Използваните откъси са от текстове, посветени на фестивала „Златна роза“, в брой 5-6 на сп. „Кино“, 2017 г.
Сред многообразието от впечатляващи заглавия един филм предизвика абсолютен фурор – „Вездесъщият“, показан още в първите дни на фестивалната програма, открито заяви своите претенции за позицията на фаворит. Вероятно в цялата история на „Златна роза“ това е първият прецедент, при който кинопроизведение печели голямата награда на журито, наградата на критиката и наградата на публиката. Пресконференцията с творческия екип, последвала прожекцията, недвусмислено демонстрира симпатията и топлото отношение на аудиторията към неговите създатели. Всъщност кои са причините за този феноменален успех, горещо акламиран едновременно от мнозинството критици, но и от масовата публика?
На първо място „Вездесъщият“ е модерен филм, напълно в съзвучие с духа на своето време, който блестящо проблематизира най-наболелите теми, произтичащи от стремителното развитие на съвременните технологии. Той предлага убедителено разработен универсален сюжет, разбираем за зрителите, независимо от тяхното географско местоположение или културна принадлежност. От друга страна, изкушава с изискана life style зрелищност, оригинална образност, адекватна комуникативност и правдоподобно звучащи от екрана диалози.
Успехът на втория съвместен филм на авторския тандем Матей Константинов и Илиян Джевелеков изобщо не е случаен. Двамата трупат опит още като продуценти на „Дзифт“ (2008), а с появата на „Love.net“ (2011) очертават една интересна, неизследвана посока за българското кино, останала встрани от художествените търсения на техните колеги. Както е добре известно, „Love.net“ се превръща в един от най-гледаните филми през годините на прехода, а режисьорът и сценаристът са удостоени с награди на предишно издание на националния фестивал „Златна роза“.
В сравнение с дебюта им, „Вездесъщият“ представлява качествен скок и разкрива завидна зрялост по отношение на овладяването на основната за тях тема: безприютната самота на човека, заобиколен от свръхнови технически джаджи, които го провокират да влезе в ролята на фалшив демиург. Горчивата ирония за „ябълката на познанието“, заменена от всепроникващото око на камерата, ни убеждава, че тоталният контрол е убийствена илюзия, която само за един кратък миг ни дарява с усещането за безгранична власт, след което се налага да платим прескъпо цената: проклятието да се стремиш да бъдеш вездесъщ. Нещо повече, авторите отиват по-далече, поставяйки тревожния въпрос за нарушаването на границите, за релативизирането на традиционните морални ценности, както и за неизбежното в близко бъдеще предефиниране на концепцията за човешката същност в един свят, необратимо подчинен на господството на свръхмодерните технологии. Тъжната истина, че навлизането в съкровения свят на Другия и разкриването на неговите мрачни тайни води до нарастваща отчужденост и болка, също е важен мотив, вплетен в тъканта на филма.
За разлика от „Love.net“, „Вездесъщият“ впечатлява с много по-балансираната си структура, с постигнатия по-дълбок психологизъм и плътност на персонажите, с удачната стратегия филмът да притежава потенциал да се интерпретира от отделните зрители на различни равнища отвъд конкретния сюжет в зависимост от тяхната индивидуална чувствителност, ерудиция и предпочитания. Умните майстори на съвременното киноизкуство отдавна прозряха, че важни послания могат да достигнат до по-широката публика, като се изпълнят с ново съдържание овехтелите форми на масовото кино или поне като се заемат негови характерни елементи.
В допълнение изключително силен коз на творческия екип е подборът на актьорския състав и невероятната работа с актьорите. Лично за мен виртуозното превъплъщение на Велислав Павлов в ролята на „вездесъщия“ Емил беше истинско откритие на фестивала. Могъщото му, на моменти дори смазващо присъствие на екрана има ключов принос за напрегнатата, драматично достоверна атмосфера на филма, в който той се откроява като завладяващо ново лице на родното кино. Съвсем заслужено призът за най-добра мъжка роля му беше присъден за убедителното изпълнение, а партньорството му с Теодора Духовникова разкри неподозирани измерения и на нейния талант: актрисата влиза в кожата на интровертна, преуспяла, но изпълнена с разочарования от живота и лишена от обич жена, твърде различна от цветната фурия и бунтарство, каквато е героинята на актрисата от „Дъвка за балончета“ например.
Изобщо не е трудно да се предвиди, че и тази продукция на „Мирамар“ ще се радва на популярност и голям зрителски интерес. Илиян Джевелеков и Матей Константинов вече твърде високо вдигнаха летвата, критериите им са високи, а това означава, че с интерес ще очакваме следващия им общ проект.
