ВЛАДИМИР ИГНАТОВСКИ
Пророчеството на Айзенщайн
В спомените си Айвър Монтегю пише, че идеята на Айзенщайн: „Първо му се сторила безумна, но по-късно осъзнал, че е пророческа“. Не е уточнил кое точно е според него „пророческото“ в „Стъклен дом“, но очевидно е видял в него някакво прозрение, предупреждение за човечеството, валидно тогава, преди един век. Трябва да се опитаме да разберем кое е това „пророчество“ на Айзенщайн, актуално и сега, кое в него са потвърдили изминалите години. Важно е, че проблемите, за които говори Айзенщайн, не са били артикулирани и категорично оформени преди един век. Тогава още не са били обект на дискусия, засягаща всички слоеве на обществото. Но ако след толкова време те и днес са актуални, ако безпокоят съвременниците, явно е бил необходим геният на Айзенщайн да изпревари своето време, да прозре онова, което все още не е било очевидно, да го интерпретира не само като новатор в киното, но и като мислител, осъзнал опасностите, с които на човечеството предстои да се сблъска в бъдеще и опитал да ни прати предупреждение.
СТОРИБОРД НА СЕРГЕЙ АЙЗЕНЩАЙН
За да разберем значението на нереализирания проект на Айзенщайн и на проблемите, които той е предвидил, би следвало първо да го разположим сред нагласите в обществото и в изкуството по времето, когато го замисля. Народите все още помнят ужасите на Първата световна война, живи са физическите и психичните травми от преживяното, отзвукът от тях може да се долови в много от творбите от онова време. Пак тогава авангардистите вече долавят надигналата се вълна на технологичния прогрес, въпреки че бурята предстои и повечето хора все още живеят в относителен комуникативен комфорт. Киното още не е „проговорило“, освен пресата, няма друг сериозен фактор за обработване на общественото мнение, дори радиото прави първи стъпки и тепърва ще набира сили, така че Илф и Петров ще могат да си позволят да се пошегуват с прибързаните очаквания: „Всички чакаха радиото, то се роди, – пишат те – а щастие пак няма…“.
Проницателни съвременници, а те не са толкова много, се опитват да предупредят – стига, разбира се, да има кой да ги чуе. Ортега и Гасет вече е формулирал и анализирал „бунта на масите“, но отделният индивид все още може да се оттегли в собственото си пространство, да се изолира, доколкото е възможно, от посегателства срещу индивидуалната му свобода и да не се изгуби в безликата тълпа. В „Маси и власт“ Елиас Канети много точно е констатирал подземния тътен от надигащия се тоталитаризъм. В Европа не е далеч времето, когато не само ще се правят опити за заличаване на отделната личност и превръщането ѝ в частица от общата тълпа, следена и непрекъснато контролирана, скоро те ще са съзнателно провеждана политика с всички драматични последици не само за отделния индивид, но и за целия свят.
Затова е важно какво иска да предупреди Айзенщайн със „Стъклен дом“.
СЕРГЕЙ АЙЗЕНЩАЙН
Първо, възможно е хората да се превърнат в „прозрачни“ и напълно контролирани. Такава е ситуацията в дома от стъкло. Това не ги притеснява, те са свикнали, отчуждени и приучени са да не се забелязват. Този живот е публичен, всеки жест и всяко действие са видими и проследими, но парадоксално остават „невидими“ за околните. Общата пасивност като че гарантира на всеки неприкосновеност на личното пространство в отвсякъде прозирната къща. Но има една важна особеност: обитателите на „Стъклен дом“, призрачно невидими, всъщност са непрекъснато наблюдавани от „всевиждащото око“, като този, който ги следи, остава невидим.
