ГЕРГАНА ДОНЧЕВА
Тонислав Христов е сред емблематичните имена в съвременната българска документалистика. Неговата филмография към този момент включва разнообразни по своята тематика произведения като: „Семейно щастие“ (2009), „Правилата на ергенския живот“ (2011), „Храна за душата“ (2013), „Любов и инженерство“ (2014), „Мечта по Запада“ (2015), „Пощальонът“ (2016), „Тайният живот на Вера“ (2019), „Последният гларус“ (2023). Носител е на голямата награда „Златен ритон“ през 2017 г. за творбата си „Пощальонът“. През 2023 г. режисьорът направи своя дебют в игралното кино с пълнометражния филм „Добрият шофьор“ и на фестивала на българското игрално кино „Златна роза“ му бе присъдена наградата за дебют.
Нека да започнем този разговор с един по-общ въпрос: как Ви се струва българското кино днес – по-разнообразно, по-адекватно ли е спрямо действителността у нас и това, което се случва в света днес?
Интересен въпрос. Има много български филми, които в последните години успяха да съберат не само зрители в кината, но и да станат видими на фестивални форуми. За нас като режисьори е много важно да имаме световна премиера на голям фестивал. В последните десет години сме свидетели на доста такива успехи, самият факт, че си селектиран от „А“ фестивал, вече е успех. Българското кино е разнообразно, което е хубаво. Все още преобладават драмите, но това не е характерно само за България, а и за Европа, драмите са много повече в сравнение с комедиите, да не говорим за стойностните комедии. Немалко филми на български режисьори, които очаквам с интерес, предстои да излязат през следващата година. Нашето документално кино, за съжаление, на международно ниво изглежда слабо. Истината е, че самото финансиране не е добре обезпечено и ако искаш да направиш стойностен филм, българското финансиране не е достатъчно, необходимо е да се търсят партньори и копродуценти от чужбина, но не са много колегите, които правят това. Международните форуми се отвориха към Азия, Америка и Африка и да пробиеш на такива форуми, говоря за финансиране, става все по-трудно. Наскоро четох статия за фестивала в Амстердам, че само 2% или 3% от селектираните филми са от Източна Европа, което е доста тъжно. По отношение на документалното кино сме много назад, но вероятно зависи в сравнение с кого. В сравнение със скандинавските филми сме изостанали, но спрямо Източна Европа стоим добре.
Село Голям Дервент и Финландия като че ли са устойчиви топоси и метафори в творчеството на Тонислав Христов. Може ли да се каже, че Вашите отделни филми са елементи от един своеобразен пъзел, тъй като конкретни герои и мотиви „прескачат“ от един филм в друг?
Когато започнах да снимам „Пощальонът“, нямах представа, че ще снимам още два филма в Голям Дервент, които оформиха своеобразна трилогия (два документални и един игрален). Получи се една малка вселена с всички взаимоотношения вътре в нея. Героите се преплитаха във филмите. На мен ми харесваше това влизане и излизане на героите, например Слава Дойчева участва и в „Тайният живот на Вера“, и в „Добрият шофьор“. „Добрият шофьор“ е микс между игрално и документално кино, разбира се, имахме сценарий, но ще забележите и много документални намеси, което беше важно за мен.
Отначало не съм търсил този ефект на преплитане, но постепенно започна да ми доставя удоволствие, а и онези зрители, които са гледали моите предишни филми, знаят много повече за различните герои.
Доброто познаване на скандинавската култура помогна ли Ви да да видите българското общество по един по-отстранен, неутрален и обективен начин?
Със сигурност съм повлиян от скандинавското кино, защото учих в Хелзинки, но когато разказвам история, правя филм, не преследвам определена стилистика или тип кино, а разказвам историята такава, каквато я виждам аз. Липсата на емпатия у българите ми правеше много силно впечатление, когато започнах да снимам „Пощальонът“.
Мислите ли, че българското общество днес е по-състрадателно към бежанците и емигрантите в сравнение с времето, когато заснехте „Пощальонът“?
