СИЛВИЯ ЧОЛЕВА 

 

Двадесет години след отпътуването на Георги Рупчев от пустата земя не ме напуска картината от неговото стихотворение „Смяна на нощната стража“. Не картината на Рембранд, а онзи „портрет на мъж в забутаната ниша“, който оживява и стои до нощния прозорец, повдигнал завесата и „без да премигне чака,/ видян единствено от мрака“. Още с първото прочитане на това стихотворение то стана за мен образ на Жоро. Този самотен човек, човекът в стаята, която „продължава до ръба на огледалото“, както писа в „Превъртане на световете“: 

… И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил,

седейки във креслото си, е слушал радио

и гледал как мъглата от Витоша се спуща,

а виното на малки глътки му се е услаждало.

 

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената

мълчи градът, а също и безкрая.

Мълчание, което е забравил в бързината

напусналият наемател.

 

„Пишех предимно нощем“, ще признае. Много негови приятели прекарвахме част от нощите в телефонни разговори с него и така той някак преодоляваше безсънието, точещите се часове. Часовете на един кратък живот, обречен от болестта, но оплоден от поезията и музиката. Георги Рупчев може би щеше да стане музикант, защото това беше първата му любов. Неговата поезия изцяло е пропита от музиката. Само прочетете на глас кое да е стихотворение или поемата „Смъртта на Тибалт“ например… 

Във време, когато белият стих беше алтернатива на задушаващите канони на соцреализма, Рупчев написа виртуозните си стихотворения в рима, съчетана с бял стих и те звучаха както никои други. Вероятно, ако бяхме по-голяма литература, литераторите щяха да говорят и пишат за Рупчева рима, Рупчева музикалност на стиха, Рупчева поетика… Щеше да се изучава в университета. Той промени езика, промени разбирането за поезия, извади я от нашите домашни рамки. С няколко реда създаваше не само картина, той създаваше кино в естетиката на Антониони или Тарковски в стихотворения като „Привличане“, „Отдалечаване на въздуха“, Церемония“ и други. В последните си поеми „Гмуркачите“, „Приковаване на огъня“ и „Пътят нататък“ достигна дотам, където е същността, сърцевината, премина отвъд границите и погледна над бездната… Поезията му съдържа особен таен код, който не може да се разчете лесно. В тази тайна се навлиза внимателно, бавно, а често не е и нужно да я узнаеш – тя се оказва една от магиите му. „Сигурно в поезията има нещо тайно, скришно, греховно, самотно. (…) Всъщност да пишеш в известен смисъл е противоестествено. Поетът винаги е бил излишен и изключение. Но се оказва, че не могат без него. Поезията е инстинкт за неприспособимост, а сега времената са за приспособяване“, казва Рупчев в интервю през 1994 г.  

Стихотворенията на Георги Рупчев създават илюзията, че са леко написани, но той ги работеше бавно, внимателно и не спираше, докато не получи желания резултат. В едно интервю казва: „Никога не съм писал много. И в най-добри времена – 10-12 стихотворния на година. (…) Добре е текстът да ми е готов в главата. Да е структуриран. Първо, трябва да знам как завършва и добре е да знам как започва.“ Важно е да се каже, че той притежаваше висока ерудиция, която ненатрапливо присъства в стиховете му и особено в поемите му. Въобще той бе аристократ по дух, естет, деликатен, но категоричен, дори суров понякога. Беше човек, сякаш дошъл при нас от друго време, въпреки че винаги се е вълнувал какво става извън стените на стаята му, с ясното съзнание за стойността на поезията, за това, че тя надживява времената: „Нормално е човек да се чувства понякога и потиснат, и ненужен. Но поезията е изкуство, което е много по-голямо от историческото време, в което живеем.“

В словото си по повод 40 дни от смъртта му със заглавие „Князът на метафоричните състояния“ Иван Теофилов отбеляза още една особеност на поетиката му – театралността: „И театралните акценти все повече се множат. Декорите все повече се прекомпозират. И „играта“, и персонажите върху фона на тази п р о м я н а зазвучават в друг, непредвиден контекст и получават друга, изненадваща акустика. И този конструктивен акт още веднъж идва да подскаже, че смисълът на претворяването е в динамичния живот на формите, така съответен на динамичните процеси в нас.“ 

Въпреки болестта, Жоро имаше вътрешната сила да пише, да превежда, да не се откаже до самия си край. Никога не се оплака, че е затворник в една стая. Помня как мъчително му беше да напише последните си поеми, за които Иван Теофилов го окуражаваше и след това ги публикувахме в списание „Сезон“. Неговото невероятно чувство за хумор, сарказъм, ирония и самоирония бяха също много важна част от тази сила на духа. Умееше да разсмива с английското си чувство за хумор, умееше и да „убива“ с него.

Преводи от английски и руски на Т. С. Елиът, Алън Гинсбърг, Робърт Пен Уорън, Уилям Тъкъри, Анна Ахматова и Марина Цветаева, Йосиф Бродски и Николай Гумильов, рецензии за театър и книги, много музика, поезия и приятели, които с годините „оредяват“ – това правеше той. Бяхме приятели – от едно училище, квартал, поезията ни сближи още повече. Помня радостта от излизането на първата му стихосбирка „Уморени от чудото“ през 1982 г., беше си направо чудо да се появи такава книга по онова време. „Нашето поколение, казва той, е поколение на страстно разпиляване. Поколение, което умее да се самоизличава. То просто е предварително разочаровано. Преди да усети очарованието от нещо, то е изживяло вече разочарованието от него. Така, самоунищожавайки се, станахме „Силните на нощта“ и изживяхме силните си нощи.“ Събирахме се и слушахме музика, говорехме за литература, за изкуство, за всичко, докато пием водка и пушим. Това беше нашият остров, при Жоро отивахме, за да разговаряме и да се заредим от него, когото болестта бавно, но сигурно разрушаваше. С годините това стана нещо като поклонение, защото си давахме сметка за огромния му талант, изпитвахме респект към личността му. Времето му изтече и той се отправи по стълбата към небето. Дойдоха други поети, нови, повече или по-малко шумни и самохвални – рекламата беше станала новото божество, но стиховете на Георги Рупчев не изгубиха нито частица от позлатата си, а напротив – четат се от младото поколение и се харесват все повече.

Странно е и е срамно, че до този момент Георги Рупчев (подобно на други големи български поети) няма издадена книга в чужбина. Превеждани са отделни негови стихотворения, но книга няма, и затова няма как той да бъде четен поне на един от т. нар. „големи“ езици. Редно е да бъде издадена негова книга в превод поне на английски. И се сещам за обръщението на Збигнев Херберт към друг полски поет Ришард Криницки: 

Малко ще остане, Ришарде наистина съвсем малко

от поезията на този безумен век

с положителност Рилке и Елиът

и неколцина още достойни шамани владеещи тайната.

 

Георги Рупчев е от тези шамани. Чувам го да казва: „Аз знаех всичко предварително,/ очаквах го под изпогризаните нокти на вселената“. Виждам го как иронично се подсмихва зад очилата, подпрян на възглавниците в леглото си. Цигарата пада от пожълтелите му пръсти. Пишещата машина е притихнала върху бюрото. Мълчи и пианото отсреща. Вратата към балкона е отворена.

 

 

  ЦИКЛОСТИЛ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО НОЩНА СТРАЖА ОТ АРХИВА НА ХУДОЖНИКА КАЛИН НИКОЛОВ