геро, който има нелеката задача да изгради плътен и ярък образ единствено през гласа си, но и с Розалия Абгарян, чийто персонаж внася още един пласт на емоция и дълбочина във филма.
Всеки от актьорите си тежи на мястото. Розалия направи много силна роля, Геро – много нетрадиционна. Моят режисьорски подход включва дълги репетиции, чрез които изграждаме актьорската плътност. С Ели репетирахме и отделно, но и с всеки един от партньорите ѝ. Тя беше много отдадена на работата си, вглъбена. На финалното празненство за края на снимачния период дойде, и с огромна усмивка каза: „Най-накрая вече съм Ели, а не Блага“, защото всъщност тя е много различна от героинята си и трябваше малко по-малко да изградим този образ.
В подготвителния процес за мен е важно актьорите да станат съавтори на материала – затова заедно с тях променяме и преработваме елементи от сценария, изчистваме или добавяме. Често работим в посока на намаляване на диалога. Винаги се радвам, когато успяваме да заменим диалог с някакво действие, защото това работи много добре за филма. Така че, когато отидем на снимки, ние вече сме един много сплотен екип, който е подготвен във всички елементи, а това е много важно за крайния резултат.
Впрочем във финалния монтажен вариант на филма отпаднаха сюжетни линии с актьори, които много харесвам – Димитър Баненкин и Димитър Пишев. С монтажиста Нина Алтъпармакова вървяхме към изчистване на структурата и някак усетихме, че самият филм изисква тези линии да отпаднат. Лично се обадих на актьорите – най-човешки им обясних, а те разбраха защо е необходимо и го приеха колегиално и професионално.
Кои бяха най-предизвикателните процеси в създаването на филма от продуцентска гледна точка? Разкажете ни за работата си с немските копродуценти от 42 FILM?
С немската продуцентска компания 42 FILM работихме заедно за първи път по „Уроците на Блага“, но сега работим и по новия филм „Made in EU“, чиито снимки планираме напролет. Чисто продуцентски най-големият абсурд беше, че чакахме почти година, при осигурено финансиране от България и Германия, и спечелен Eurimages, заради приемането на новия закон за кино и нотификацията, но после имаше закон за кино, а нямаше правилник за прилагането му, и дълго време стояхме на трупчета. Опитвахме се да обясним ситуацията на немските ни копродуценти, но за тях беше непонятно, някакъв пълен абсурд. Беше безкрайно изнервящо за всички, защото хора, с които сме работили и искаха да бъдат лоялни към нас, отказваха други ангажименти, за да бъдат във филма, но, поради тези причини, на нас ни се налагаше да отлагаме снимките на няколко пъти. В крайна сметка започнахме да снимаме с взет заем, но имахме пълната подкрепа на ИА „Национален филмов център“ и на втората седмица от снимачния период започнахме да получаваме финансиране оттам.
За съжаление тези вътрешни проблеми и трудности, които възпират нормалния ход на филмопроизводствения процес, се отразяват върху разгръщането на потенциала на българското кино.
Една от основните причини за това е, че и политици, и експерти от Министерството на културата не си вършат работата, за която получават заплати. Защото в последната година е ясно, че има проблеми, които пречат на работата на ИА НФЦ и вместо Министерството с целия си юридически и административен капацитет да изчисти тези пречки, те си измиват ръцете, прехвърляйки топката към кинаджиите, които сами трябвало да си решават проблемите. До момента се направиха n-броя работни групи с хора от киното, въпреки че ние нито сме юристи, нито имаме опит с администрацията. Тези работни групи се назначават, за да се губи време и енергия, защото когато искаш да не направиш нещо, правиш работна група. Този подход го знам от приятел, който за кратко беше депутат. И стигаме до момента, в който проекти, по които е работено с години, са блокирани, въпреки че имат спечелено финансиране, защото на този и на онзи не им харесват резултатите. Никога не бих си позволил да блокирам сесия – когато съм губел, съм си казвал, може би моят проект не е достатъчно добър и е било повод да положа усилия да го подобря. „Светът е голям“ бе отхвърлен много пъти. Да не говорим, че все още няма устройствен правилник на НФЦ, поради което агенцията функционира с 13 служителя, които трябва да се справят с един огромен обем от работа.
