ДЕКЕМВРИ/2021

    СОЛУН 2021: БАЛКАНСКИ ПРЕГЛЕД И РЕТРОСПЕКТИВА НА БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА


      БАЛКАНСКИ ПРЕГЛЕД  

     

      ГЕРГАНА ДОНЧЕВА

    В кинотеатър „Олимпион” официално бяха връчени наградите след финала на 62-то издание на Солунския кинофестивал. Блясъкът на международния конкурс обикновено леко засенчва останалите секции, а те са не по-малко ключови с оглед на динамиката и тенденциите в света на седмото изкуство. Особено важна в този смисъл е рубриката Балкански преглед (Balkan survey), в рамките на която бяха прожектирани десет пълнометражни и пет късометражни игрални филма. Впечатляващо е, че от представените пълнометражни, осем са дебюти на все още непознати режисьори, които смело заявиха себе си чрез интригуващи истории.

    Сред най-младите са румънецът Октав Келару и македонката Дина Дума, родени през последното десетилетие на ХХ век. „По-висш закон” (Balaur/A Higher Law) на Келару, чието оригинално заглавие е „Дракон”, привидно е трилър, заснет по всички правила на жанра, но в същината си поставя сложни морално-етични въпроси. Главната героиня Екатерина е учителка в провинциален град, която се заплита в афера със свой ученик. Младежът се изповядва за своите грехове пред местния свещеник, оказал се съпруг на учителката. Авторът мотивира интереса си към темата с думите: „Понякога, когато хората извършат нещо, за което по-късно съжаляват, са склонни да обвиняват дявола, че ги е изкушил. Но това рядко е нещо повече от извинение. Обаче, независимо дали дяволът съществува или не, злото със сигурност съществува. То често се съдържа в сърцевината на обществото и всеки е потопен в него, независимо дали иска или не. Невъзможно е да избягаш от него, то винаги се повтаря и трансформира като в народните приказки: когато отрежеш главата на чудовището (дракона), на нейно място израстват две нови. Въпросът, който отправя нашият филм е: защо злото се появява?”

    Sisters_-_Dina_Duma.jpg

      СЕСТРИ (2021, РЕЖИСЬОР ДИНА ДУМА)  

    Подобно на своя румънски колега, Дина Дума насочва вниманието си към сферата на човешките взаимоотношения, но „Сестри“ (Сестри/Sisterhood) се занимава с един специфичен съвременен проблем, възникнал в резултат от появата на социалните медии: невъзможността за изграждане на истинска интимност и пълноценни лични връзки поради необходимостта постоянно да влизаш в роля, за да печелиш последователи във Facebook и Instagram. Накратко, това е историята на две тийнейджърки и неразделни приятелки, които заедно преминават през сериозни изпитания по пътя към собствената си зрялост.

    lHive_-_Bletra_Basholli.jpeg

      КОШЕР (2021, РЕЖИСЬОР БЛЕРТА БАШОЛИ)  

    Към силното женско участие тази година, освен Дина Дума, трябва да прибавим и имената на косовските режисьорки Блерта Башоли и Норика Сефа, както и на сръбската дебютантка Милица Томович. Филмът „Кошер” (Zgjoi/Hive) на Блерта Башоли направи своя пробив на фестивала в Сънданс, където беше удостоен с три значими награди: голямата награда на журито, наградата на публиката и приза за режисура. Авторката разказва действителната история на Фахрие Хоти, която по време на Косовската криза в края на 90-те години на ХХ в. е принудена да намери начин да се грижи за семейството си, след изчезването на нейния съпруг. Със своята заразителна духовна сила и неизчерпаема енергия, героинята се превръща в ролеви модел и за останалите жени в същото положение, като ги стимулира да се справят с отчаянието и мизерията. По отношение на артистичните си предпочитания, очевидни са препратките, които Блерта Башоли прави към „Розета“ на братята Дарден и „Мустанг“ на Дениз Гамзе Ергювен.

    Темата за войната, но този път от времето на югославския разпад,  се прокрадва, макар и съвсем приглушено, и в произведението на Милица Томович „Келти“ (Kelti/Celts). Сюжетът се разгръща в рамките на един ден през 1993 г., когато съвсем обикновено наглед семейство се подготвя да посрещне рождения ден на малката си дъщеря. По време на празника обаче, пред очите на зрителя се разкриват сложни взаимоотношения, напрежения и силни страсти, които е невъзможно да останат задълго скрити.