Гергана Дончева
* * *
„Вездесъщият“ – филмът на Илиян Джевелеков по негов и на Матей Константинов сценарий, заслужено получи „Златната роза“ на този фестивал, защото майсторски съчетава всички компоненти на съвременното кино – стилистични търсения, съвременна тематика и не на последно място, зрителски рефлекс. Такива са филмите за големи награди – в златното сечение на всички очаквания, без формални ексцесии, без радикални залитания, но и без банални решения. Изкушавам се да цитирам отново нобеловият лауреат за 2017 г.: „Трябва да се водим от въпроса: имаш ли какво да кажеш и наистина ли е точно това?“ Ако отнесем думите му към „Вездесъщият“, ще си отговорим, че момчетата от „Мирамар“ са имали нещо много важно да ни кажат и то ще бъде разбрано навсякъде по света. В днешния свят на мрежи от всякакъв вид, на масово воайорство, стигащо до перверзии и маниакалност, когато не само тайните служби, но всеки може да шпионира всекиго, човечеството действително е на морален кръстопът. Възможността да се вземем за богове е пряк път към самоунищожението, на първо време морално, после и физическо. „Вездесъщият“ с ефектната си визия – Емил Христов красиво се е заиграл с всички възможни видове и формати на изображение на всякакви скрити и явни камери – буквално материализира изчезването на интимността и експонира опасността от психически катаклизми в информационната ера. Но и някак утешава, макар че мрачната реалност на всеобщата свързаност осезаемо присъства. Без да е екстремен, с философската си дълбочина, актуалност и открит зрителски потенциал „Вездесъщият“ сякаш постигна очакваната зрялост на посттоталитарното ни кино.
Боряна Матеева
* * *
Награденият със Златна роза филм „Вездесъщият“ на режисьора Илиян Джевелеков постави особено важна тема за публично разискване. Цифровата революция налага нови правила на екзистенция, сетива за самосъхранение и култура на поведение. По времето на тоталитаризма всеки бе следен и априорно подозиран до доказване на противното. Четвърт век след промяната цифровите устройства за видеозапис са усъвършенствани до степен да снимат всекиго и всичко. Това се отнася и за най-съкровени територии на личното пространство. Опиянението от възможностите всеки да бъде наблюдаван и първичният инстинкт за воайорство са причина главният герой Емил (Велислав Павлов – Награда за мъжка роля) да загуби човешки облик, да пристъпи почти всички нравствени норми и да следи различни хора (от най-близките до случайни колеги) в сферата на техните най-интимни преживявания. Скандалът става огромен, след като това бива разкрито и превърнато в публично достояние в Интернет пространството. Ако Едуард Мане сега би създал прочутата си „Закуска на тревата“, той вероятно би нарисувал всички тела голи, а женското тяло облечено, защото /себе/разголването стана нещо обичайно. Днешното видео-смартфонно време превърна всичко в образи, в повечето случаи с подчертано нарцистична, но и воайорска гледна точка. Авторите на тези материали в интернет сайтовете нямат никакви задръжки, нито етични предразсъдъци. Главният герой е обхванат от фикс идеята да насити с камери своята къща, тази на своите родители, служебните офиси. Научава по нещо ново за всеки, идентифицира крадеца вкъщи (причина за монтирането на камери), открива нелоялен служител във фирмата си. Пристрастява се до степен, че заснема сексуалните си актове с колежка (Весела Бабинова), с която има извънбрачна връзка, наблюдава жена си (Теодора Духовникова – Награда за женска роля) по време на нейните професионални сеанси на психолог или срещи с приятелки, дебне дори какво става в банята и в тоалетната. При него манията за следене се превръща в болезнена зависимост. Наблюдава болния си баща и дори снима последните му минути живот. Изрод! – му крещи неговата заместничка и близка приятелка в рекламната агенция, след като се вижда в Интернет, заснета в неприлична ситуация. Героят, талантлив млад писател, напомня за Волтер, който описва същността на човека като смес от кал и злато. Обяснимо е решението на авторите да разположат действието на филма в рекламна агенция. Обикновено това са специалисти, за които фикцията, измислицата, хиперболата, че дори и откровената лъжа е начин за препитание и професионално битие. Естествено е когато създаваш фантасмагории за публично халюциниране, да свалиш много ниско своя праг на достойнство и да го неглижираш.
Как да се защитим от такова посегателство е въпросът, който авторите поставят във финалните кадри с хилядите камери, които ни следят на обществени места. Изводът е: трябва да си изградим нова култура на поведение, на лична самозащита на достойнството ни. Трябва да развием нови сетива за отстояване на интимното ни пространство и да изградим непреодолими препятствия пред чуждото нахлуване в него, в опитите за уронване на личната ни репутация. Оценявам „Вездесъщият“ като началото на тенденция от филми, които ще интерпретират такива проблеми.
Иво Драганов
* * *
За да прочетете целия сценарий, кликнете върху заглавната страница. ↓
