ЕЛИЦА МАТЕЕВА
„Любен“ е игрален пълнометражен дебют не само за режисьора Венци Костов, но и за един от главните актьори Божидар Асенов. Филмът впечатлява с поетичната си меланхолия. Под крехката същност на копнежа и изпитанията на любовния дискурс, опитният зрител ще открие в „Любен“ теми, свързани с емоционалния му спектър – тревожно бродещите сенки на страх и омраза към ближния. „Любен“ е нещо като „Ромео и Жулиета“ между българи и роми и оттам насетне няма никакво значение как ще се разпределят ролите – ние винаги възприемаме ромите с клишето – хора, от които няма полза. Затова реших да направя интервю с режисьора Венци Костов – чувствителен млад човек. Хареса ми неговата честност и се надявам „Любен“ скоро да бъде видян от публиката в България, за да надскочим личните ограничения и предразсъдъци.
Ти си на кръстопът между Испания и България – къде се чувстваш по-добре и защо? Към кои режисьори изпитваш респект и вълнение, докато гледаш филмите им – нека да поставим маркера „любов“?
Живея в Испания от дете, но все гледам към България, където намирам автентични, истински и атрактивни за мен елементи, с които да изграждам историята за самия себе си, и оттам тръгва киното, което аз правя. Казват, че веднъж преминеш ли от единия край на континента до другия, ти вече никога няма да се чувстваш нито оттам, нито оттук. В крайна сметка това е въпрос за интегриране на пресечните точки на нашата идентичност.
Хирокадзу Корееда винаги прави онзи, все същия филм – режисьор, към когото гледам все по-внимателно. Той препуска с едни и същи актьори от един филм към друг, но също така и снима с деца, с натуршчици и винаги постига интересна хореография между камера и актьори. Има място и за поезия. Това, което много ме интересува в него е: как успява да задава едни и същи въпроси и да отговаря с емоция, дълбочина и сърце. Сираци, хора без корени, семейства, които предизвикват живота със своите избори и с желанието за чувство на принадлежност към дадено място, към определени хора. Ксавие Долан е също един от режисьорите, чиито филми изгледахме с Фран Гарсия – операторът на „Любен“, докато се подготвяхме за снимките. Той се занимава със семейството и болката, която се ражда там. Спира времето, забавя го, ускорява го. Различни идентичности, екстремни герои, между катарзис и афект. Аз бих живял във филм на Ксавие Долан.
За кого и за какво се разказва във филмите ти? В пълнометражния ти дебют „Любен“ примерно е важно, че се появява тъкмо подобен филм, мислиш ли, че този филм ще предизвика съпротива сред публиката у нас? На фестивала в Бургас зрителите повярваха на „Любен“ и го наградиха. Дали всеки филм за теб е въпрос – отговор на „дотук, а после“?
Разказвам историите на тези, които нямат корени, но гледат към небето, знаейки, че могат да го докоснат. „Любен“ идва от една много дълбока точка-рана вътре в мен. С тази история гледам към сянката си, в тази сянка се оглеждат и други. „Любен“ идва от гласовете, които са били саундтрак в живота ми досега. Съзнателно и несъзнателно. Гласове на живи и гласове на мъртви. Много елементи от самата история изскачат от подсъзнанието ми. И когато слушам това подсъзнание, се появява нещо по-голямо, универсално. Историята на Виктор и Любен е неразказаната история на много други момчета. Имигранти, които се завръщат, търсейки себе си. Роми, без корени, семейства, които се градят от изборите и решенията, които правим в живота си, а те са доста по-трудни от изборите, свързани с биологията ни. Съпротивата ни идва от страха, да се опознаем в сянката на историята. Конфликтът на самата идентичност на главния герой в „Любен“ е конфликтът на българина. Кой съм аз? Българският начин на живот е близък до ориенталския, но пък още ни тежи соц-а..., пък сега гледаме към Европа. Защото искаме прогрес, искаме да се спасим. Радвам се, смея се и си поплаквам понякога, когато ми пишат много хора, питайки за „Любен“. Кога ще го гледаме? Това са млади хора от България, има и от тези, които живеят в чужбина. И от кв. „Факултета“ – „Факултета“ е в България, но май го забравяме, това е част от сянката, в която не искаме да се припознаем, а как ще изберем да бъдем НИЕ, без да интегрираме тази част в самите нас? Готови сме за тази история. Но страхът ни е голям. Всеки филм отговаря на някакъв въпрос. „Любен“ и следващият филм, който подготвям като сценарий, питат „Кой съм аз?“. Конкретно с „Любен“ търся отговор на въпроса: как един човек, преминаващ през твоя живот, може да те промени завинаги, до катарзис?
