ФИЛИП ЗИДАРОВ

 

Загубата на родител, независимо от възрастта или обстоятелствата, винаги остава неутешима. Въпреки че познанието за тази неизбежност е заложена в самото битие, ние обичайно игнорираме мисълта за нея, замразяваме я във фризера на подсъзнанието, където тя остава потисната до някакъв неопределен момент в далечното, дай Боже, бъдеще, подвластно единствено на съдбата. Раздялата с поколението на нашите родители е естествена фаза на жизнения цикъл, но с нея безвъзвратно си заминават части от нас, най-скъпите, най-милите, най-важните, които са формирали собствената ни личност – детството, невинността, младостта, осъзнаването на мирозданието и на способността ни за общуваме.

 ЛЮБЕН ЗИДАРОВ (СНИМКА В АТЕЛИЕТО НА ХУДОЖНИКА)  

Несъмнено, баща ми ми липсва много и зная, че с изминаващото време тази липса ще усещам все по-силно. Липсват ми чувството му за хумор, ироничните погледи и закачките, разговорите и споровете ни, съвместните пътешествия и общите проекти, последните от които той ми остави в наследство за довършване, житейската мъдрост, таланта, недостижимата за мен дисциплина, работоспособност и отговорност към професията.

 СИН И БАЩА 

Не по-малко болезнено ми липсва моята майка, поетесата Богдана Зидарова, отишла си девет години по-рано. Но изглежда, че просто така е устроен човек – веднъж оформилите се връзки не се прекратяват със смъртта, остават част от живота, а пък ние, подобно на мъдрите гиганти на саваната, постоянно се завръщаме към слонските гробници на нашите спомени, докосваме ги и ги пренареждаме с емоциите си, съграждайки някакво собствено убежище за душата, където безвъзвратно минало и флуидно настояще са едно и също. Изглежда, че тя, душата, има нужда от опора, здраво закотвена в  отвъдното или във вечността – въпрос на терминология. Някаква утеха в еталони и категории, намиращи се извън движенията на времето. Усещам го, когато разговарям с двамата насън, когато изпитвам вина към тях за нещо, което вече не мога да поправя, когато ги разпознавам в крилата на пеперуда, във внезапния порив на вечерния вятър или с гласа на кукумявката, която като че ли ме вика по име.

 РИСУНКА 

Любен Зидаров живя дълго. 99 години могат да са благословия за едни, биха могли да бъдат и проклятие за други. За него може би те бяха по нещо и от двете. Но възхитителен бе начинът, по който той ги изживя – следвайки мисията на творческата дейност, както той я разбираше.

 

  АВТОПОРТРЕТ – РИСУНКА (2015) 

Почти до последния си земен ден не престана да бъде художник, постоянно беше в работната фаза на поредния проект, изложба или издание, за което правеше нови илюстрации, защото възприемаше творчеството си като постоянно развитие. Беше му излязъл епитета, че е най-възрастният действащ илюстратор на планетата и вероятно това бе истина. Рисуваше ежедневно, едновременно развиваше любимите си сюжети в маслената живопис, в акварела и с поредните илюстрации. Не му попречиха нито тежката прогресивна загуба на слух, нито постепенното ослепяване, нито невъзвратимо обездвижващите го проблеми със ставите и гръбнака. И никога не се отчая или отказа, никога не загуби любопитството към света, изискания стил и доброто възпитание, нито хапливата самоирония, дадена единствено на духовно издигнатите. „Трябва да престана да ям кисело мляко, – веднъж изтърси на обед – че иначе въобще няма да мога да умра“. Или пък друг негов бисер: „В последно време между мен и Господа възникнаха сериозни разногласия. Причината е, че никак не съм убеден, че човекът е любимото му творение. Даже си мисля, че всъщност го мрази, защото уж го е създал по свой образ и подобие – красив, силен, умен, понякога гениален, можещ, нерядко могъщ, но вместо да го остави да приключи живота си в това състояние – млад, хубав и господар на ума и сетивата си, той садистично превръща „венеца на творението“ си в трепереща, сбръчкана, беззъба, напикаваща се и видиотена карикатура, в жалко подобие на предишното си аз, завършващ дните си в тежест на себе си и на близките си. Въобще не го одобрявам тоя Господ!“.

Той започна на пише своите епитафии преди повече от две десетилетия. Не зная кое му даде импулс, дали е било поредната шега или нещо друго и далече по-мъдро. Причините сигурно са били комплексни. Самият аз имах ранна среща с този вид поетика.

