КАЛИНКА СТОЙНОВСКА
Това не беше еднократен разговор. Направихме няколко срещи – опитвах се да разбера дали Гошо има възможност да намери в архива си работна режисьорска книга на някой от филмите си, която да публикуваме на страниците на списанието – като документ за творческата, изключително своеобразна работа на един от най-значимите автори в нашето кино.
Уникално е мястото му в него. Критиката го причислява към най-ярките представители на киното на абсурда у нас. Достатъчно е да спомена филмите му „Случаят Пенлеве“, „Птици и хрътки“, „Прозорецът“, „Къщи без огради“, „Пантелей“, „Щурец в ухото“, „Трета след слънцето“, „Константин Философ“, „Онова нещо“, за да си представи/припомни интелигентният зрител от по-старото поколение (а и не само), какъв тип кино прави Георги Стоянов, каква е поетиката на филмите, създадени от него през десетилетията. По този повод са написани интересни, пространни критически текстове – всеки, който има желание, може да ги прочете в специализираните издания от онова време. Наградите му също са безбройни.
ГЕОРГИ СТОЯНОВ ПОЛУЧАВА НАГРАДАТА НА СОФИЯ НА „СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ“.
По различни битови и не съвсем битови причини се оказа, че той не е в състояние да намери сценарии или режисьорски книги в огромния си и отчасти изгорял по време на тавански пожар архив. Но пък в разговорите ни се отприщиха толкова много теми, толкова пътища поведоха към него като към философски и творчески мислещ човек, като автор със свой дълбоко премислен възглед за сложните връзки между човека и природата, между човека и историята. За времето – отминаващо и никога не отиващо си докрай, за моментите, в които минало и настояще се наслагват неразчленимо в съзнанието и там взаимоотношенията често са парадоксални. За никога не спиращата битка между човешката физика и човешкия дух. За дълбоката самота и неистовото желание за общуване и споделяне. За търсене на отговори на същностни, екзистенциални въпроси. И най-вече, за преоткриване на дълбоко преживени и важни за него истини.
Как? Чрез дългогодишно надграждана концепция за произхода, смисъла и философията на словото, за начина на изразяване – но вече не чрез киното, а чрез буквите, чрез думите, чрез литературата. След последния си филм от преди повече от трийсет години „Онова нещо“ Георги Стоянов не получи шанс да направи следващ (изключвам участието му при създаването на филма „Житие“ по сценарий на без време напусналия ни Красимир Крумов като сърежисьор с оператора Войчех Тодоров), но затова пък написа и издаде няколко необичайни книги, пълни със сгъстена, метафорична проза, със смайващи преобръщания на фразите, раждащи особен смисъл. И, да си призная, не винаги понятни, но наистина впечатляващи образи.
ГЕОРГИ СТОЯНОВ
Сред тях най-мащабна, най-съкровена е литературната му творба – изповед „Ваучер Калифорния – ГУЛАГ“: за драматичната участ на неговото семейство, преминало през всички кръгове на ада, дало не малко жертви и бог знае как съхранило се в чудовищните превратности на времето.
Някои биха казали – каква Калифорния, какъв ГУЛАГ, какво общо имат те помежду си? Оказва се, имат. Да, същата онази Калифорния, от американската мечта на много българи, за която е трябвало да замине да се учи невероятно силната и смела млада жена от България в началото на ХХ век – бабата на Георги Стоянов. И която заради семейството си в страшните години 1923 – 1925 прави друг съдбовен избор – оказва се заедно с цялата си фамилия в Москва, като стотици български политемигранти. Загубва единия си син и мъжа си. А другият син – изучил се в Московския медицински университет, висококвалифициран млад лекар (знае ли някой от по-младите, че в основата на специализираната българска оперативна кардиология е тъкмо бащата на Георги Стоянов Коста Стоянов – ако се интересувате, отидете пред Военно-медицинската академия и се огледайте наоколо – няма начин да не откриете паметната му плоча ) в края на 30-те години, като много други български политемигранти, попада за дълго във въпросния ГУЛАГ – най-страшния лагер на затворническата империя в СССР. И там продължава да практикува медицинската професия – в неимоверни условия да спасява човешки животи. И никак не е случайно, че тази книга се превръща в Одисея за немислимото оцеляване на фамилия Стоянови през страшния водовъртеж на събитията и съдбата… Който иска, може да я потърси и прочете – ще остане потресен.