Как откри своя български продуцент и какво бе първото впечатление на Ваня Райнова от проекта, тя е продуцент и на филма на Павел Веснаков „Чест“, също от тази поредица смели български филми?
Не беше лесно търсенето на български продуцент. Срещнах се с много талантливи, сериозни продуценти, с които знам, че ще работим някога. Но също така получих и много „не“ от голяма част от тях. Благодарение на толкова много НЕ, стигнах до Ваня Райнова, която каза „Да“ и пихме просеко. Предполагам, че тя разпознава нещо, което ѝ е познато, нещо, което я засяга по свой начин... разбира се, от професионална гледна точка има и интерес за копродукция с Испания. Ваня е талантлива и с авторски дух. Придружава ме и прави всичко възможно нещата да се случат. Тя разбира киното по собствен начин и се бори всеки филм да притежава нещо свое, специфично. А аз оценявам хората, които са честни в принципите си. Филмът изцяло ползва испански финансов ресурс, но изпълнението, с много малки изключения, се случва в България.
Имаш и звезда от филм на Алмодовар, наблюдателните зрители веднага ще се сетят, че тя играе Аградо във „Всичко за майка ми“. Как избра своите актьори?
Антония Сан Хуан е жена, на която всяка роля ѝ отива, тя стои добре във всяка народност и произход. Срещал съм такива жени, те са силни, решават да се спасят и отварят пътечка за тях и семейството си. Майката на Виктор – Антония Сан Хуан, решава да имигрира и решава, че ще бъде испанка... по-испанка от испанките. И говори на испански. Не обичам да правя индивидуални кастинги за определени роли, още повече за такава връзка, такова приятелство, което прелива в любов. За да избера актьорите, които ще играят Виктор и Любен, трябваше да ги видя заедно. Затова, направих прослушване под формата на уъркшоп, лаборатория, където работих с различни талантливи млади актьори, пробвайки динамиката и аурата, която се гради между тях. Димитър Николов си го бях набелязал още след като гледах филма „Христо“. В него има мистерия и някаква дискретна красота, има и нежност. Много нежност и уязвимост. Митко прави Виктор много деликатен. Той дойде в Мадрид, репетирахме много с Антония, тренирахме заедно в дълги разходки из Ла Латина и Лавапиес – местата на Виктор в Мадрид.
Любен не се появи в залата, не го видях между момчетата, млади актьори които се явиха на кастинг за тази роля. Ромите са така маргинализирани, че не достигат до професионално актьорско обучение в България. Така че, подпомогнат и посъветван от колегата ми Тодор Мацанов, реших да тръгна по гетата „Христо Ботев“ и „Факултета“. Друг филм е това как намерих Божидар. Когато го видях за първи път, беше на едно клипче, което Тодор ми прати на телефона. Видях магнетичност в него. Когато хората нямат опит пред камерата, те стават малки, смаляват се... енергията им пада, събират се. Божидар расте пред камерата. Съблазнява я, той влиза в някакъв подсъзнателен диалог с нея. Красив е, и той по свой начин носи красота като тази на Митко. Гледа силно и се усмихва с блясък, но е и нежен. И беше облечен в една тениска на която пишеше „This is me“. Стана ми ясно, че това е той. С Тодор организирахме среща с него във „Факултета“. На другия ден той дойде на уъркшопа. И пяхме Софи Маринова. Той стоеше до Митко и го гледаше и импровизирахме някои диалози... И Митко го гледаше... И стана ясно, че Той е Любен.