Не мисля, че е само към бежанците и емигрантите, по-скоро това е липса на емпатия към различния, което според мен е много тъжно. И въпреки че повече от десет години живея в България, не мога да разбера причината за тази омраза към различния, независимо дали е бежанец, емигрант, фен на „Левски“ или сексуално различен. Липсата на каквото и да било разбиране и емпатия към проблемите на различните хора ми правеше ужасно силно впечатление, когато се върнах в България и продължава да ми прави впечатление и днес. В нито един момент не съм се съгласил и не приемам, че това е нещо нормално.
Вие сте утвърден режисьор в документалното кино. Кога и защо решихте да се захванете с дебютния си пълнометражен игрален филм?
Всичките ми филми са на ръба на документалното и игралното кино и към това не съм се стремял нарочно, това е начинът, по който аз разказвам истории. Имаше една история, която се появи по време на снимките на „Пощальонът“ – история за трафикант, но не можехме да я разкажем като документална и така започнахме да подготвяме сценарий за игрален филм. Не знаех доколко ще използвам хибридната форма, защото с актьори подходът е съвсем различен. Започнахме да подготвяме сценария и той постепенно придоби форма, включих и много лични истории, за мен беше важно да присъстват и България, и Финландия, така, както се случи и в моя първи документален филм – „Семейно щастие“, който разказва историята на моето семейство.
Специално искам да Ви поздравя за избора на актьорския състав. „Добрият шофьор“ беше ли замислен като проект, в който да бъде включен Малин Кръстев? Как се спряхте на него?
В самото начало нямах предвид Малин Кръстев. Не знаех дали ще използвам актьори и евентуално колко, но когато сценарият започна да придобива форма (създаден е съвместно с Константин Божанов и Каарле Ахо) и вече се оформи сериозен диалог, разбрах, че не може изпълнителите да са натурщици, а ще са необходими професионални актьори и започнах да се оглеждам и да мисля кой актьор ще ми хареса. Не помня как попаднах на Малин, но много ме впечатли енергията около него. Стана ми ужасно интересен. Когато показах негови снимки на финландските ми продуценти, те споделиха, че не си представят така шофьора, но когато заснех една сцена с него, те се съгласиха и казаха, че нямат възражения по кастинга ми. И след това започнах да търся актьор за другия герой – неговия най-добър приятел. Бях гледал много неща с Герасим Георгиев – Геро, който ми допадна в сериозни филми, макар че той няма много драматични роли, гледах го в „Уроци по немски“, където участва в роля, която страшно ми хареса.
Срещахме се много пъти с Малин, имах му доверие, направи ми впечатление колко е дълбок във визията си към героя, към разказа. През цялото време си говорихме какъв е героят, какво му се случва, хареса ми, че той и в личния си живот по някакъв начин се доближава до героя Иван от филма. Това също ми допадна, защото в отделни моменти имаше импровизации и излизахме извън рамките на сценария и Малин беше наясно, че ще направя това. Според мен тези сцени са от най-силните. Например, епизода, в който със Слава Дойчева си говорят за ролята на бащата, за сина – това бяха разговори, които проведохме предварително с него и аз знаех, че Малин ще е съгласен да говори за тези неща – беше част от цялостната концепция на филма и той практически покриваше абсолютно всички аспекти, които бяха важни за мен, търсейки актьор за ролята на главния герой.
В едно интервю наричате „Добрият шофьор“ „постемигрантски филм“[1], но разгледан в контекста на най-новите български заглавия, той се вписва в тенденцията да разказва „неуспешни истории“ за българи, емигрирали навън. Защо Иван не успява да се интегрира в чужбина?
Да, той е неуспял. 90-те години, когато съм израснал, бяха години, в които всички ние вярвахме, че животът на Запад е много по-добър, след това се случи онази емигрантска вълна за търсене на по-доброто бъдеще и аз, както и съпругата ми, живяхме навън и имахме успешно развитие, но в някакъв момент започнаха да ни липсват определени неща. А за да израснеш като човек, трябва да намериш път обратно, да разбереш кой си, откъде идваш, какво е важно в живота ти. Това е следващото ниво: да научиш повече за себе си, но понякога много хора остават навън, независимо дали са успели или не, просто, за да не разочароват близките си у дома, да не създадат имидж на неуспели българи и затова не се прибират. Когато заминахме, си представяхме едно, а накрая се оказа съвсем друго. Аз лично имах доста добър живот във Финландия, но в един момент се нуждаех от нещо различно – да знам нещо повече за себе си, за работата си, за семейството си.
