НЕВЕЛИНА ПОПОВА
Всеки, който е имал щастието да се докосне до него, при тази вест е усетил едно болезнено опустяване... Защото Христо Ганев носеше винаги – с всяка своя дума и с всеки жест, неизразимата красота на достойнството. Той остана за нас най-високата мярка за духовна устойчивост. Макар отдавна да се оттегли от всякакви публични изяви, на нас ни стигаше да знаем, че го има. Изправената му висока фигура и дълбокият проникновен поглед, неподвластни сякаш на времето и старостта, живееха в нас и крепяха като Атлас на раменете си душите в днешния издребнял и прагматизиран свят.
Много думи се изрекоха и изписаха за него през изминалите дни. Вероятно доста от тях биха го подразнили със своя патос и традиционните клиширани фрази. Защото той имаше сложни и съкровени отношения с думите. По този повод ще си позволя да споделя един от първите ми лични спомени за него. Току-що бях постъпила на работа в Киноцентъра, бяхме за кратко в един творчески колектив. Секретарката извика мен и още двама млади колеги, за да ни даде по един „стихиен”, непрофесионален сценарий за бърза кратка рецензия. Христо Ганев, който също беше в стаята, с присъщата си деликатност, без никой да очаква, шеговито благодари на момичето, че му е спестила това усилие. И продължи, че за него отдавна няма лесни и бързи текстове, че с годините му става все по-трудно да пише кратки оценъчни рецензии, които най-често нараняват; че той предпочита да се срещне и да поговори лично с човека... Не знам дали тогава съм разбрала, че това е един от първите негови уроци – по отговорност към всяка дума. Но после често съм се връщала към този спомен...
И ето, сега за пореден път търся точните думи и ми е трудно. Каквото и да кажа, ще бъде малко, и няма да обхвана мащаба и красотата и на личността му. Не познавам друг толкова монолитен човек, постигнал такова единство между творчеството си и живота. В дългия си житейски път Христо Ганев осъществи докрай изкуството да живее, да бъде, да отстоява своята истина и личния си избор, без да затваря очи за мимикриите на реалността. Каквото и да му е струвало това, през всички турбулентни времена, преходи и какви ли не нравствени подмени, Христо Ганев успя да опази в сърцето и в поведението си светлите идеали на своята младост. В една от ключовите сцени на „Животът си тече тихо“ веднага разпознаваме гласа му в гласовете на двамата млади – Павел и Кремена, които реагират болезнено на промените в Желю, бившия партизанин, бащата на Павел: „Ние никога няма да сме такива“, обещават си те. Каква е съдбата на тези герои във времето, можем само да гадаем. Но Христо Ганев се врича заедно с тях и остава верен на това обещание през всички дни на дългия си живот. Той винаги е имал куража да се противопостави на лъжата и предателството във всичките им проявления. Без показност, с тихото достойнство на силния човек, каквито и да са последствията. Спирането на филма им с Бинка Желязкова Партизани (Животът си тече тихо) и отказът им да направят угодните на властта промени ги прави сякаш още по-силни.
След известния епизод от събранието в Съюза на българските писатели, когато той отказва да подкрепи осъждането на Александър Солженицин заедно с няколко свои колеги, Христо Ганев остава без работа. И никога – оплакване, нито героизиране на поредната постъпка. Чувала съм го да казва насмешливо, някак между другото: „Истината е най-лесният начин да се живее.“ Тези негови думи не се забравят. Той именно имаше силата да ги освети и да ни накара да ги чуем. Защото стоеше зад тях с целия си живот.
Христо Ганев посвети огромния си поетичен талант на сценарната работа. Неговият многогодишен труд е в самата основа на българската кинодраматургия, във всички видове кино. През целия си живот той защитаваше изчезващите днес територии на литературния сценарий – като слово и цялостен текст, като жив свят от първообрази, жертвоготовен и открит за промени – в името на филма. Неговите сценарии отдавна са признати за класика в българското кино. Това не са лесни сценарии, с тях се общува, както с поезията и музиката. Те винаги носят дълбоки чувства, душевно безпокойство и философски прозрения и изискват от режисьора истинско съавторство. Затова около Христо Ганев някак естествено се оформят творчески тандеми.