Неслучайно прозрачността е централна тема в „Стъклен дом“. Според Айзенщайн ако си прозрачен, това лесно може да те превърне в тотално зависим. И той не е единственият, който мисли така и изказва подобни опасения. Няколко години преди „Стъклен дом“ Евгений Замятин ще обрисува в антиутопията „Ние“ общество, в което хората са превърнати в номера, напълно лишени от индивидуалност, подчинени на тоталитарна власт, която следи и регламентира всяко тяхно действие, дори техните интимни отношения. Тогава „Ние“ не е публикуван в Русия по политически причини (то ще се случи едва през 1988 г. по време на „перестройката“[1]). Айзенщайн едва ли е имал възможност да се запознае с романа на Замятин, издаден през 20-те години в Рига. Но и двамата, всеки по свой начин, осъзнават и реагират на опасността от появата на общество, в което хората ще бъдат „прозрачни“, следени и контролирани.
В „Стъклен дом“ има много интересни художествени решения: монтажът, неочакваните ракурси през прозрачните стени на стъклената къща, промяната на сюжета от фарс и гротеска до дълбоко философски финал. Но освен тях, не по-малко важни са предупрежденията за съдбата на хората и на обществото в недалечно бъдеще, а второто сред тях е:
Кой може да направи хората прозрачни и да ги контролира?
Отговорът е очевиден: тези, които притежават властта. Защото не е тайна, че всяка власт се стреми повече или по-малко да контролира своите поданици, тя затова е власт. „Макс Вебер чисто дефинитивно посочва, че към основополагащите принципи на организацията на обществото, която наричаме „държава“, спада и монополът на физическото упражняване на властта“[2]. Проблемът е в степента на контрол, докъде се простират претенциите и възможностите на властовите структури. В демократичните общества този контрол е „мек“, ако използваме съвременния компютърен жаргон, и ограничен от рамките на закона и от гражданското общество. Докато всеки тоталитарен режим, и това е особено очевидно през 30-те години на миналия век в Германия и в Съветския съюз, се стреми към пълен контрол над населението, но в онези години поради нивото на технологиите този контрол е все още „аналогов“, т.е. използват се тайните служби, полицията, армията, съдът, лагерите и затворите, но все още няма технологични средства за брутално навлизане в бита и в личния живот на хората. Обществото се хомогенизира с включване на индивидите в различни организации, обединения, изцяло подчинени и контролирани от властта, например т. нар. „творчески съюзи“ на писатели, артисти и други в СССР; „филмовата“ и другите „камари“ на различните изкуства в нацистка Германия; обединенията на адвокати, съдии и т.н., а цели групи и малцинства са напълно изключени от живота на обществото, а по-късно подложени на унищожение.
Трето, проектът на Айзенщайн е предупреждение за ролята на технологиите. Времето, когато той замисля „Стъклен дом“, е навечерие на „революцията, предизвикана от усъвършенстването на информационните технологии“[3]. Възможните промени тогава са били все още в зародиш и е било необходимо много дълбоко прозрение те да бъдат видени и прогнозирани.
Научната и технологичната революция преминава през няколко „вълни“. Първият етап е индустриалната революция от XVIII и XIX в. Тогава започва използване на енергията, скрита в подземните недра, най-вече във въглищата, а парата, задвижваща създадените за това машини, замества единствената използвана дотогава мускулна сила на хора и животни. На този етап се раждат големите градове, центровете на промишлено производство, железопътният транспорт, променя се подвижността на хората и на стоките и като страничен ефект от този процес във Великобритания се появява туристическата индустрия, един от важните сектори в икономиката (до избухването на пандемията с Covid-19).
В края на ХIХ и в началото на ХХ в. настъпва нова „епоха“. Вече не пàрата, а електричеството се използва като основна „движеща сила“ в промишлеността, а през 20-те години на миналия век започва и масово производство на уреди за дома, използващи електричеството – за това говори Тофлер в „Третата вълна“. През 80-те години на ХХ в., когато той пише своята книга, онова, което е било екзотика в началото на века, се е превърнало във всекидневие: всяко средностатистическо домакинство в развитите държави е притежавало подобни уреди, за които неговата баба е можела само да мечтае. Това ще е времето на бързо развитие на масовите комуникации: радиото и телевизията, а редом с тях и киното. Те, извън всичко останало, ще бъдат и основно средство за информиране, развлечение, но и за „промиване на мозъци“.