Иван не успява като баща и като съпруг, за него тези социални роли са останали на втори план. Първо е искал да докаже, че може да се грижи за семейството си и понеже не успява, той бяга от отговорност. Това е едно много балканско, източноевропейско разбиране, че мъжът трябва да се грижи за семейството, а всъщност в нормалния западен свят е напълно нормално жената да е по-силната, да се грижи за семейството, но е важно мъжът да е там и да бъде добър баща и съпруг. Иван осъзнава тази идея накрая и тогава си мисли, че ако се върне с една торба с пари, ще оправи всичко, но в днешния свят в много случаи парите не оправят нищо. Това да сме добри хора, бащи и съпрузи, е далеч по-важно.
Емигрантският мотив обаче е и начин да покажете какво се случва в отдалечените краища на страната – процесът на феодализация в малките населени места и зависимостта на хората там. Трудно ли Ви беше да убедите местните хора да споделят своите преживявания и да ги пресъздадат във филма?
В България не е трудно да се убедят хората да споделят своите преживявания и да са част от една история. Това е много дълъг процес. В документалното кино ставаш много близък с тези хора и независимо дали снимаш или не снимаш, ти трябва да си в контакт с тях, което означава, че от 2013 г. с много хора от селото съм в близък контакт, пътувам, виждам се с тях. За съжаление, напоследък по лоши поводи: преди няколко месеца почина моят приятел Иван от „Пощальонът“ и ходих на погребението му. Тези хора стават част от твоето семейство и това е разликата между игралното и документалното кино: ти приемаш тези хора в живота си и същевременно ставаш част от техния, това е едно неписано правило да останете свързани, хората започват да ти имат доверие, да са себе си пред камерата, дали сте си взаимно обещание да сте близки и понякога с годините, когато се натрупа голямо количество документални филми, това започва да тежи, защото през цялото време някой някъде, който е бил пред камерата ти и е бил себе си, вярвал ти е, в този миг има нужда от теб и ти си длъжен да откликнеш. Представете си го като чанта, която се пълни все повече и повече с обещания, които трябва да спазваш. В този смисъл е по-лесно да се снима игрално кино, защото цялата енергия е вложена в един период от време и след това, щом филмът е готов, този период от живота ти приключва, а при документалистите не е така, вероятно по тази причина е трудно да си тръгнат от конкретно място, защото вече живееш на това място, непрекъснато излизат все нови и нови истории, които ти се иска да разкажеш. Предполагам, че миналото лято постави точка на филмите ми, свързани с Голям Дервент. Самото село е почти изчезнало и сега и Иван като си замина, някак си това беше последната връзка за мен с това място, тази страница от живота ми е затворена.
Героите от „Последният гларус“ и „Добрият шофьор“ си приличат донякъде: горчив опит за живот зад граница, провален брак с чужденка (украинка/финландка), пораснал, отчужден син и усещане за тъжна житейска перспектива.
Това е, което ме вълнува като мъж на тази възраст. Сблъсквал съм се с някои от проблемите, с които героите ми се сблъскват, това са теми, които ме вълнуват и които искам да разкажа. Когато започвам да снимам филм, особено документален, не знам в каква посока ще поеме филмът. Започвам с усещането за човека, за отминали проблеми, до които и аз съм се докосвал, темите ми стават важни, затова и си приличат филмите, а смешното е, че и тримата герои носят името Иван („Пощальонът“, „Последният гларус“, „Добрият шофьор“).
Като сравнявате българската и скандинавските традиции в киното, намирате ли някакви пресечни точки или са твърде различни?