 

Може би на Термопилите пред камъка с известната епиграма на Симонид от Кеос, превърната в епитафия за героичната гибел на цар Леонид с неговите 300 „шепа спартанци пред сганта на Ксеркса“: Страннико, съобщи на лакедемонците, че тук лежим, верни на техните заповеди...

         

Ω ΞΕΙΝ ΑΓΓΕΛΛΕΙΝ ΛΑΚΕΔΑΙΜΟΝΙΟΙΣ ΟΤΙ ΤΗΔΕ

ΚΕΙΜΕΘΑ ΤΟΙΣ ΚΕΙΝΩΝ ΡΗΜΑΣΙ ΠΕΙΘΟΜΕΝΟΙ

 

Или когато разчетох поизтрития надпис на епитафията, изсечена върху сивата надгробна плоча пред олтара на църквата „Тринити“ в Стратфорт на Ейвън, пазеща останките на великия, любим Шекспир и съчинена от самия него: Добри човече, за Бога недей тревожи праха ми, тук почиващ. Благословен е, тоз камък кой пожали, и проклет, костите ми който оскверни.

 

 GOOD FREND FOR IESVS SAKE FORBEARE
 TO DIGG THE DVST ENCLOASED HEARE
 BLESTe BE Ye MAN Yt SPARES THES STONES
 AND CVRST BE HE Yt MOVES MY BONES

 

Според мен истинската ни семейна среща с висшето поетическо изкуство на епитафията се случи покрай българското издание на антологията Спуун Ривър на Едгар Лий Мастърс, която майка ми преведе към средата на 1980-те. Епитафията, независимо дали приживе е била съчинена от адресанта си или след неговата или нейната кончина от някого, който е бил в състояние да прозре в човека. Епитафията представлява словесна сентенция от психологическия портрет на личността, в идеалния вариант тя може да бъде негово огледало. Нещо повече – веднъж изписана, тя се превръща в артефакт, по-траен от каменна стела, запечатала за вечни времена, интимни оценки, желания, съмнения. А в редките случаи, когато човек притежава духовната сила да сътвори епитафии за себе си, то е форма на самопознание и самопреценка, пример за философски осъзнат стоицизъм, за способност да се погледнеш от отвъд, да продължиш присъствието си, дори и след като си си отишъл.

 

През ХV век в западна Европа стават популярни два латински текста, озаглавени Ars moriendi „Изкуство на умирането“, които Еразъм Ротердамски доразвива през следващото столетие в своето произведение (De preparatione ad mortem, 1533) с предписания за достоен, според ценностите на епохата, край на човешкия земен път. В наше време епитафията, съчинена за самия себе си, е доказателство за способност да запазиш достойнството на живота до самия му край и да го превърнеш в част от ars vivendi – изкуството да го изживееш. Да си заминеш тихо и гордо като дърветата, като дивите животни, като сезоните, като залеза. Да се отправиш с любопитство и очакване към онова неизвестно и мамещо „отвъд“. Както в знаменитата поема на Алфред лорд Тенисън Crossing the Bar, написана в годините на преклонната му възраст.

Сравнявам с поезията в една от последните издадени стихосбирки от майка ми:

Кой знае как

точно в този час вдигнах очи към хоризонта,

за да видя как издъхва

този ден.

Със завидно спокойствие,

без вопли, без стонове,

без молби за пощада

той се вглеждаше хладнокръвно

в неумолимия край.

Бавно застиваше светлината на взора му,

а мракът засенчваше аленото сияние

на сетния дъх.

Не завидя ни за миг

на другия, на младия, задал се след него.

Пример достоен за подражание,

няма да го забравя,

ще си го спомня,

когато настъпи и моето време.

 ЛЮБЕН ЗИДАРОВ – РИСУНКА (1947) 

Когато тя си отиде, баща ми добави в некролога ѝ думите:

„Сбогом мила Богдана. И ме чакай там. Няма да се бавя“.    

Страдаше за нея тихо и ненатрапчиво. През толкова много съвместно преживени години, те се бяха превърнали в идеалната възрастна двойка, обединила в ежедневието си всичките си духовни, емоционални и професионални пристрастия. Закуските, вечерите, пътуванията, кучешките разходки в парка и радостта от общуването бяха образували механизма скачени съдове на сродните души. За завиждане. Но когато едната част от тази система се изключи, тя се разпада и другата трудно оцелява. Или, ако благодарение на силата на характера или утехата в творчеството, човекът продължава пътя, то болката остава дълбоко забита като волски остен в ранената му душа, и тя се носи в очакване на избавлението на вечността, на срещата с онези, с които сме се разделили. 

