АНAСТАС ПУНЕВ

 

В началото на декември са заключителните прожекции от програмата на Киномания 2021, като, по типична за фестивала традиция,

се залага на силните режисьорски имена. Още на първи декември може да бъде видян новият филм на едно от най-интересните лица на европейското кино – Миа Хансен-Льове.

Островът на Бергман носи познатите черти на нейните филми и най-вече лъжовното спокойствие и дори повърхностност на действието, зад които се крие бурна метафизика. За разлика от обичайния ѝ пълен фокус върху интимното, тук датчанката е създала едно двойно дъно, като за първи път задълбава не само навътре в екзистенциалните драми, но и навън, към съвременния свят на киното. Историята на Тони и Крис (Тим Рот и Вики Крипс) – женени не само един за друг, но и за киното като режисьори, се развива на фона на остров Форьо, в къщата, където е живял самият Ингмар Бергман. Топографията на филма е не по-малко главен герой и неусетно преобръща оптиката – накрая историята на двамата се превръща във фон за самотния изолиран остров, до степен да има леко усещане за хорър, тъй като призраците от света на Бергман се разхождат наоколо.

Първата асоциация при вида на двамата съпрузи, които пристигат на свещеното за тях място, за да търсят вдъхновение за новите си проекти, е, че те са подчинили личния си живот на въображаемите светове, които изграждат, както и че наивното им фенство се обръща срещу тях – едно е да издигаш в култ твореца, друго е да чуеш на място от съвременници какъв ужасен човек е бил в личния си живот Бергман. Приносът на Хансен-Льове е, че тръгва по тези стандартни пътеки и въпреки това намира сили и начин да обърне праволинейността и да създаде втори филм от филма си. Сценарият на Крис, върху който тя работи на Форьо, оживява чрез историята на нейните герои (Андерс Даниелсен Лие и Миа Васиковска) и тази история напълно изтласква уж основната, докато накрая двете не се слеят в още по-необясним финален сблъсък на реалност и измислица.

Без да прибягва до каквито и да било авангардни средства, датчанката постига авангарден резултат. Интерпретациите могат да са най-различни – дали например историята на героите на Крис не е отражение на нейната собствена история с Тони? В началото на филма виждаме как между двамата има отчетливо напрежение – макар да са „колеги“ и техните отношения да нямат привидно нищо общо с отношенията между Бергман и музите му, постепенно се потвърждава клишето за гения мъж, който не вижда нищо лошо в житейските избори на Бергман, докато неговата жена остава в сянка от недостатъчната му подкрепа. А дали това не е самата Миа Хансен-Льове, чиято връзка с един друг по-популярен и харесван от критиците режисьор като Оливие Асаяс, е добре известна? Все пак единственото, което разбираме за филмите на Тони е, че са жанрови, но въпреки това фестивални фаворити.

Или пък филмът на Крис е опит да върне емоцията между тях? Това тълкуване също е напълно възможно, ако се концентрираме върху красивите като картичка (и поради това странно опасни) пейзажи. Форьо се оказва място за терапия на двойката в криза, но както обикновено, възвишените гледки не помагат. Съвсем деликатно и без никакви резки движения красотата на шведското лято се обръща срещу Тони и Крис като във филм на Бергман. В този смисъл ценното във филма е и постоянното препращане към творчеството му. То служи едновременно като ироничен намек за безсмислието от това да създаваш идоли, но и като криво огледало, в което оживяват класическите архетипни герои на Бергман.

 

Друго голямо име с премиера на Киномания е Асгар Фархади. Всеки, който познава почерка му, ще се досети, че в Герой има всичко друго, но не и герои, като най-вече има огромно и неоправдано очакване за героизъм. Завръщането на Фархади към иранската действителност е най-важната новина, защото не просто филмът се развива в родината му, но доближава двете му най-добри произведения – Историята на Ели и Раздяла  –  както като наративна чистота, така и като въвличане на зрителя в морална амбивалентност.

Фархади е сред малцината, способни да привлекат двучасов интерес към нещо толкова семпло като историята на човек, влязъл в затвора за неплатен дълг, който иска да плати своя дълг и да излезе от затвора. Амир Джадиди като Рахим е човекът, за когото много силно искаме да викаме и подкрепяме неотлъчно до първата от многото лъжовни кулминации във филма, а после вече не знаем какво да си мислим – дали не е твърде умен или твърде глупав, както му казва един от началниците в затвора. Някои критици дори започнаха да ползват термина „принципа на Фархади“, под което се разбира да представиш проста морална притча, след което да я деконструираш и да покажеш колко неподозирани философски напластявания стоят зад нея.

Герой е точно това – един от най-простите и същевременно най-двусмислени филми на иранеца. Ключови за неговото развитие са не толкова съзнателните действия, колкото случайността, неразбирателствата, малките лъжи, като накрая всеки има своята истина, но всички са нещастни. Причината обаче не е в световната нищета и несправедливостта на живота, който се оказва по-силен от усилията на беззащитните хора. До последно филмът се държи настрана от всякакъв мизерабилизъм и показва, че в крайна сметка съдбата няма нищо общо с щастието и че „просто е така“. А дори „лошият“ кредитор на Рахим казва едно от най-точните съждения – „откога раздаваме грамоти на хората за това, че не са извършили нещо лошо?“

Ако има нещо изненадващо в сравнение с другите морални ребуси на Фархади, то е, че за първи път засяга и проблема със социалните мрежи, които изглежда, че имат своето влияние дори в ултраконсервативна държава като Иран. В Герой учудващо виждаме Техеран като нещо по-различно от пасторален град, далеч от западната цивилизация. Рахим се превръща в мним герой благодарение на медиите, и след това рухва пак заради тях, а единственото спасение изглежда в медийната употреба на заекващия му син. Това наблюдение е особено интересно за всички, които са свикнали да мислят, че в общества като иранското проблемът е в цензурата, след като Герой илюстрира обратния процес. По подобен начин стои и въпросът с жените – макар и забрадени, те са главни герои, но и това изглежда, че не води до социален мир.

Филмът обаче е изцяло ирански в своя отказ от всякакви излишни елементи. Достатъчно е да имаш зрители, които са склонни да заемат позиция, която след това да отрекат. Герои във филма няма, но има много ясен злодей – лицемерното общество.

 

Островът на Бергман може да бъде гледан на 01.12 в Euro Cinema.

Герой може да бъде гледан на 02.12 във Влайкова.