Поставяме скандинавското кино под общ знаменател, но то е много различно. Например финландското и шведското кино са много различни от датското, датското в сравнение с шведското е много по-различно, сериалите от авторското кино. Ако говорим за артхаус, най-доброто тази година е филмът на Аки Каурисмаки. По друг начин се движат историите в скандинавското кино. Може би в моите документални филми има пресечни точки със скандинавското документално кино. И вероятно „Тайният живот на Вера“ е такъв пример, сниман е изцяло във Финландия и се доближава повече до скандинавското кино като монтаж (по-дълги сцени, по-забавен ритъм), драматургията е построена по по-различен начин и всичко се движи по един тънък лед. Като структура и драматургия „Тайният живот на Вера“ се доближава до скандинавското документално кино. В българското кино не мога да се сетя за филм, който да ми стои „скандинавски“, може би „Безбог“ на Ралица Петрова, който е мрачен, донякъде се вписва в това определение.
Ако се върна към Вашия първи въпрос, има много различни филми, което е хубаво, и независимо, че всичките са драми, те са много различни в подхода си, в начина на представяне на проблемите, в актьорската игра. Например в „Диада“, „Уроците на Блага“ и „Добрият шофьор“ – режисурата е много различна и независимо, че са три драми и че се занимават с проблемите на днешното време, те са изключително различни филми. И това е хубаво, защото ние се нуждаем от разнообразие, но това е свързано с авторството. Всеки от моите колеги прави своето си кино и затова резултатите са добри, а филмите са различни. Много е важно на утвърдените автори да им се дава пространство, за да се развиват, защото истината е, че в киното, без значение колко велик сюжет имаш, трябва да се правят филми, за да ставаш все по-добър. За себе си мога да кажа, че аз съм щастлив като режисьор, че имам подкрепата на Финландия, за да правя филмите, които искам и да работя в киноиндустрията.
Леко съм разочарован, че част от колегите не търсят партньори и копродуценти, вярно е, че на европейско равнище става все по-сложно, но независимо колко е локален един български филм като история, той може да бъде разказан така, че всеки да се види в тази история. „Пощальонът“, „Последният гларус“, „Тайният живот на Вера“ са относително местни истории, но разказани по по-отворен начин, за да предизвикват интерес у зрителите, независимо къде живеят. Много ми се иска и в документалното кино, в игралното в известна степен вече сме го постигнали, да не сме концентрирани върху локална история, която ще разкажем по свръхлокален начин, така че да няма шанс никъде да бъде гледана, а да разказваме с мисълта, че разказваме човешки истории и колкото и да е малка като единица една конкретна история, тя може да въздейства на много голям брой хора.
Проблемът с документалното кино е, че трудно се разпространява. Достъпът до документални филми е предизвикателство дори и за киноведите, които имат възможност да се запознаят с най-новите заглавия предимно на фестивали, а какво остава за обикновените зрители, които никога не са гледали даже и най-нашумелите и награждавани документални филми.
Българската национална телевизия тази година не финансира документални филми и това е абсолютно показателно, че на национално ниво нямаме интерес към документалното кино. Но през последните години се появиха онлайн платформи като Neterra, където могат да се гледат филми и има много фестивали. Почти всяка втора седмица в София се провеждат фестивали, включващи и документално кино. Така че в сравнение с преди десет години, ситуацията, свързана с документалните филми, е много по-благоприятна.
Всъщност новите технологии демократизираха в голяма степен достъпа до филми не само игрални, но и до документални. Въпросът е, че зрителите, които ще потърсят в Neterra Ваш филм, или на друг автор документалист, ще са хора, които вече са култивирали интерес към документалното кино.
Дори да имате подкрепа от страна на държавата, е много трудно да накарате българина да влезе в кинозалата, за да гледа документален филм, което се надявам през годините да се промени, но не виждам как точно ще се случи при положение, че липсва национална политика от страна на БНТ. Например във Финландия във вторник и четвъртък вечер, в най-гледаното време по телевизията от 20:00 ч., се излъчваха документални филми, независимо дали са финландски, скандинавски, европейски или американски. Интересът се възпитава и хората започнаха да гледат документални филми, дори и по НВО и Нетфликс зрителите вече имат възможност да гледат документални сериали като тези за Бекъм или за Роби Уилямс. Все пак и това е нещо.
Бележка под линия:
[1] Виж: Тонислав Христов с дебютен игрален филм, 27 октомври 2023 г., БНР, https://bnr.bg/sofia/post/101897857/tonislav-hristov-s-debuten-igralen-film.