Тофлер нарича „трета вълна“ новия, трети етап на извършващата се революция. Това е времето, когато започва настъплението на компютрите, чието присъствие даде заявка за дълбока промяна в живота на обществото – в стила на живота и на производствената дейност. Учени, социолози, журналисти се надпреварваха да предложат повече или по-малко остроумни названия за случващото се. Маршал Маклуън го определи като край на „Галактиката Гутенберг“, т.е. преминаване от цивилизация на книгата и на книгопечатането към нови форми на електронно общуване. Появиха се десетки названия на новото, доминирано от тези технологии общество, наричаха го „информационно“, „технотронно“, „електронно“, появи се версията „общество без хартия“, което бе предположение, че електронните услуги ще заменят размяната на документи на хартия. Дори един от опитващите да надникнат в новото електронно бъдеще прогнозираше рязко спадане на престъпността и изчезване на уличните грабежи, тъй като хората вече нямало да носят пари, а ще ползват само пластмасови карти. Но е нямал достатъчно въображение, за да предвиди вълната от електронни престъпления, в сравнение с които уличните грабежи са детска игра. Новите технологии създадоха много и различни удобства: улеснено общуване, бърз достъп до информация, непрекъснато обновяващите се устройства бяха много полезни и в бита, и на работното място, имаха позитивно влияние върху цели отрасли в икономиката. Тогава повече беше въодушевлението, нямаше много време да се разсъждава за евентуалните негативни последици.
„Третата вълна“ на информационната революция много бързо премина в четвъртия етап, който създаде новото „цифрово общество“. Дигитализирането протича толкова бързо, че буквално всеки ден ни заливат нови изобретения, подобрения, всякакви инструменти за общуване и за достъп до информация. Може би най-важното събитие в оформянето на новото общество бе появата на Интернет – мрежата, която постепенно покри практически земното кълбо и постави ново делене на онези, които имат достъп, и другите, лишени от него… Колкото и да е странно, никой не успя да предвиди появата на мобилните телефони, въпреки че за тяхното създаване се работеше от десетилетия. А тяхното присъствие промени тотално общуването, поведението на хората в бита, измени външния облик на градовете, по улиците на които навсякъде могат да се видят хора, вторачени в екраните на мобилните устройства. Непрекъснато се разширяват функциите на телефоните, според рекламите те вече служат не толкова за разговори, колкото за снимки, селфита, за сърфиране в Мрежата, гледане на клипове, на филми и сериали, с тях може да се плащат сметки и да се пазарува…
Дигитализирането предлага изключителни възможности за общуване и удобства в бита, и не само. Достатъчно е да се спомене напредъкът в индустрията, в икономиката, в медицината, автоматизацията, изкуствения интелект и т.н., но в същото време, като всяко друго усъвършенстване на възможностите, появило се през вековете, то крие определени опасности. В дигиталния свят можем за секунди да научим какво се случва в другия край на планетата, да разберем какви са борсовите индекси, цените на горивата, да пазаруваме, да преведем пари, да купим билети за самолет и да запазим места в хотел, да пътуваме и да осъществим мечтана ваканция (ако го позволява епидемичната обстановка).
За възможните опасности предупреждава преди век Айзенщайн. Новите технологии правят проблемна традиционната представа за неприкосновено лично пространство на индивида, за ненамеса в личния живот на хората. В дигиталния свят, дори затворен в четирите стени на собствения си дом, всеки може да се превърне в напълно прозрачен, също като трагикомичните герои от стъкления дом на Айзенщайн, и иначе традиционната идея за дома като „крепост“ и защита на индивида да се окаже просто остаряла.