    Близка до проблематиката на „Сестри“ е и творбата на Норика Сефа „В търсене на Венера“ (Ne kërkim të Venerës/Looking for Venera): две млади момичета, навлизащи в реалния живот. Мястото на действие е малък косовски град, където строгите норми на патриархалния ред се спазват безусловно и където да бъдеш жена, независимо на каква възраст, не е никак лесно.

    cemil-show.jpg

      ШОУТО НА ДЖЕМИЛ (2021, РЕЖИСЬОР БАРЪШ САРХАН)  

    Турското кино също достойно присъства в тазгодишното издание на Балкански преглед с произведенията на Емре Кайъш „Анадолски леопард“ (Anadolu leopari/Anatolian Leopard) и „Шоуто на Джемил“ (Cemil Şov/The Cemil Show) на Баръш Сархан. „Анадолски леопард“ пристига в Солун с няколко отличия: наградата на ФИПРЕССИ от Торонто и наградата за най-добър филм от Анталия. Сюжетът привидно разказва за усилията да бъде спасена от приватизация зоологическата градина в Анкара, но на по-абстрактно ниво тя представлява мрачна метафора на днешната турска държава и предизвикателствата, пред които са поставени нейните граждани. Някои критици определят филма като съчетание на „кафкианска проблематика, пакетирана в художествения стил на Каурисмаки”.

    Твърде различна тематично и като художествена концепция е продукцията „Шоуто на Джемил“: носталгичен поглед към златните години на турското жанрово кино, т. нар. епоха Йешилчам (Yeşilçam – по името на известната улица в квартал „Бейоглу“ в Истанбул, където са били разположени много от филмовите студии през периода от 50-те до 70-те години на миналия век). Персонажите от онова кино и преди всичко мегазвездата Тургат Гьорал вдъхновяват до такава степен Джемил – безличен охранител в столичен мол – да стане актьор, че животът му придобива драматични измерения вследствие на маниакалния му стремеж. Авторът умело преплита черно-белите сцени от фикционалните филми с разказа за Джемил посредством находчиви монтажни решения и визуални цитати.

    Един от постоянните мотиви, които балканските режисьори все по-настойчиво анализират в творчеството си, е въпросът за миграцията в нейните две измерения: е/имигранти. Павел Веснаков в „Уроци по немски“ (Germen Lessons) пресъздава нерадостната участ на Никола, мъж на средна възраст, чиято илюзорна надежда за по-добър живот е свързана с Германия, докато Стефан Арсениевич в „Страхиня Банович“ (Strahinja Banović/As Far As I Can Walk) поглежда от обратния ъгъл, като ни запознава със съдбата на двама африкански бежанци от Гана, отправили се към бленуваната Западна Европа, но попаднали в сръбски лагер.

    Стефан Арсениевич е познат на българската публика с „Любов и други престъпления“ (Ljubav i druge zločine/Love and Other Crimes), за който през 2008 г. спечели наградата за режисура на София Филм Фест, а с най-новия си филм завоюва „Кристален глобус” в Карлови Вари тази година. В своя втори пълнометражен филм сръбският автор „пренаписва“ сюжета на средновековната епична поема за благородния рицар Страхиня Банович, поставяйки на неговото място тъмнокожия Страхиня, което предизвика нееднозначни реакции в неговата родина. Арсениевич споделя, че националната идентичност и националното културно наследство са чувствителни теми, но че те следва да се възприемат от друга перспектива и да придобият актуално съдържание в бързо променящия се свят, в който живеем. Посланието на творбата акцентира върху същите ценности, както и литературният първоизточник: любовта и прошката, от които днес се нуждаем повече от всякога. 

    Раду Мунтеан също не остава настрани от съвременните обществени проблеми, посвещавайки най-новото си произведение „Интрегалде“ (Întregalde/Intregalde) на група хуманитарни работници, опитващи се да помогнат на бедните жители от отдалечените селища в Трансилвания, доставяйки им храна. Световната премиера на филма е в Кан в престижната секция Петнайсетдневката на режисьорите (четири от общо осем продукции на Мунтеан са били селектирани досега на Лазурния бряг).               

    Тази година в рамките на Балкански преглед селекционерът Димитрис Керкинос организира специална ретроспектива в памет на изключителната Бинка Желязкова. Събитието провокира оживен интерес сред публиката и професионалните критици. В програмата бяха включени емблематични заглавия като „Животът си тече тихо“, „А бяхме млади“, „Нани-на“, „Привързаният балон“, „Басейнът“, Последната дума“, „Лице и опако“, „Голямото нощно къпане“, както и документалният филм на Елка Николова от 2006 г. „Бинка: Да разкажеш приказка за мълчанието“.

     

     logo sbfd red s

     The-Last-Word-shoot.jpg

     
      ЩРИХ КЪМ ПОРТРЕТА НА БИНКА ЖЕЛЯЗКОВА  

     

     САВИНА ПЕТКОВА 

    Солунският кинофестивал организира обширна ретроспектива, посветена на първата жена режисьор в българското кино, Бинка Желязкова (1923-2011). Важен е въпросът, защо не само у нас, но и по света, не се пише и говори повече за нея като за значима, монументална фигура в киното. Настоящият текст е кратко въведение, което съвсем леко повдига завесата към нейната кариера и би постигнал целта си, ако създаде поле за дискусия около важните понятия „завет“, „архив“, и, разбира се, „история“, както и за връзката между тях. 