Имам усещането, че за Гошо тези разговори се превърнаха в особен, спонтанен монолог, в дълбоко лична изповед, в дълго стаявана необходимост да сподели и подреди и за себе си на пръв поглед разпилените части от живота си, да намери обяснения, връзки, закономерности, които са го вкарвали, а след това изваждали от безброй драматични и абсурдни ситуации. Ако беше записан, той би се превърнал в уникален документ на времето. Уви, по ред причини, това не се случи…
Според мен някъде там, в този невероятен, лично преживян абсурд се крие и смисълът, и същността на филмите на Георги Стоянов. Истинският ключ към тях.
Пак по ирония на съдбата, осмелила съм се преди много време, като начинаещ филмов критик, да представя на страниците на един от столичните вестници първия му пълнометражен игрален филм – „Случаят Пенлеве“ (1968) (Георги дебютира с късометражния документален филм „Дрямка“ (1965), създаден като част от правените по онова време кратки сатирични филми във „Фокус“, ръководен от Радой Ралин.).
КАДЪР ОТ ФИЛМА СЛУЧАЯТ ПЕНЛЕВЕ (1968)
А 24 години по-късно, през 1991 г., сме разговаряли на страниците на списание „Кино“ за най-новия му тогава филм „Онова нещо“ (1991). За началото на промените и за кризата в духовен план, за равносметката – творческа и човешка, за съдбовните избори, за настоящето и бъдещето на киното ни. Оказа се, че този разговор не е чак толкова остарял. Напротив, някак звучи актуално. Ето откъси от него:
КАДЪР ОТ ФИЛМА ОНОВА НЕЩО (1991) С ВЕЛКО КЪНЕВ, ПАВЕЛ ПОППАНДОВ, НАУМ ШОПОВ
„Онова момиче със синьо такенце…“ (списание „Кино“, брой 3/1991)
Ще ми се разговорът ни да не премине като интервю: въпроси – отговори, а да отговаря на принципа на размисъла. Бих искала онова, което ме интересува, да го предложа като мое съждение, в което и аз имам моите отговори. Но преди всичко бих искала да знам твоите. Няма да те принуждавам да разказваш защо прие да направиш поръчковия филм от поредицата 1300 години България „Константин философ“, а след това да доказвам, че изпитваш угризения и имаш чувство за вина. Още повече, че лично аз не смятам, че трябва да се разкайваш за това. Няма да те питам и колко замислени филми не си направил, макар да знам, че има такива. Интересува ме какво е състоянието на духа ти в момента, не вчера и не утре. Макар да зная, че всичко е взаимосвързано. Бих искала да те попитам обаче още в самото начало – съжаляваш ли за нещо?
– Въпросът е интересен. Той вкарва веднага човека в ледената вода на събитията. Всъщност те са тези, които командват подобен поглед. А той търси да разбере дали човекът е готов във всяка секунда за равносметка. Връщайки се към тези събития, аз имам свои спомени, правя други връзки с времето. И това малко напомня историята с Гумильов, който в една анкета на въпроса, какво му е направило най-силно впечатление през 1917 г., отговаря: едно момиче със синьо такенце, в което той бил безумно влюбен през 1917, и нищо друго не съществувало за него. Искам да кажа, че от събитията човек изважда неочаквано свои неща. Например аз се чувствам страшно обогатен, че именно през онези времена благодарение на случая се запознах с Васил Акьов и Никола Русев. За мен това беше съдбовно – и за професията ми, и за начина на възприемане на света. Вероятно сме имали някаква обща нагласа, за да се превърне тази среща в постоянна творческа дружба. А те, струва ми се, бяха неординерни хора. Това, което намираха в една тема, се превръщаше в творческо откритие.
Така беше и с „Константин философ“ – една възможност да се види историческата епоха под различен за времето ъгъл. Не зная до каква степен реализацията покрива намерението, но се опитахме да се отлепим от наложения тип исторически филми. Мисля например, че в театъра бяха постигнати наистина интересни творчески резултати, докато в киното беше наложено клише, което покриваше историята като с дебел юрган, извезан като тържествено знаме. С историците, поне тогава, имахме разбиране по отношение на онова, което правим. Аз, разбира се, не се превърнах в историк, но темите, които там открих, за мен се оказаха важни.