В игралното кино работи в началото с Борислав Шаралиев, а след това с Бинка Желязкова и накрая с Анри Кулев. Двамата с Бинка заедно създават „Животът си тече тихо”, „А бяхме млади“, „Басейнът“, „Последната дума“, „Привързаният балон“, „Голямото нощно къпане“ и „Нощем по покривите“. Тези филми остават през годините като живата съвест на не едно поколение: с горящите ръце – факли на Димо, с търсещите очи на младата Бела, с въпросите „Кой бутна камъка“ и „Ти за кого си – за човека или за човечеството?“... С ярките кинометафори, гледащи ни дори от заглавията... Да, животът си тече тихо! ... Непоносимостта на тази завличаща тишина, заредена с всекидневни предателства, сред които изчезват идеите и нравствените устои на човека, е постоянна тема на Христо Ганев. Тя преминава през всичките му филми и сложните му персонажи, през техните вини, реакции и рефлексии. Полифоничните му подтекстови сюжети тревожат и извисяват, но винаги оголват същностите. Те носят духа на различните десетилетия от втората половина на 20 век. В своята драматична сложност персонажите му винаги търсят смисъла, съмняват се в привидно устроения житейски поток. Измъчват се от собствените си вини и ние като зрители-съучастници оставаме с трудните им въпроси, без еднозначни отговори на финала. Но зад постоянните екзистенциални напрежения във всеки сценарий на Христо Ганев неизменно се появяват спасителните острови на добротата, обичта, семейната топлота и тихата преданост...
Драматургията на Христо Ганев прекроява традиционния филмов разказ, превръща съвсем младото ни кино в пространство на духа, в поток от чувства и сблъсък на идеи, на житейски избори, на несвършващ диалог със зрителя. „Животът си тече тихо”, чийто сценарий сега ще можем отново да прочетем със съпътстващите го авторски бележки, е наистина първият български филм на моралното безпокойство. Неслучайно е спрян през 1957 г. Той се появява на екран едва през 1988 г. Да не забравяме, че Христо Ганев е сърежисьор на филма.
Анимационните сценарии на Христо Ганев са неразделна, но обособена, със своя специфична поетика, част от творчеството му. В навлизането на Христо Ганев в анимационното изкуство има някаква неизбежност, то му е органично близко. Образите и екзистенциалните въпроси от игралните сценарии на Христо Ганев тук са се въплътили в невероятни анимационни сюжети – зашеметяващи с пластическата си свобода, с прекроените пространства, с безкрайните си метаморфози – в „галоп от ритъм, звук и цветове“... Помня физическото усещане за неистов галоп при първия прочит на „Кавалкада“ – през лавандуловите ниви и водните пръски – до отенъците на карминено, розово, оптимистично, винено, червено, виолетово, синкаввиолет, мартенскивиолетово, ултрамаринено, кобалтовосиньо, прускосиньо, зелено-хромово, синкаво, маслинено; жълта охра, сиена; английскочервено, умбра, горенасиена; сиво, сивосиньо, мишосиво, безнадеждносиво; черно, напалмовочерно , и накрая – до бялото! Груповата езда на човеците, които винаги нещо и някого яздят – коне и мотоциклети, автомобили, танкове или просто - други човеци!... Красотата и безумието, слети в унищожителния бяг на историята, в печалната хипотеза за изчезващата човечност...
Чета неговите сценарии като стихове. Общувам с тях, както се общува само с поезията и с музиката. Оставям се на чувството, на ритъма на образите и заявените звуци, на метаморфозите и преображенията, на откровената авторска интонация. На парадокса и иронията, на звучащи като музикални фрази съществителни, глаголи или прилагателни – в една възходяща градация.