    Бинка Желязкова е една от малкото жени режисьори в световното кино през 50-те години на 20-ти век, още повече, като се има предвид, че твори в страна с тоталитарен режим. Творбите ѝ са достатъчно смели да отрекат догматизма на времето си, ясно разграничавайки несъответствието между социалистическата държава и комунистическия идеал чрез несъкрушимите си, отдадени на каузата герои.

    Единство на форма и съдържание: комунистически идеал и социалистическа реалност

    121225117_1139006179834779_8746351116388684459_o.jpg

    През 1939 г., още непълнолетна, Бинка Желязкова става член на РМС (Работнически младежки съюз), няколко години преди Деветосептемврийския преврат от 1944 г. да сложи край на монархичния режим и преди навлизането на Червената армия да се превърне в частична окупация. Самата Желязкова е родом от Свиленград, на южната граница на страната. По-късно се премества в столицата, където учи за режисьор. От една страна, неотменната ѝ преданост към комунистическата партия ѝ помага да намери едни от най-значимите теми, свързващи цялото ѝ творчество, а от друга, изисканият изобразителен стил в подхода ѝ към пресъздаване на тези сюжети често пропуква гладката повърхност на задължителната за тогавашното време соц. естетика. Филмите на Бинка Желязкова изобилстват от герои, които са затворници или бегълци, или се оказва, че душите им са в плен. Затова и творческата ѝ етика не се поддава на опростяване. Противно на бързи и лесни заключения, които успоредяват политическия гнет с измъчената душевност на героите, филмите ѝ обособяват пространство за съсъществуване и взаимно проникване на тези две категории. Режисьорката е категорична в своя политически възглед и точно тази нейна твърдост помага да осмислим амбивалентните измерения на това, какво е да си българин по време на социалистическия режим. 

    В годините на активната ѝ работа (между 1951 и 1982), от Бинка се очаквало да се придържа към все по-ограничаващите правила на държавната студия за игрални филми „Бояна“. Още с дебютния си филм „Животът си тече тихо“ („Партизани“) от 1957 г., сърежисиран с  покойния ѝ вече съпруг, сценариста Христо Ганев, Желязкова е възприемана вече като трън в очите на цензурата.  Забранен с постановление от ЦК на БКП, филмът е спрян от прожекции за цели трийсет години, до 1988 г. Сюжетно той изследва невъзможността за съжителство и преодоляване на нравствените различия и верността на идеала, разделящи главните персонажи (двама бивши партизанини, единият от които е угоден на властта), и това е повод „Животът си тече тихо“ да бъде подложен на систематични атаки. Впоследствие е цензуриран под претекст, че критикува държавния режим. Установените от партията директиви трябвало да се следват дословно: да се представят неконфликтни ситуации, отношенията между хората да са другарски, призоваващи към братски труд. Изобщо, ролята на киното е да отразява благонравно и с възхвала социалистическия идеал. Както бързо става ясно, за Бинка Желязкова се оказват много по-притегателни темите за чисто човешката уязвимост, наранимост и нравствена сила, затова и своенравните ѝ героини (главни или второстепенни) се превръщат в символ и надежда за цяло едно обречено поколение. 

    shooting_the_BAlloon.jpg

     

    „Привързаният балон“ (1967) отблизо

    „Привързаният балон“ остава в историята като най-известният филм на Бинка Желязкова, най-вече заради умението му да изгради единствена по рода си алегория за тоталитаризма, с помощта на ярко въздействащи символи. Формалните му характеристики напомнят за сюрреализма и в частност за Луис Бунюел: още в самото начало незнаен глас известява селото за промяна както в официалното време, така и в статута на петлите (вече ще са само расови). Също толкова необичайно е безпризорен военен балон да говори – да разказва, да се присмива, да дава отговори – и най-вече свойството на същия този балон да става отдушник на емоционалните реакции на селяните, които проектират върху му всевъзможни идеи и разбирания било за постоянния контрол на режима, било за потиснатия стремеж към свобода. Сюжетът проследява реакциите на жителите от две съседни села в продължение на дванайсет часа, в които те трескаво се лутат от едната крайност в другата. Точно тази неориентираност става повод селяните да бъдат припознати от цензуриращите органи като „политически примитивни“, тъй като зрителят остава с впечатлението, че не могат да решат дали искат да се отърват от балона насила, или пък предпочитат да се възхищават, запленени от свободата, която той олицетворява. Тъй като и самият филм не предоставя възможност за еднозначна интерпретация, предизвикателството за тогавашните органи на цензурата е било още по-голямо. 