Дали съжалявам за нещо? Не съжалявам. В моите години се събраха маса неща, които трудно се струпват в рамките на един живот. Не ги пожелавам никому, но те са част от мен и следователно аз не се отказвам от тях. Имам реална представа и за войната, и за един друг тип взаимоотношения – преди и след нея – в които бях попаднал, неволно, разбира се. Така или иначе в биографията ми се е събрал опит – трагичен и драматичен, който за мен е важен. За другите той може да няма никакво значение. Но този опит създаде по-особеното ми отношение към света.
„Онова нещо“ е театрална пиеса, създадена от Христо Бойчев още в началото на 80-те години. Абсурдна пиеса или пиеса на абсурда. Бих казала, твоята „слабост“. Във всичките ти филми може да бъде проследена тази привързаност към драматургията на абсурда – от „Дрямка“ и „Случаят Пенлеве“ – та до днес. През 70-те години ти направи филм и по друга пиеса, определяна като абсурдистка – „Прозорецът“ на Константин Илиев. Подобен род драматургия трудно става на кино. Условността на театъра я предполага и приема съвсем органично, а условността в киното я отхвърля или най-малкото, затруднява реализирането ѝ на екрана. Въпреки това ти си последователен, според мен, в това, което правиш. Кое е онова, което те влече към абсурда – абсурда като начин на съществуване, като начин на мислене, или като начин на изразяване? А може би и трите? Или нещо съвсем различно?
– Вероятно на тази, да я наречем, по-странна житейска съдба, дължа моята слабост към абсурда. Непрекъснато за себе си коментирам защо е това влечение към абсурда. И установявам, че всъщност той позволява човек да възприема по-точно нещата от живота. Абсурдът, колкото и странно да е, подрежда живота в една картина, в която веднага личат неестествените, деформираните неща, онова, което биха желали да скрият и отделните хора, и цели групи от хора. Онова, което се стреми и системата често да скрие. И ми се струва, че в изкуството абсурдът действително позволява да се организира един живот – като възглед и като идея, като поглед към другите и към себе си.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ПРОЗОРЕЦЪТ (1974) С АНТОНИЙ ГЕНОВ И ДОБРИНКА СТАНКОВА
Значи, това не е само принцип на организиране на действителността, но и начин на нейното съществуване?
– Да, начин на самото съществуване. И това е много любопитно. Там, където срещам елементи на абсурда, забелязвам и нещо друго – абсурдът има много по-голяма трайност, той не е конюнктурен, не е временен. Това означава, че той засяга дълбоки пластове в човека, защото в дълбочина човек се мени трудно. На повърхността той се променя, но това, което остава дълбоко в него, е трудно променимо. А абсурдът е може би нехирургически начин да навлезеш в дълбочината и на човешката личност, и на самото обществено явление. Талантливо въплътените елементи на абсурда, там, където ги откривам, изиграват определяща роля за избора на драматургията. Например, при Васил Акьов винаги има елементи на абсурда и природата им е твърде близка до тази, която съществува и при Христо Бойчев. Тоест, тези двама души биха направили един чудесен диалог помежду си.
ХРИСТО БОЙЧЕВ
Доколкото знам, и Христо Бойчев не е момък, комуто морето е до колене. И той, както и ти, а и всички ние, е рожба на едно определено време, което, уви, искаме или не искаме, беше наше. По различен начин съществувахме в него, но еднакво трудно се освобождаваме. Територията и времето на абсурда ни принадлежат, колкото някои и да мислят, че няма отношение към тях. И струва ми се, онези, които не страдат от амнезия, а желаят да разберат какво се е случило с тях през последните десетилетия, ще влязат в логиката на абсурда, който предлагате в „Онова нещо“. Защо от десетки възможни ситуации и състояния на група от хора, на разнообразно човешко поведение, вие заедно със сценариста избирате сюжет, ситуации и герои, които се движат на ръба на битовото и парадоксалното? Наш вариант на „В очакване на Годо“? А може би своеобразен опит за народопсихология?