Идеята за неприкосновеност на личното пространство, гарантирана в много конституции по света, не е толкова стара, тя едва ли е съществувала в Античността и в Средновековието. Иван Хаджийски ни е оставил великолепно описание на българското патриархално общество. В него той констатира: „Първобитният селяк почти нямаше интимен живот. Той не можеше физически да се уедини. Цялата му дейност, с малки изключения, ставаше пред обществото, под надзора на последното“[4]. И добавя: „Ако човек иска да бъде винаги пред многобройна публика, трябва да е от село със запазен стар бит, защото цялото село ще присъства на зачеването, на раждането, на оженването му и най-сетне цялото село ще го изпрати във вечното му жилище“[5].
Разбира се, патриархалната идилия отдавна не съществува. В миналото е останала и идеята за неприкосновено лично пространство, защитено и от закона, тя е рожба на модерната епоха, а с нея и девизът: „Моят дом е моята крепост!“. В дигиталния свят цялото това постепенно се превръща в илюзия. Новите технологии постепенно ни правят прозрачни и няма къде да се скриеш.
Както винаги, всичко започва с добри намерения. Първо поставиха няколко камери на пътищата и на опасните кръстовища. Целта беше да се гарантира сигурността, да се избегнат евентуални произшествия и да не могат да се укриват нарушителите. После камерите бързо се настаниха в градовете. Днес само във Великобритания има повече от 20 милиона камери, които неуморно, като асансьорът от „Стъклен дом“ на Айзенщайн, следят всеки попаднал в полезрението им. Това бе дело на държавни институции, но бързо се включиха и отделни личности, и цели корпорации. Почти навсякъде може да си види надпис: „Обектът е под постоянно наблюдение“. Впрочем камера има и на входа на кооперацията, в която живея. С нея можем да следим всеки, който би искал да влезе при нас. Към това трябва да се добави и системата за лицево разпознаване, която позволява да се установи самоличността на всеки един, дори в огромна тълпа, система, която отдавна служи не само за разпознаване на хулиганите по време на футболен мач. В Китай тя е въведена практически навсякъде. Всеки пешеходец, пресякъл улица на червено, веднага получава на телефона си съобщение за наложената глоба. Такива системи функционират и на още много места по света. Неотдавна и в московското метро въведоха система за лицево разпознаване.
Но това е, така да се каже, „външно проследяване“. В дигиталния свят никой не може да се чувства защитен, дори да е затворен в собствения си дом. Google ни следи, разбира се, не с дронове над главите, а през SIM картите на телефоните. Всеки месец получавам съобщение къде съм бил, какво съм посетил. Докато през лятото бях на село, направих експеримент, просто оставях телефона вкъщи, дори да съм в съседния град, или сред природата… Накрая ми съобщиха: „Този месец не бяхте много активен“. Но това е дребна шега в сравнение с тоталното наблюдение, на което сме подложени всички. Айзенщайн го бе предвидил под формата на „всевиждащо око“; Оруел бе съзрял в телевизията средство за тотално наблюдение; днес технологиите, използвани за тази цел, са много повече и много по-усъвършенствани и с много повече възможности. Сноудън и Уикиликс разкриха, че тайните служби следят и подслушват телефоните не само на известни държавници, но и на политици, бизнесмени, активисти и разбира се, потенциални терористи, а с тях и на милиони обикновени хора по целия свят.
Следят големите корпорации. Регистрира се всяко влизане в Мрежата, събират огромни масиви от данни за поведението на хората, за това какви са предпочитанията на потребителите, които след това се предоставят на заинтересувани фирми, а то им помага да определят по-добре поведението си на пазара. Битката за личните данни на потенциално интересни масиви от хора е все по-ожесточена. Следят ни и устройствата в нашия дом. Наблюдава ни лаптопът с камерата си; големите производители на мобилни телефони бяха принудени да признаят, че събират чрез тях данни за поведението на хората, които ползват техните изделия. Същото правят и телевизорите с достъп до Интернет – просто подслушват и записват разговори, които хората водят, без те дори да подозират какво се случва. Дигитални устройства като Alexa, Amazon Echo и прочие, създадени за удобство у дома: да пуснат музика, да боравят с осветлението, да разказват приказка на малките, да пазаруват онлайн, вършат същото – записват и предават. Традиционното обяснение във всички тези случаи е: прави се за подобряване на обслужването. Обяснение за наивници… Няма къде да се скриеш, дори да си на необитаем остров сред океана.