* * *
СИМЕОН ВЕНЦИСЛАВОВ. ЗА ПЪТЯ КЪМ ИЗКУПЛЕНИЕ И ПРОМЯНА.
Как се разви вашият професионален артистичен вкус във времето? Кои бяха важните текстове, филми, автори и идеи за вас?
Започнах да работя в киното като киноман от дете. Надявам се един ден така и да си тръгна. Първите ми „учители“ бяха пиратските (тогава други нямаше) VHS касетите от видеотеката в родния ми град – Бяла Слатина. Във времена без Нетфликс и HBO. Това беше нашият ескейпизъм в зората на 90-те, в град и държава, които се разпадаха в началото на труден, а днес изглежда и безкраен преход. VHS касетата беше три часа и обикновено на нея имаше записани два филма. Ако първият е малко по-дълъг, на втория му липсва финала. Има филми, чиито финали съм гледал много години по-късно, когато започнаха да навлизат легалните касети и DVD-та. Новите филми бяха запазени месеци напред. Имаше списък с чакащи. За качество да не говорим. Повечето бяха снимани нелегално в киносалони. Понякога камерата падаше и трябваше да гледаш филма с наклонена настрани глава. Хора минават пред екрана. Сега ми се струва забавно, тогава беше ежедневие. Ходехме и на всичко, което даваха в местното кино. Днес киното е магазин за строителни материали. Другите ми учители са Depeche Mode, Lou Reed, U2, David Bowie, Joy Division, Leonard Cohen, ранните филми на Вендерс... и още много хора, групи и автори, които съм срещал по пътя си през годините. От две години се уча и от сина ми – Йоан. Важно решение беше да запиша втора бакалавърска степен – Драматургия в НАТФИЗ, където научих основите. За професионалното ми развитие днес, най-важна роля изигра срещата и работата ми с Милко Лазаров, който даде шанс на един неопитен сценарист да участва в, меко казано, доста смел и неконвенционален проект като „Ага“. Това ми отвори пътя за работата със Стефан Командарев и останалите режисьори, с които в момента подготвяме проекти. Имах късмет, но знам, че всеки ден се опитвам да защитя този късмет с работа. Все пак усещам, че най-силна енергия в работата си черпя от северозападната душевност, която нося в себе си. Израснах в регион, където светогледът е странен микс от сарказъм и дори вулгарност, зад които всъщност се крият силен дух, болезнена искреност и липса на суета.
Какво най-често ви води в процеса на писане – сюжетът, конкретен герой, тема или чувство? Кога чувствате най-голяма свобода в работата си?
Преди да напиша първата буква, най-важно за мен е да знам за какво всъщност е филмът. Кое е ядрото, каква е темата, духа, стилистиката. Жан-Клод Кариер казва, че всеки филм е направен заради една единствена сцена в него. Разбира се, това не важи за всички филми, но добре описва за какво говоря. Водиш зрителя, за да му разкажеш една история за отмъщението, любовта, самотата, отчуждението, героизма, комплексите и т.н. Всичко останало е фон, среда, те правят филмите уникални и различни. Това ги дефинира локално, но винаги трябва да търсиш универсалната тема, човешката, която може да бъде разбрана от всяка точка на света. Работата в киното е невъзможно да бъде самотна и затворена. Сценарият е процес и той никога не е завършен, докато някой не се провикне „That's a wrap“. Най-голяма свобода чувствам, ако знам, че хората, с които работя, ми имат доверие и разбират, че написването на един сценарий може да мине по най-прекия път, а може и да изисква да направиш голям обход, за да стигнеш дотам, накъдето си се насочил. За мен няма универсални решения и схеми. Понякога става бързо, понякога е нужно време. Началото обикновено е трудно. Виждал съм дори притеснение в очите на режисьор, когато прочита първия драфт на трийтмънта. Виждал съм и как то изчезва в процеса на работа. Писал съм невероятни глупости и в това няма нищо странно, срамно или необичайно. Въпросът е да не се отказваш, да знаеш накъде отиваш и как да го постигнеш.
Имате богат опит като сценарист. Работите с различни творчески екипи. Как подхождате към материала, когато работите в съавторство?
