РОСЕН СПАСОВ

 

Събитието се проведе от 21 до 27 юни и е плод на дългогодишната съвместна работа и приятелство между Кинотеката на Северна Македония и Българската национална филмотека. С вечерни прожекции в двора на Кинотеката, превърнат в кинозала, заобиколена от огромни борови дървета, с интелигентна филмотечна публика, откриването премина без никакви проблеми, противно на опасенията от страна на някои колеги от БНФ.

Документалното кино често незаслужено стои в сянката на игралното, поне що се отнася до популярността му сред широката публика. Заради неговите специфични изразни средства и по-образователен, информативен характер зрителите може би го намират за по-скучно. Още от самата зора на киното обаче, авторите, които творят в този вид кино, се опитват да разбиват тези клишета и представи. В момента сме свидетели на своеобразен бум в интереса към документалното кино в световен мащаб. Документални филми печелят големите награди, изразните средства са все по-разнообразни и креативни, а възможностите за онлайн разпространение чрез легалните платформи позволяват безпрецедентен достъп до произведенията на документалното кино.

В последните две десетилетия българското документално кино достигна едно добро средно ниво на развитие в производствено отношение. Всяка година се произвеждат над 50-60 филма. Постоянно навлизат нови и млади автори. Използва се целият инструментариум на съвременната кино и ТВ документалистика – архивни материали, 3D-анимация, различни гледни точки, възстановки... Авторите подхождат различно при наратива и изнасянето на фактите.

Достигането им до по-масов зрител, особено в киносалон, остава нерешен и до днес проблем. Затова ми е изключително приятно, че с колегите от Кинотеката на Северна Македония показахме представителна селекция от десет български документални филма. Гледаеми, интересни, информативни, дори малко забавни, но и много различни един от друг в художествено отношение. Нещо обединяващо ги и съществено е, че са имали успешни фестивални обиколки, а и сравнително добри срещи със зрителите по време на редовното им разпространение.

 СТРАЖАРИТЕ НА НАШАТА СЪВЕСТ (2021, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Седмицата беше открита с филма „Стражарите на нашата съвест“ (2021, реж. Станислав Дончев), който от юли върви премиерно в кината в България. Филмът беше представен от един от неговите сценаристи – кинокритика Петя Александрова. Неслучайно за откриването беше избран този филм, тъй като другият негов автор – Теодора Стоилова-Дончева е автор и на релевантната към селекцията книга „Българско посттоталитарно документално кино“. Тя също беше представена пред македонската публика.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА СТРАЖАРИТЕ НА НАШАТА СЪВЕСТ (2021, РЕЖИСЬОР СТАНИСЛАВ ДОНЧЕВ) 

Филмът се фокусира върху малко познатите, но много мразени професии на контрольорите в софийския градски транспорт и т.нар. скобаджии, които пък санкционират неправилно паркираните автомобили в централните зони на столицата. Тяхната работа не е лесна – те трябва да са здрави психически, а понякога и физически, а под цялата професионална фасада стоят човешки същества със свой поглед към живота. Лудостта за тях е ежедневие – по улиците, по спирките, по светофарите… Екипът на филма е не по-малко смел, отразявайки я непосредствено.

Втората филмотечна вечер представи филмите „Есенно“ (1982, реж. Панчо Цанков), „Сънувам музика“ (1983, реж. Анри Кулев) и „За хората и мечките“ (1996, реж. Елдора Трайкова). И трите са произведени извън времевия контекст на другите в селекцията, но са също толкова актуални и шокиращо кореспондират със съвремието.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ЕСЕННО (1982, РЕЖИСЬОР ПАНЧО ЦАНКОВ) 

„Есенно“ е импресионистична миниатюра, която по изключително поетичен начин, без думи казва толкова много – конкретно за българската действителност, но и по-общо за човешката същност по принцип. Филмът е енциклопедичен пример за силата на доброто късометражното кино да концентрира форма и съдържание.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА СЪНУВАМ МУЗИКА (1983, РЕЖИСЬОР АНРИ КУЛЕВ) 

„Сънувам музика“ е част от една тенденция в българското документално кино от 80^-те години, която по думите на Теодора Стоилова-Дончева подготвя българското общество за промяната, която предстои да се случи на политическата сцена у нас. Филмите от тази поредица са разтърсващи, смели, искрени, безкомпромисни, реализирани на много добро професионално ниво и разкриват проблемите на обществото в социалистическа България. В същото време филмът е оригинален портрет, изпълнен с магическата музика и талантливата личност на Иво Папазов – Ибряма – световен кларинетист, който сигурен съм, че и публиката в Северна Македония добре познава.

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ЗА ХОРАТА И МЕЧКИТЕ (1996, РЕЖИСЬОР ЕЛДОРА ТРАЙКОВА) 

„За хората и мечките“ е част от друга поредица филми, създадени вече след промените, улавящи и отразяващи пулса на времето. Тази креативна тенденция, според Дончева-Стоилова е обединена от темата за пътуването. Това са едни от най-стойностните и въздействащи, най-награждавани с национални и международни награди филми в новата ни киноистория, в които пътуването, по един или друг начин, е изведено като главен герой в драматургията на разказа. Тези филми са сред класическите шедьоври на българското документално кино. „За хората и мечките“ е остро социален и критичен филм, който разказва колоритно за танцуващите мечки и техните дресьори. Възприема се и въздейства като изключително по своята значимост социално -психологическо изследване. Разкрива оригинално темата за малцинствата в България, трансформирала се от тема табу по време на социализма, в едно от клишетата на прехода. Според българския филмов критик Геновева Димитрова, Елдора Трайкова единствена успява да надскочи констатациите и да превърне наблюденията си по темата в антиутопични епикризи на държавата.