Анимационните му сюжети са арена на човешката история – безумно агресивна и повтаряща се, взривяваща кадъра с абсурдните си фрагменти и знакови присъствия. Социалното, политическото и митичното прекосяват историята и се срещат в човека. В някогашния слънчев веселяк, който или ще се слее с фанатизираната тълпа, или ще гони безнадеждно в зимния вятър превърналото се в парцал знаме, до кофите за боклук, в десетия кръг на унизения си живот. Горчива е тази ирония... И все пак...
Христо Ганев винаги ни дарява и с друг пейзаж. В едно безкрайно поле посред неговата сценарна вселена ще мернем един мъж, набрал голям пъстър букет, нетърпеливо бързащ под градоносните облаци към любимата си жена... А още по-нататък една фронтова санитарка прекосява минирания край на полето между враждебните знамена – бяла, прозрачна и боса жена, почти не стъпваща по земята, която ще победи смъртта, спасявайки в обятията си ранения знаменосец. За да се повтори вечното чудо на зачатието и раждането на нов живот... Защото в света на любовта 1+1 е равно на три – в последния анимационен филм по сценарий на Христо Ганев „Лист хартия“. А от пътеката между сипеите самият Чарли Чаплин винаги ще гледа порасналите деца и ще ги благославя – за радост и общ живот...
И накрая, няколко думи за неговото присъствие в документалното кино. Признавам с чувство на вина, че досега не съм познавала тази част от творчеството му. И не само аз... А Христо Ганев е автор на осем документални сценария, на два от които е и режисьор. Единия от тях – „Празник на надеждата” видяхме съвсем наскоро в кино „Одеон”, на 40-тия ден, след като той почина. Поет и в документалното кино, Христо Ганев е създал филмова поема в четири части. Сюжетът проследява първите четири дни след обявяването на независимостта на Алжир през 1962 година, след края на войната между Франция и Националния фронт за освобождение на Алжир, продължила от 1954 до 1962 година и завършила с победата на алжирците. Беше незабравима вълнуваща среща с младия Христо Ганев, с духа и възторга на едни други времена. Филм за истинската, озаряваща всяко лице надежда, за споделените идеали, за съпричастността и жертвоготовността, за сбъднатия празник. Филмът бе парадоксално актуален за днешното състояние на духовете. Той бе преминал през годините, озарен от някогашната светлина и усещането за братство, за възможна и близка социална справедливост. Душата на младия Христо Ганев цялата е вградена и в този филм. Видяхме го и него за миг в един от кадрите – красив и вдъхновен, щастлив да бъде сред тези хора, в този празник на братството и надеждата. Снимачният екип е бил почти половин година в Алжир при много тежки условия. Целият филм с гласа зад кадър е един поглед отвътре, отблизо – изумителни репортажни кадри сред лицата на обикновените хора, сред алжирските войници от армията за национално освобождение, сред бежанците, прокудени в планината, посред местните обичаи, традиции на мюсюлманския и европейския Алжир. Не съм гледала друг филм, в който празникът да е така осезем.
Филм – събитие. Жива история. Затова на поклонението на Христо Ганев културното аташе на Алжир в България, изказвайки своите съболезнования, нарече Христо Ганев национален герой на Алжир и добави, че на всеки национален празник показват именно този филм. Колко автори и колко документални филма имат такава съдба?...
Време е навярно вече да помълчим.
Да му благодарим за всичко в себе си.
И да прочетем отново „Животът си тече тихо”.
В РУБРИКАТА „СЦЕНАРНИ ЕСКИЗИ“ ПУБЛИКУВАМЕ СЦЕНАРИЯ ЗА ФИЛМА „ЖИВОТЪТ СИ ТЕЧЕ ТИХО. ПАРТИЗАНИ“.
ЗА ДА ПРОЧЕТЕТЕ ЦЕЛИЯ СЦЕНАРИЙ, КЛИКНЕТЕ ВЪРХУ ЗАГЛАВНАТА СТРАНИЦА. ↓