И до днес нямам усещането, че имам кой знае какъв богат опит, въпреки че като сценарист, в последните 7-8 години, имам участие в 6 пълнометражни филма (два от които предстои да излязат на екран). Все още го приемам като някаква игра. Когато започвах, си казах, че ако докарам дотам да имам кредит за 7 филма, ще се откажа. Седмият е пред снимки и работя по още няколко проекта в момента. Някак много бързо стана всичко. След като завърша всичко започнато, пак ще помисля по въпроса с отказването. За мен е много важно, когато започна работа с някой режисьор, с който не съм работил досега, да отделя нужното време да го опозная. И като човек, и като професионалист. Да усетя естетиката му за кино. Различната естетика предполага и различни драматургични подходи. Знам, че във всичко, по което съм работил досега, съм вградил част от сянката си. След всеки нов филм се чувствам по-уморен, но не вярвам, че има друг начин да си добър в работата си. Не само в киното. Трябва да дадеш най-доброто, на което си способен. И никога да не забравяш, че не си гениален и никога няма да бъдеш. Това много освобождава. Работата ми е толкова добра, колкото са и способностите ми. Има много по-добри от мен и аз искрено им се възхищавам. Това, което мога да направя аз, е да се опитвам да не правя компромиси с усилията, които влагам в даден проект. Това би трябвало да важи за всеки професионалист. Талантът е малък процент. Другото е любов към киното и отдаденост. Киното дава много и взима много. Нямам проблем да работя в съавторство и сценарият да се променя по време на снимки, ако това е за доброто на филма. Понякога се получава по-добре, понякога не. Но това е отговорността на режисьора. Уверен съм, че никой режисьор не иска да направи филма си по-лош. Каквито и решения да се вземат от него, те са били, защото е вярвал, че така се получава по-добре. Не съм от сценаристите „from page to stage“. Не се ядосвам, ако някой промени една или друга дума в сценария. Не надценявам работата си, но не я и подценявам. Знам с какво съм допринесъл за филмите, по които съм работил и не се срамувам от тях.
Каква беше драматургичната ви концепция за „Уроците на Блага“? Интересно е, че сте постигнали въздействащо преплитане на различни гледни точки – най-вече в преобръщането на позициите „жертва“ и „участник“, но също така и в сблъска на гледните точки на Блага и нейната ученичка за състоянието на страната ни и свободата ни в нея; амбивалентно е и отношението към институциите във филма.
Това не е филм за телефонни измамници и техните жертви, да започнем оттам. Историята с измамата е просто ракета носител, която да изведе в орбита другата, много по-лична и болезнена история за унижението, за избора между доброто и злото, за това дали да забравим, простим и продължим напред или да прекрачим принципите си, когато вече не виждаш смисъл да живееш по правилата. Мисля, че филмът успява да зададе повече въпроси, отколкото дава отговори, което е добре. Повече от това не ми се иска да казвам в момента. Хората ще имат възможност да го видят през ноември на голям екран и сами да преценят. Когато един филм е готов, той вече не е в контрола на неговите създатели. Оттук нататък думата имат зрителите и критиката.
Вярвате ли, че изкуплението наистина може да излекува и пречиства героите ви? Блага стига ли до тази катарзисна точка?
Пътят към изкуплението е дълъг и сложен. Не винаги ти се отдава възможност да излезеш на него. А отвори ли ти се такава възможност, бързо трябва да решиш дали да я грабнеш, защото тя няма да е там вечно. Направиш ли го, не очаквай да е лесно. Ние като човечество сме много близо до момента (дано не сме го пропуснали), в който трябва да се огледаме и да решим как да излезем на магистралата на изкуплението, защото има много за какво да се замислим. Е, на Блага ѝ се предоставя тази възможност и, както пишеше в една рецензия в чуждестранната преса: „на финала филмът ни оставя с въпроса „А вие как бихте постъпили в това положение?“.
Според вас отърси ли се поколението на нашите родители от илюзиите си за миналото и какво спечели и какво загуби то през последните 30 години?