 ЛЮБЕН ЗИДАРОВ – КЪСНО ВДЪХНОВЕНИЕ 

Баща ми си водеше някакви бележки за себе си. Бяха част от архива му, който приживе бе недостъпен. Впоследствие попаднах на едно от последните вписвания:

„Много неща съсипват остатъците от моя живот. Но не ме питайте, защото няма да ви кажа... Филип вероятно ги подозира, но си мълчи. И добре прави. Но който твърди, а направо лъже, че времето е извън неговия самостоятелен живот, лъже единствено себе си.

Безцелно мисля. Дори и безцелно, достатъчно е, че мисля...“.

Зная, че те вече са се намерили там и сега са отново заедно. В покой. Завинаги.

Когато една нощ изпадна в будна кома, го приеха в интензивното. Лекарите ми казаха, че за жалост не са успели да установят никакъв контакт. Последния път, когато го видях, бях взел със себе си току-що излязлото от печат ново издание „Приказен свят“ от Ангел Каралийчев, върху което той неуморно и с ентусиазъм беше работил през последните месеци. Носих го, за да му го покажа. Когато го сложих пред лицето му, неговият поглед изведнъж се избистри, син и ясен, както винаги, и дълго остана прикован към цветните корици. Дори ми се стори, че се усмихва. Вътрешно знам, че е било тъй, беше доволен. След това се сбогувахме. Няколко дни по-късно сърцето му спря да бие. Беше се прибрал у дома си.

 

 

ЛЮБЕН ЗИДАРОВ

ЕПИТАФИИ 

 

ВМЕСТО СБОГУВАНЕ

 

Не се оплаквам от умора,

годините не ми тежат.

Но трябва мои близки хора

да се тъкмя и аз за път.

 

Връстниците почти измряха.

Покой на тленния им прах.

По-грешни от мене бяха?

Едва ли, аз съм като тях.

 

Честит съм, че не мързелувах.

Макар натрупано без ред

оставам туй що нарисувах

и този кратък словоред.

 

*   *   *

 

Наясно съм, отвъдно няма,

туй що било е тук, това е.

Живеем в лъжа голяма,

но знае ли човек?

Не знае.

 

С Е Т Н А   М О Л Б А

Когато си отида, ме изгаряйте.В урната съм, не ме забравяйте.

 

ТРЕВОЖНА ЕПИТАФИЯ

Ще има ли следа от мен?

Няма.Живот на халост грешка е.

Голяма!

 

 

ПЪТНИК  ЗА  АДА

Броя последните си дни

като затворник, който бди

тревожни стъпки пред вратата

да го помъкнат към стената.

 

Самотата вече е при мен,

мъката кошмар е нощ и ден.

Днес, когато остарях,

виждам що за твар греховна бях.

 

Самотата, вече свикнах с нея.

Мъката ми е за цял живот.

Нивга не успях да проумея,

че съм бил години идиот.

 

Нито Господ ме приема,

нито дяволът ме взема.

Ту наляво, ту надясно,

тъй оставам си без място.

 

Към своя нов автопортрет

постъпил си като поет.

Идеята ти е чудесна,загадката е много лесна:

Навярно някой ти предрече,

че трябва да си ходиш вече.

 

 

*   *   *

 

Поех с наведена главапоследния си път.

Добрите спомени и те ли

със мене ще умрат?

 

ЧОВЕКЪТ

Надскочил земен ред и живи твари,

Господството над всичко го поквари:

От ценно за планетата съкровище,

Превърна се направо във чудовище.

Със нрави зли и гибел ще разбуни.

Защо не си останахме маймуни!

 

 

ЗАГАДКА

Достигнал страница последна

Затворих книгата „Живот“

На разума ли туй е дело,

или на пълен идиот.

 

 

Напуснах тихичко света

без шум, прожектори и трясък.

Не трийте ме от паметта,

макар и да съм пръст и пясък.

 

ТЪЖЕН ЕПИЛОГ

Със тези редове приключих.

Да пиша тъй и не сполучих,

Но сбрах куража да помоля,

за моята последна воля:

Капака здраво заковетеи жив ме запомнете.