– Мисля, че „Онова нещо“ е заредено с всички възможности на абсурда. Адресът му е и навън, и навътре. Това, което е адресирано навън, е опит да се огледаме като в огледало, и да видим как изглеждаме в момента, когато не се контролираме. Групата герои е изведена от контрол – тя е безконтролна и има право да бъде такава. В този смисъл тя и не отговаря за себе си. Що се отнася до погледа навътре, той е свързан с една психология, която е чисто нашенска. Самото построяване на сюжета тръгва от битова ситуация. Ние живеем с проблемите на ежедневието си, а цялата ситуация извън отдавна се е променила, тя е екстремална. Сетивата ни са чувствителни към личните ни проблеми, към взаимоотношенията ни с близки и роднини, с приятели и врагове. И всичко, сред което живеем, приемаме за естествено, а то отдавна не е… Мисля, че в момент, в който човек е обречен да търпи всички последствия, когато е лишен от защитна броня и остава насаме със себе си, той е в състояние да изтърпи всички превратности на съдбата. А те са действително страшни, нелепи. А от друга страна, героите успяват, без това да се превръща във военен конфликт, да преминат през всички опасности на живота и да останат такива, каквито са. Нормални хора…
Има обаче нещо, което винаги ме е вълнувало. Това, до каква степен един човек може да се пребори с обстоятелствата и биологично да изтърпи неща, които нищо в живата природа не би издържало. Той може да се трови с неща, които ще умъртвят десет коня, и да оцелее.
КАДЪР ОТ ФИЛМА ОНОВА НЕЩО (1991)
И аз се питам, след като има такава биологическа издръжливост, каква е умствената му издръжливост, издръжливостта на мисленето му и дали това не е най-голямото чудо?! Защото например въпреки образователната ни система, българинът излиза от нея и продължава да мисли интелигентно. И тъкмо онези неща, които най-много са му внушавали, той подлага на скепсис и въобще не им вярва. Това представлява наистина някакви защитни възможности на ума, които, вярвам, ще го изведат от големи катастрофи, каквито преживяхме, преживяваме и ще преживяваме и в бъдеще. Затова винаги са ми били интересни екстремните състояния на оцеляването, а не на побеждаването. Вярвам, че най-деликатните инструменти в това отношение са парадоксът и абсурдът.
Ясно е, че във филмовите среди всеки има предпочитания към един или друг тип кино или автор в киното ни. Има и едно определено разграничаване на поколенията, колкото и да не ни се иска да признаваме това. По-младите – и това е съвсем естествено – подкрепят група млади автори и доста намръщено загърбват другото кино – остаряло и безжизнено според тях. Позволявам си да го кажа, защото пък вероятно именно поради това на мен, а и на други хора от моето поколение не ни е безразлично какво са направили и какво правят също група режисьори, с които ни свързват общи настроения и тревоги. В края на 60-те години вие направихте първите си филми – ти, Едуард Захариев, Людмил Кирков, Георги Дюлгеров, Иван Терзиев, Маргарит Николов, а ние написахме първите си рецензии именно за тях. Ще добавя и документалистите Юлий Стоянов, Невена Тошева, Христо Ковачев, Никола Ковачев, Оскар Кристанов … С други думи, независимо от някои разлики в годините, принадлежим към едно поколение и без да сме общували кой знае колко, вървяхме заедно в „застойното“ време. Слагам го в кавички не защото смятам, че това не е така, защото сега се получава, сякаш през 60-те и 70-те години нищо не е направено. Аз не смятам, че това е така. А ти?
ПОКОЛЕНИЕТО – ЕДУАРД ЗАХАРИЕВ, ГЕОРГИ ДЮЛГЕРОВ, ГЕОРГИ СТОЯНОВ
– Харесва ми, че към понятието поколение се отива с един друг критерий. Действително поколение все пак е онова, което изповядва сходно отношение към живота. А съмишлениците могат да бъдат от двадесет до осемдесет години и всъщност да бъдат на една и съща психологическа, мисловна, духовна територия. Принципите на поколението според мен са много съществени, защото те унищожават механичното събиране на генерации. А аз лично виждам разлика между поколение и генерация. Около понятието поколение в изкуството и културата в по-тесния смисъл на думата действително са възможни и по-сериозни резултати. Да се разчита единствено на това, че откровението е свързано само с една личност, която ще постигне цялата истина, не винаги е най-плодотворно. Макар че вероятно съществуват и такива случаи. Вярвам обаче, че в различните творчески резултати – на Захариев, Дюлгеров, Терзиев и другите – естествено присъства реалното приемане или неприемане на една действителност, такава, каквато тя е била тогава. Между действителността и творческия поглед , струва ми се, има постоянно противоборство. Примерно, едно растение расте върху асфалта, въпреки че няма никакви реални причини то да расте там. То обаче израства – виждал съм брезички, израснали на върха на Прошековата бирена фабрика. Природата на брезата няма да се промени от това, че е расла при ненормални условия. За мен това е аксиома – независимо от обстоятелствата, тя запазва онова, което ѝ е присъщо. И именно в това е силата на творческата личност – тя не се приспособява, а се съпротивлява… И може би противопоставянето между млади и стари, между едно или друго поколение е изкуствено и схоластично. Духовната връзка е по-силна от всички деления на генерации. И хората, които искат изцяло да разчистят терена, за да посадят нещо различно, което по-бързо и за кратко време да даде плод, не бива да забравят градинарския опит – трудно се възвръща онова, което е изкоренено. Булдозерният тип влизане в културата, независимо от добрите намерения, ще повтори само онова, което за съжаление вече е правено – да се взриви храмът и на негово място да се направи басейн. Има примери…
А по-нататък? Има ли бъдеще българското кино? Пелена или светлина в тунела?
