АНAСТАС ПУНЕВ
В края на август във Варна започва 31-ото издание на Международния филмов фестивал „Любовта е лудост“. Съвсем в тематиката на фестивала се откроява „ЕО“ на ветерана Йежи Сколимовски, който, освен Наградата на журито в Кан, може да спечели лесно всяко сърце за броени минути.
Идеята за нещо като римейк на „Наслука, Балтазар“ на Робер Бресон бързо се натъква на две съмнения – дали има смисъл от нов филм, заснет от гледната точка на едно изстрадало магаре, както и колко адекватно би звучал този сюжет и подход близо половин век по-късно, след като самият Годар твърди, че класиката на Бресон вече е успяла да представи целия свят в час и половина. Сколимовски се справя с това очакване, като следва оригинала предимно в отказа от всякаква сантименталност, но вместо християнската притча за Балтазар представя един лишен от дидактика поглед. Докато при Бресон магарето е всичко друго, но не и магаре, за Сколимовски е интересно до каква степен може да избегнем тежестта на символиката, ако просто проследим неговите перипетии и видим света през очите на аутсайдера.
Отношенията между хората и животните са водещата тема в „ЕО“. Иронично е, но филм, който завършва с надслова колко са важни животните, може да се окаже невъзможен след години, защото сложната задача да се заснемат шест различни магарета в главната роля, вместо да се прибегне до „безопасния“ CGI, е в основата на крайния му успех, но тепърва ще изглежда все по-неприемлива за активистите. Именно така се завързва и фабулата на „ЕО“. Магарето живее щастливо в местния цирк, докато циркът не се разтуря заради протест за „правата на животните“. През следващите минути тези права ще получат критични краски – от птиците, които загиват заради новите ветропаркове до дехуманизиращата роля на лова. И тъкмо така лутането на Ео успява да отрази не само изострената чувствителност към животните като нещо все по-очовечено, но изобщо отношението към другостта, една напълно актуална тема.
Хората обаче винаги се озовават на пътя на Ео, като във водовъртежа от случайни персонажи можем да наблюдаваме цялата човешка трагикомедия, но най-вече усещането, че те са не по-малко объркани от скитащото животно. Сколимовски финтира всякакви тежки морални присъди, като се концентрира върху разнообразието на живота сред неизбежния извод, че човешката гледна точка винаги прониква в чуждата. Ео, който уж е само магаре, събира в себе си всички възможни асоциации – той е едновременно транспортно средство, развлечение или плячка, така че никога не може да е истински свободен от човешкия дискурс. Нещо, което би изглеждало като най-баналното заключение, започва да въздейства леко смущаващо, когато не става дума само за хора.
Пътят на Ео през света е едновременно размазан и динамичен като странен сън (дори в някои моменти остава впечатлението, че наистина сънува), а за това помагат експерименталната музика и постоянният фокус върху тези толкова разбиращи очи, сякаш самата камера също не е водена от човешка ръка. Своеобразният импресионизъм е възможно най-адекватното отражение на разхвърляния свят от импресии. Отворен все пак остава въпросът дали възприятието на зрителя може да се идентифицира с възприятието на самото магаре.
Макар и на по-малък екран, друг специфично летен филм е „Какво виждаме, като гледаме в небето?“ на Александър Коберидзе. Когато един филм продължава два часа и половина, а накрая дори не можем да сме сигурни за какво точно е ставало дума, асоциациите са обикновено за нещо бавно, студено и елитарно. Уникалното на тази грузинска лента обаче е, че колкото и да е „арт“, винаги остава на много близка дистанция, а колкото и да е дълъг (дори излишно), компанията му е толкова приятна, че времето минава неусетно.
Самият Коберидзе държи на приказния елемент във филма и действително „Какво виждаме…“ може да се сведе до причудлива история за двама души, които са родени един за друг, но един ден ги връхлетява тайнствено проклятие и ги превръща в съвсем различни хора, неспособни да се срещнат. Ако възникне учудване как това може да е тема за пълнометражен филм, то е защото грузинецът ползва този семпъл наратив за най-различни други цели, но най-вече за да изрази любовта си към крайречното бижу Кутаиси, както и да нагази в едни по-дълбоки, но слънчеви води – там, където висят вечните въпроси за случайността и необходимостта, а разговорите по празните улици крият самостоятелен летен уют.
По-конкретно, много от събитията във филма остават неясни или произволни, но Коберидзе успява да изстреля зрителя направо в самия Кутаиси, а за това със сигурност е разчитал на вярата си, че нещата около нас имат собствен ритъм и той заслужава да бъде изразен чрез киното. Този тип връзки между средата и поведението на героите изстрелват филма на едно метафизично ниво. Така например необикновеното кадриране на обикновени минувачи се вплита в напълно въображаемата история, като ѝ придава едновременно известна връзка с действителността, но и още по-причудливи орнаменти. За да е още по-странно, има и глас зад кадър, който сякаш направлява историята, но си позволява напълно метатекстуални включвания, както и директни напътствия към зрителя кога да си затвори очите.
Цялата тази условност се движи по тънък лед и може да бъде повод за обвинения в самоцелност, но нещо в разгръщането на филма и безсрамната му липса на бързина не дава да му се сърдим. Дали заради възможността човек да усеща как диша, докато го гледа, или заради хармонията между героите и заобикалящите ги деца, кучета и река, но „Какво виждаме…“ е пример как един абстрактен като идеи филм може да бъде напълно гледаем и да няма нужда от загадка какво се крие зад един или друг образ. Сякаш романтизирането на малките моменти ги разтоварва от необходимостта да водят на точно определено място – неслучайно проклятието накрая се снема по същия самоочевиден начин, както е проработило в началото. В крайна сметка, не става ясно какво виждаме, като гледаме в небето, но небето се оказва прекалено различно за всеки.
„ЕО“ може да бъде гледан на 1 септември от 17:00 ч. в рамките на МФФ „Любовта е лудост“.
„Какво виждаме, като гледаме в небето“ може да бъде гледан в HBO MAX.