    Освен цветистите политически и народопсихологически метафори, „Привързаният балон“ ни показва, сякаш извън всякакъв контекст, фигурата на едно анонимно, нямо момиче. Тази красива млада жена, облечена в бяло, присъства като че ли, за да стане ясно, че бягството ѝ към свобода е също толкова невъзможно, колкото и това на вече привързания балон. Филмът завършва с трагична нотка, която потвърждава статута му на притча, затова и български кинотеоретици откриват в стила на режисьорката магически реализъм и алегорично звучене на разказа. 

    Самата работа по филма (локации, заснемане, монтаж и всичко останало) отнема повече от пет години, тъй като вече насъбралото се напрежение около политическите внушения на филмите ѝ („Животът си тече тихо“ и „А бяхме млади“, 1961г.) дава своето отражение под формата на официални забрани и неофициални пречки по веригата. Два дни след премиерата на филма прожекциите били спрени, а междувременно, въпреки успеха му на международното ЕКСПО 67 в Монреал, (където вече било договорено разпространение в Щатите и на Запад) и последвалата покана за участие в конкурсната програма на Венецианското биенале, властите не допускат възможността това да се случи. Дори съвестно плащат глобата за изваждането на филма от вече уредената селекция на кинофестивала. Разбира се, последва всеизвестният двайсет и две годишен арест за „Привързаният балон“, а за Бинка и Христо Ганев се говорело като за вредни, опасни, дисиденти, врагове на народния дух и морал. Въпреки неимоверните трудности, Бинка Желязкова не се отказва от киното. Общо четири от седемте ѝ игрални филма попадат под идеологическа цензура.

    a_biahme_mladi_14.jpg

    През 1961 г. „А бяхме млади“ печели голямата награда на кинофестивала в Москва, което налага управляващите да ѝ връчат наградата „Георги Димитров“ у дома. Бинка Желязкова е и първата българска режисьорка, чийто филм „Последната дума“ е селектиран в Кан (1974г.). Действието се развива в женски затвор. Списание „Варайъти“ описва филма като „лиричен, иновативен, поетичен“, а на режисьорката признава „категоричен визуален размах“. Шест години по-късно „Голямото нощно къпане“ е включен в  селекцията на „Особен поглед“ в Кан и събира не по-малко овации. Това дава възможност на филмите да излязат извън строгия си контекст и да проговорят на публики, които не познават реалността, която те отразяват. През 1989 г., когато „Привързаният балон“ най-сетне е показан на Берлинале (секция „Панорама“), питат Бинка дали ще продължи кариерата си с филм за перестройката, а тя отсича: „Аз моя филм за перестройката вече съм го направила, преди двайсет и две години.“

    PRIV_RZANIA_BALON_33.jpg

     

    Завет 

    Доскоро името и творчеството на Бинка Желязкова e terra incognita в контекста на европейското и световното кино. Но името ѝ вече присъства във важни документални проекти: биографичния филм „Бинка: да разкажеш приказка за мълчанието“ (реж. Елка Николова, 2000 г., показан в МоМа - един от емблематичните музеи в Манхатън) - събира спомени, хронологии, мнения от творчески спътници и колеги на режисьорката, а осемчасовата антология „Жени правят кино“ на Марк Казънс започва с откъс, посветен тъкмо на Бинка Желязкова. Приживе тя получава награда за цялостен принос към българското кино, но филмите ѝ са показвани в кината и по телевизията сравнително рядко. 

    Тазгодишният кинофестивал в Солун посвети ретроспективната си секция на Бинка Желязкова и програматорът Димитрис Керкинос представи всяка от прожекциите на седем от осемте ѝ филма, включително и на документалния филм на Елка Николова. Вниманието, което фестивалът отдели на българската режисьорка, беше подкрепено от многобройна и признателна публика, която ден след ден се събираше в залата на петия етаж в Олюмпион, в центъра на града. Ретроспективата беше осъществена с помощта на Българска национална филмотека.

    През 2021 г. вече има реставрирани копия на „Привързаният балон“ и „А бяхме млади“ (показан в Болоня на „Il Cinema Ritrovato“). Вторият филм привлича вниманието на актрисата Тилда Суинтън (гласът зад кадър от „Жени правят кино“), която заявява, че Бинка е „почти неизвестна“ и „с огромен творчески потенциал“ – две определения, които, очаквано, вървят ръка за ръка в контекста на социалистическа България. 

     

    Оригиналната статия е написана за секцията “Women, Recollected” в сайта The Calvert Journal.

     

    logo sbfd red s

    Контакти

    София 1504, България
    бул. "Дондуков" 67
    Телефон: +359 2 946 10 62
    e: kino@spisaniekino.com
    ЕКИП

     sbfd.down1