Мечтая си един ден да мога да отговоря на този въпрос с „да“, но уви, изглежда още не сме стигнали дотам. Така и не се случи истинската промяна. Законът за лустрацията, осмислянето на митовете за комунизма и Русия и отърваването от тях. Наложи се една маргинализация на всички етажи на властта, която се пренесе в културата на улицата (и обратното) и това погубва вече няколко поколения деца, които израстват без добрия пример и важните житейски ценности. Единствено инвестиция и много работа в областта на културата и образованието могат да ни издърпат нагоре. Арогантните и опасни шофьори на пътя, изпочупените чисто нови детски площадки, агресията между хората, всичко идва от образованието. Този проблем не може да се реши отгоре надолу. Трябва да се почне от основата. За съжаление след началото на войната в Украйна стана ясно, че желязната завеса никога не е падала. Не вярвах, че в България има толкова много хора, които продължават да изпитват носталгия към СССР. Всеки един, който се опитва да натика страната ни в лапите на Путин, за мен е заплаха за детето ми. За бъдещето му. Наш дълг е да запазим тяхното бъдеще. Най-важното в момента е, на всяка цена, този път да успеем да останем от правилната страна на желязната завеса. Това е цивилизационен избор, който ще бележи живота на хората, за много поколения напред. За мен този избор е толкова очевиден, че ми е трудно да опиша своето неразбиране, как една част от населението застава срещу него. Хората се вторачват в детайлите и пропускат по-голямата картина, в която една страна воюва сама за бъдещето на цяла Източна Европа. Има и много хора, хора с власт, които откровено ни теглят към миналото и се опитват да саботират всичко постигнато дотук. Аз лично изпитвам онова странно, неприятно и леко нелепо чувство на колективен срам, всеки път когато чуя реч на Президента. Върхът на глупостта беше внушението, че Украйна иска да води тази война. Първото ми образование е историческо и сега ще кажа нещо като историк. Имам лоша новина за г-н Радев, свободата винаги намира начин. Който и да спечели тази война, колкото и години да минат, свободата ще победи. Свободните хора ще тържествуват, а той ще бъде забравен от историята.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
В социалната уязвимост ли според вас се крие основната причина затова различни хора да стават жертви на откровени измамнически схеми, но и на дезинформацията в медийната среда?
Преди време прочетох някъде, не помня къде, нещо, което звучеше долу горе така: „Преди си мислехме, че липсата на информация е причина за глупостта, сега знаем, че не в това е причината“. Засипани сме с информация, която е толкова достъпна, че се събира в малка кутийка в джоба ни. Вместо това да ни издигне на друго ниво като човечество, ние се върнахме в Средновековието. Забелязвам, че броят на хората, които вярват, че Земята е плоска и че някой ги пръска с „незнамсикакво“ от пътническите самолети, плашещо се увеличава. След 500 години историците ще се обърнат назад и ще напишат за нашата епоха, че „тъмните векове“ още не са отминали. Мислил съм си много, защо хората се поддават на тези измами. Защо схемата, в която ти се обажда мним полицай, работи така добре. За мен има две основни причини. Първата е 45 години комунизъм, в който психиката на тези хора се е изкривила дотам, че ако ти се обади някой „авторитет“, ти като робот започваш да правиш каквото ти каже, без излишни въпроси, а втората е недоверието на хората към банките. Вероятно страхът от пирамидите през 90-те, който и до днес ги кара да държат парите си „под дюшека“, вместо на сметка. Най-голямата социална уязвимост сме ние самите. Нашето безкрайно търпение към наглостта, към арогантността, към насилието, към глупостта. Позволихме неуките насилници да ни завладеят. Комплексите ни са най-малко 111 метра високи и 400 шева дълги. За съжаление това трудно ще се промени, когато бюджетът за култура, вместо да се вдигне до 1%, се намалява до 0.4%. Това е подигравка, особено, когато двете най-хубави новини, свързани с България в последно време, дойдоха от областта на културата. Преди дни бях в Румъния и във всяка книжарница в Букурещ можеш да видиш „Времеубежище“, обърната с корица напред като акцент. Предполагам, че е така в целия свят. Това е пилон, който не може да се види с очите на бедните духом. Те си искат бетона. Все пак вярвам, че промяната е възможна, но тя трябва да започне първо вътре в човека и затова е нужна целенасочена работа в образованието и културата.
* * *
ВЕСЕЛИН ХРИСТОВ. ДА РАЗКАЗВАШ ЕМОЦИИ В ОБРАЗИ
Как се работи с образи? Кое се разказва най-трудно: емоциите, действията или идеите и защо?