 ПРОБЛЕМЪТ С КОМАРИТЕ И ДРУГИ ИСТОРИИ (2007, РЕЖИСЬОР АНДРЕЙ ПАУНОВ) 

Следващото десетилетие е представено с филма „Проблемът с комарите и други истории“ (2007, реж. Андрей Паунов) – един от най-награждаваните български филми. Обществото вече е улегнало от бурите на 90^-те години и е готово за анализ на последиците от промените. Вторият филм на Андрей Паунов повтаря, а и надгражда успеха на „Георги и пеперудите“ от 2004 г., смятан за първата бяла лястовица на българското кино от ХХI век. Разпространителската политика и фестивалната стратегия на продуцентите от АГИТПРОП, в комбинация с несъмнените художествени качества на филмите, направиха така, че новото българско документално кино да се появи на световната филмова карта. Авторите на двата филма – Мартичка Божилова (продуцент), Андрей Паунов (режисьор) и Борис Мисирков и Георги Богданов (оператори) са страхотен екип и създадоха разпознаваем стил в документалното кино с характерни черти – артистична визия, необикновен поглед към банални теми и лека ирония към обектите, която понякога опасно се движи на ръба на подигравката с тях, но като че ли никога не прескача границата.

 ТАТКО СНИМА МРЪСНИ ФИЛМИ (2011, РЕЖИСЬОР ЙОРДАН ТОДОРОВ) 

„Татко снима мръсни филми“ (2011, реж. Йордан Тодоров) разказва историята на не толкова популярния у нас, но изключително необикновен Стефан Апостолов, който е подгонен от комунистическия режим и бяга зад граница. В Холивуд осъществява американската мечта, превръщайки се в продуцент и режисьор – Стивън Апостолоф. Разказът се води традиционно – с интервюта и архивни кадри, но Тодоров целенасочено издига в култ своя персонаж. Едновременно с това ни показва защо това е толкова важно, защото за времето и жанра, в които е творил, Стивън Апостолоф наистина е притежавал култов статус. Зрителят научава за непознатото кино на sexploitation и nudie-cuties жанровете, „претопени“ от порното.

 СТОИЧКОВ (2012, РЕЖИСЬОР БОРИСЛАВ КОЛЕВ) 

Друг космополитен българин е портретиран във филма „Стоичков“ (2012, реж. Борислав Колев). Най-популярният ни сънародник, Христо Стоичков е показан в най-добрите му моменти, с най-високите постижения във футболната му кариера, тези, от които всеки фен настръхва. Този подход е оправдан от автора, според когото извисяването на персонажа е главната цел на филма. Колев казва за Стоичков, че е вулкан, в който бушуват всякакви страсти, но той е безспорен гений. Екипът на филма е вложил тази страст в тъканта на историята и затова „Стоичков“ е привлекателен и за онези, които не се интересуват от футбол. Неслучайно е най-гледаният документален филм в България след промените.

 ПОСЛЕДНИТЕ ЧЕРНОМОРСКИ ПИРАТИ (2013, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ СТОЯНОВ) 

„Последните черноморски пирати“ (2013, реж. Светослав Стоянов) е, колкото забавен, толкова и тъжен колективен портрет на група безнадеждни мечтатели. Различни житейски обстоятелства са ги изхвърлили в покрайнините на обществото, но те и там търсят приключения и съкровища.   

 КАДЪР ОТ ФИЛМА ГРАЖДАНИНЪТ КИНО (2014, РЕЖИСЬОР КОСТА БИКОВ) 

„Гражданинът Кино“ (2014, реж. Коста Биков) показва по емоционален начин друг безнадежден мечтател – филмовия историк, директор на Българската национална филмотека (от 1976 до 1981) и преподавател, „звездата на българската кинокритика“ Тодор Андрейков, чиято страст по киното е запалила искрата на синефилията в десетки филмови и нефилмови личности у нас. Както личността на Андрейков, така и филмът за него предизвиква затрогващо обединение на кинообщността в България и е зареден с личния афинитет на своя автор към персонажа. В определени моменти това се оказва слабост за драматургичната структура на разказа, но „Гражданинът Кино“ постига своята основна цел – да покаже цялата любов на Тодор Андрейков към седмото изкуство. На фона на личната му история, кристализира и историята на световното кино.

 ДОБРИЯТ ПОЩАЛЬОН (2016, РЕЖИСЬОР ТОНИСЛАВ ХРИСТОВ) 

„Добрият пощальон“ (2016, реж. Тонислав Христов) засяга неизбежната в своята актуалност тема за бежанците. Тя обаче е само отправна точка за по-дълбоки обобщения за съвременния живот. Персонажите на Христов, бежанци от самите себе си, живеят в опустяващото село Голям Дервент. Според  Дончева-Стоилова характерното за този филм, както и за останалите му филми е, че са изключително емоционално заредени и често разказани като приказка, без това да нарушава тяхната документалност. Бих добавил, че винаги се движат по тънката граница между документално и игрално кино и в този смисъл са явление в българския филмов контекст и са абсолютно синхронни със съвременните световни тенденции.

При подбора и селекцията, с колегите от Кинотеката на Северна Македония имахме още едно съображение – филмите да не са политически. Това в никакъв случай не означава, че са беззъби. Всеки от тях, независимо от своята конкретна тема, представлява точна снимка на обществото и света, в които живеем и спомага за неговото осмисляне. А това е най-важното качество на доброто документално кино.