Във филма паралелно със сюжета протичат монолозите на Виктор и Любен, този поток на съзнанието е нещо трето отвъд реалността и все пак част от нея. Чувства се носталгия в монолозите на тема „Когато бях дете“ и копнеж по нещо, което героите сякаш пропускат. Кое в драматургията те провокира към този подход?
Вслушване в героите, оставяйки поезията да се появи. Не налагам идеите си като автор. По-скоро питам от какво имат нужда? Каня ги да се появят. Понякога се показват отчасти, друг път се крият... Но има един момент, в който персонажите са пред теб изцяло.
Пишейки, се появяваха елементи, които поставях в историята, като вид колаж. И малко по малко, открих момента и начина тези елементи да се слепят, да бъдат част от същата история и да отговарят на въпроса, който задава самата история на Любен: какво се променя завинаги в теб, когато някой отнеме част от душата ти за цял живот. И, отново, кой съм аз?
Как виждаш кампанията по разпространението на филма в България и не съжаляваш ли, че тази година не го видяхме в конкурсната програма на „Златна роза“?
Вече се гледа по кината в цяла Испания, получи много добра критика. „Любен“ си търси мястото и в България, и хората, които да застанат до него. Това е една българска история. Той е желан от публиката, която следи стъпките на филма. Спомням си, в един от свободните дни, разхождайки се из София, две момичета ме спряха на улицата. „Нямаме търпение да гледаме „Любен“ – хванаха се за ръце и изчезнаха по улицата. Реакцията на ромите – те са главни герои в истинска любовна история, така както никога не е показвана в България за тях. „Любен“ ще намери своя път да бъде показан и в България, но има нужда от подкрепа. За да стигнат филми като този до публиката, трябва да я има подкрепата на институциите. Чрез култура се гради същността на един народ. Фестивалът „Златна Роза“ е витрина за пейзажа на киноиндустрията у нас, за мен това е изключително важен фестивал. В „Любен“ играят невероятни актьори като: Димитър Баненкин, Стефан Денолюбов, Стоян Радев, младият, но много талантлив Емил Стратев. Нямам търпение други колеги да видят тяхната отдаденост и деликатност в този филм. А Божидар: той трябва да бъде видян и оценен от други режисьори.
Струва ми се, че голям проблем в България е омразата – всъщност проблемът не е Истанбулската конвенция, не са джендърите, не са ромите, не са украинците. За българите голям проблем са самите българи с усещането, че постоянно са прецакани. Защо мразим според теб и защо се получава така, че изпитваме негативни емоции към ромите, към хората от ЛГБТ общността?
Трудно е да обичаш тук. Обичта изисква отговорност. Обичта е действие. А ние още носим на раменете си тежестта на миналото. Виждаме се в огледалото селективно. Знаеш ли колко много хора, интелигентни, културни не искат да приемат контекста, в който се развива филма. Когато ми кажат това, разпознавам техния страх. Провинцията и селцата – това също е България. Извън Докторската Градина, България също съществува. И там хората обичат. Все още не сме осъзнали една голяма задача, която стои пред нас, свързана с толерантността и интеграцията. Приемете, че това е любов, не е отрова. Не пречи. Допълва. „Любен“ е първият пълнометражен филм, сниман в България на тематика ЛГБТ.
Нека да завършим разговора така: киното за мен е? Любовта за мен е? Как би продължил изречението?
Киното за мен е пространството, в което съм АЗ, в едно време извън времето. ЛЮБОВТА е момчето, което сега стои до мен, докато аз отговарям тихо и внимателно на твоите въпроси на компютъра си. И от време на време се обръщам към него, и той пише и работи на неговия лаптоп. И ме гледа... и спира и ме целува... И пак продължава да пише. Това е любовта. И Любов е също отговорността, която поемам за себе си, ходейки на терапия, когато чувствам, че ми трябва, когато се грижа за себе си. И когато помагам на майка ми да затваря буркани на село, и това е любов.