– Най-трудно е да се говори за бъдеще… Киното ни обективно може да бъде смачкано, колкото и да съжаляваме след това. Никой обаче не се подлага доброволно да бъде унищожен…. Не разчитам, че то ще оцелее единствено по естествен начин – като брезичката, за която стана дума. Не бива да му се отнема шансът!
И както в едно семейство не може да се каже, е, добре, сега детето няма да ходи на училище в първи и втори клас и ще тръгне направо от трети, защото там катастрофата ще бъде страшна, така и в изкуството това води до катастрофа, още по-ужасяваща. Когато се реже на живо – а всички ни убеждават, че трябва да се реже на живо, има значение дали ще режеш откъм крака, или откъм мозъка. Има неща поправими, но има и неща непоправими. За мен киното е в онази част на обществения организъм, където могат да стават непоправими беди…
Това беше откъс от разговора. Всеки може да прецени дали това вече е архаично.
А иначе, какво още? Има още много, разбира се. Но се сещам за няколко много съществени неща, които бих искала да спомена. Георги Стоянов беше дългогодишен Председател на Съюза на българските филмови дейци – и преди промените, в два последователни мандата, в най-сложното, трудно, драматично за СБФД време, когато в Дома на киното се създаде Клуба за гласност и преустройство, и когато сред бушуващите и кипящи страсти председателят на Съюза трябваше да поеме огромната отговорност да устои пред властите и службите, които постоянно го привикваха… на доклади. Помогнали са му вероятно разумът, трезвостта на ума, чувството за съдбовност. Вторият му мандат беше няколко години след промените, вече в годините на най-тежката за киното ни криза – икономическа, финансова, творческа. Не си спомням някой от неговите колеги да има такава феноменална обществена биография като неговата. Освен председател на Съюза, бил е и заместник министър, и ръководител на творчески колектив към Киноцентъра през 80-те години на миналия век, и Председател на Клуба на младата художество-творческа интелигенция през 70-те години и т.н.
ПРОСЛОВУТАТА ЗАКУСКА, КОЯТО ФРЕНСКИЯТ ПРЕЗИДЕНТ ФРАНСОА МИТЕРАН ДАВА ПРИ ПОСЕЩЕНИЕТО СИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1988 г. БЛАГА ДИМИТРОВА, ФРАНСОА МИТЕРАН, КОПРИНКА ЧЕРВЕНКОВА, СВЕТЛИН РУСЕВ, ЙОРДАН РАДИЧКОВ, СТЕФАН ПРОДЕВ.
В разговорите ни той твърди, че това е случайност, вероятно някакво абсурдно стечение на обстоятелствата. Че никога не се е стремил към постове и титли, че даже се е опитвал да ги избягва. И според мен твърденията му са искрени. Но е истина също, че каквото е поемал като обществена работа и отговорност, го е вършел на най-високо ниво.
Сега времето му минава в дълги, самотни разходки из Борисовата градина, в тежки размисли за преживените загуби на близки хора, в откриването на някое напъпило клонче и в радостта от заобикалящата го природа, в разширяващия се роднински кръг от внуци, а сигурно вече и правнуци...
И най-вече, в размисъла, в клопката на който попада всеки интелигентен човек: Кой съм аз? Откъде дойдох? Какво направих? Къде сгреших? Успях ли да бъда достоен? Накъде трябва да тръгна? С какво ще остана?
До отговори на тези въпроси, струва ми се, почти никога не се стига. Но съм сигурна, че Георги Стоянов върви по своя път. По пътеката, отредена му от божията промисъл. Заедно с онова момиче със синьо такенце…