В своя проект Айзенщайн бе предвидил още нещо: как ще се промени поведението на хората, когато те „прогледнат“, когато „отворят очи“ и бъдат принудени да забележат какво се случва около тях, героите на „Стъклен дом“ се раздвижват, после решават, че свободата е най-важното, желаят „да се освободят“ от всичко и… постепенно се превръщат в клуб нудисти. Гледката не е особено приятна, подчертава авторът, особено когато дамите останат само по бижута. Днес дигиталният свят и Мрежата превръщат този ексхибиционизъм в глобално явление. И не става дума само за безбройните селфи, които буквално заливат като огромна вълна различните канали, публикуваните снимки – задължително доказателство, че си „бил някъде“.
Всичко започва през 90-те години на миналия век в Ню Йорк. Едно момиче, не изпъкващо с нищо специално, нито с физически данни, нито с интелект, просто поставя камера на тогава все още огромния си монитор и я включва в Интернет. Не върши нищо особено, разхожда се из стаята, чете, мие си зъбите, натиска се с приятеля си... Изненадващо интересът в Мрежата е толкова голям, че тя е принудена да включва камерата през интервал от двайсет минути. Бързо нейното толкова ранно „реалити“ се превръща в платено. Днес навярно е напълно забравен експериментът на типичното средно американско семейство Лауд, което преди повече от половин век допусна в интимното си пространство камери, които ден и нощ да следят какво се случва в дома им, експеримент, завършил с катастрофа: семейството се разпада – родителите се развеждат, дъщерята заминава от града, а синът прави coming out, т.е. обявява публично различните си сексуални предпочитания, което в онези години все още предизвикваше шок.
Дигиталната епоха със свободния достъп до Мрежата с пълни сили възражда проявите на желанието „да присъстваш“. Гюнтер Андерс бе забелязал, че в епохата на телевизията стените на къщите стават прозрачни, а хората се държат in publicо, сякаш са в собствения си дом. В дигиталния свят това негово наблюдение е все по-валидно. Милиони пишат и публикуват изображения в социалните мрежи, но много повече са онези, които се интересуват от живота на другите, следят какво правят повече и по-малко известни личности, а щом има търсене, то непременно ще бъде задоволено. Появи се професията „инфлуенсър“, достойнствата на нейните представители зависят екзистенциално не от качествата на личността, а от броя „лайкове“ в Мрежата. А при обратната страна на медала десетки хиляди не просто го допускат, те сами инсталират камери в дома си и превръщат личния си живот в своеобразно шоу. Вече няма нужда от „всевиждащото око“ в „Стъклен дом“, хората сами стават прозрачни, готови са да превърнат в зрелище собственото си съществуване, едни го правят, защото носи финансови и други изгоди, популярността да си „известен, защото си известен“, а други, защото са обладани от един нов дигитален ексхибиционизъм, от желанието всеки да има не само „своите петнайсет минути слава“, но това състояние да продължи колкото може по-дълго… Всичко това може да е резултат от особеностите на човешката психика, но те са получили възможност да избуят неимоверно именно в света на новите дигитални технологии.