Според мен най-трудно е да се разкаже и да се покаже на екрана емоцията, а тя е изключително важна. Докато действието е нещо конкретно и видимо, което по-лесно може да се разкаже в образи, емоциите са вътрешни преживявания, които не могат да се покажат лесно чрез някакъв конкретен образ. А именно емоциите са едно от най-силните и въздействащи неща в киното. В „Уроците на Блага“ една от най-трудните задачи беше не толкова показването на конкретните измами и действията, свързани с тях, а как Блага преживява това, как тя се чувства и вътрешната трансформация, която я кара впоследствие да измени на принципите си. На това сме отделили най-много време при създаването на визията на филма.
СНИМКА: © СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ
Как изграждахте визуалната концепция на филма заедно с режисьора Стефан Командарев?
Част от визуалната концепция беше зададена още в сценария с описанието на град Шумен и местата, на които се развива действието. След като намерихме всички локации и места за снимки, със Стефан започнахме да правим разкадровката и работната книга на филма. В този процес измисляхме как да разкажем с образи историята и как да предадем на екрана това, което преживява Блага. След това отидохме на местата на снимки. Пробвахме някои от основните визуални решения, които бяхме измислили, направихме репетиции с някои от актьорите, най-вече с Ели Скорчева и вече окончателно си оформихме визуалната концепция и разкадровка.
От една страна в рамките на филма сменяте три различни формата на изображението, а от друга има епизоди, в които не виждаме лица или пък второстепенните персонажи са изцяло на без фокус. Какви внушения търсихте чрез тези решения, подчинявайки се на драматургията?
Идеята за смяната на формата на изображението се появи в желанието ни да предадем различните фази, през които преминава нашата героиня по време на филма. Решихме, че това би ни помогнало да предадем по-точно емоцията и това как Блага усеща света около себе си, според нещата, които ѝ се случват – предаването на емоцията чрез изображението. Светът на героинята все повече се стеснява, докато и тя стигне до света на измамниците, затворена в почти квадратния кадър. И тъй като разказът е изцяло през нейното усещане и възприемане на хората и света около нея, много често останалите персонажи и средата остават на без фокус, ние сме с героинята и нейните преживявания. Тя е затворена в себе си и своите мисли и камерата в повечето случаи е фокусирана в нея, а не в другите хора или средата.
Предишните ви два филма с Командарев са изцяло „нощни“. „Уроците на Блага“ не е, но въпреки това се усеща по-мрачен – с цялостната си среда, изборът на локации и т.н. Как построявахте дневните и нощните сцени, според това дали са интериони или екстериорни – в какви гами работихте, как избирахте крупоностите и гледните точки, как използвахте осветлението?
Като цяло търсихме по-студеното и по-мрачно усещане в средата. С това бяха съобразени и екстериорните локации, а също и интериорите – цветовете на стените, завесите и др. С това изцяло бяха съобразени и костюмите на героите. За изграждането на цветовата гама на филма, работихме доста време с режисьора Стефан Командарев, заедно с художничката Ивелина Минева и художника по костюмите Надя Добрикова. Правихме различни проби на костюми, избирахме доста време цветовете на мебелите, най-вече в апартамента на главната героиня, както и цветовете на стените в различните стаи. В екстериорите – голите дървета, бетонните стълби, паметника и в тази среда – червената кола на Блага в контрапункт. Финалните цветове направихме естествено по време на цветовите корекции с колористката Марен Хенке.
В нощните сцени се стараехме да използваме осветление, което максимално много да наподобява реалното, въпреки, че на места нямаше никакво налично осветление и трябваше да си измисляме наша светлинна обстановка, която да наподобява реално съществуваща. В апартамента обаче използвахме осветлението, (както и движенията на камерата) и като средство за създаване на напрежение.
Относно гледните точки и крупностите, основно сме се водили от идеята, че разказваме всичко, което се случва, през Блага. Ели Скорчева е от тези актриси, които имат изключително силно присъствие на екрана и много изразителен поглед. Нейните близки планове според мен са едни от най-въздействащите кадри във филма и в много от сцените именно чрез тях се усеща емоцията и атмосферата на случващото се.
Въпреки че, за разлика от предишните два филма, разкадровката е по-класическа, без много дълги и сложни кадри, все пак някои епизоди оставихме и в един по-дълъг кадър, което помогна на актьорите в реално време да преминат през различните емоции, без да бъдат прекъсвани. Има няколко такива важни, ключови места във филма.