И още един важен аспект от пророческите предупреждения на големия режисьор. Когато Айзенщайн замисля своя така и нереализиран проект, думата „робот“ съществува съвсем отскоро, твърде нова е и не е достигнала дори до него, човек изключително любознателен и ползващ почти всички основни европейски езици…Тогава информацията не се разпространявала толкова мигновено както сега. А изкуственият интелект все още е бъдеще, макар и не толкова далечно. Затова Айзенщайн говори за „механичен мъж“, но става дума за все същото, сътворено от човешки ръце, като замества хората при изпълнение на определени функции. По онова време роботите все още не са дотам усъвършенствани и „механичният мъж“ от „Стъклен дом“ не успява да се справи с всичко, което му е възложено. Но днес процесът на дигитализиране, благодарение на непрекъснато увеличаващите се възможности на изкуствения интелект, бързо превръщат „стъкления дом“ на Айзенщайн в модерната „умна къща“.
„Умната къща“ се грижи за всичко: да събужда сутрин стопанина си с музиката, която знае, че той харесва, да подбира новините от информационния поток; да го предупреждава, когато стъпи на пода в банята, че не се е грижил за предписаната диета и е вдигнал килограмите; да следи за чистотата на въздуха и за температурата; да отваря и да затваря прозорците и завесите, да пази дома от грабители и т.н. Отдавна съществуват „умни вещи“: перални, които, ако имат проблем, се свързват със сервиза, хладилници, които следят нивото на продуктите, а ако някой е на привършване, поръчват го в най-близкия супермаркет, а заплащането се извършва автоматично онлайн, да не говорим за автономните автомобили и за още много неща, в които присъства изкуствения интелект, чиито функции са много повече и все повече ще оказват влияние на процесите на създаване и на възприемане на произведенията на изкуството, но то е друга и много интересна тема.
Още през 80-те години Алън Холд бе предложил забавен сценарий, наречен „Фред къщата“. „Представете си – пише той – вие сте на работа. Телефонът звъни. Това е Фред, Вашата къща. Докато преглеждал сутрешния информационен бюлетин с историите на последните кражби, Фред случайно попаднал на бюлетина за времето, който предупреждава за проливен дъжд. Това напомнило на Фред да направи обикновената проверка на покрива. Открит е възможен теч. Преди да Ви се обади, Фред е телефонирал на Слим за съвет. Слим е вилна къща по-надолу в квартала… Фред и Слим често обменят своите информационни данни… Останалото е просто: Фред вика монтьора за покрива“[6].
Всъщност не е толкова просто. Понякога се замислям дали два „умни“ хладилника, освен „да разменят базите си данни“, не биха могли да започнат диалог помежду си, в който да обсъждат и поведението на своите собственици? Да не забравяме, че във финала на „Стъклен дом“ „механичният мъж“ е пратен да разруши прозрачното здание, замислено като първообраз на един идеален свят. Проект, завършил с пълна катастрофа, като повечето опити за насилствено създаване на нов, по-добър свят, бил той аналогов или дигитален, като задължително условие за неговото осъществяване неизменно е да сме прозрачни и контролирани.
Няма съмнение, всяко ново технологично решение съдържа и позитивни, и негативни възможности. Историята е доказала, че по-често се реализират вторите. За съжаление.
Бележки под линия:
[1] В Съветския съюз забраната продължава повече от шест десетилетия. Дори през 70-те години на ХХ в. в Киев младият учител Марк Райгородецки получава двегодишна присъда, защото в чантата му е намерен екземпляр от романа на Замятин.
[2] Елиас, Н., Относно процеса на цивилизация. АТИКА, С.,1999, с. 61.
[3] Вж. Кастелс, М., Възходът на мрежовото общество. ЛИК, София, 2004, с. 19.
[4] Хаджийски, Ив., Бит и душевност на нашия народ. Избрани съчинения в три тома. Том I, ЛИК, София, 2002, с. 106. Тук ми идва на ум една реплика от „Прекрасния нов свят“ на Хъксли: „Той много често се уединява“ − в гласа ú звучеше ужас“. В стерилния „нов свят“ желанието за усамотяване е почти престъпление.
[6] Алвин Тофлер, Третата вълна. С. 1991, с. 226.
