АНAСТАС ПУНЕВ
12 февруари е добър ден за българския кинозрител, след като в Дома на киното един след друг могат да бъдат гледани два филма, за които най-малкото възможно признание е, че са избрани в шортлиста на Оскарите за чуждоезичен филм.
„Най-лошата личност на света“ е завършекът от трилогията за Осло на Йоаким Трир. Докато предните две части – „Реприза“ и „Осло, 31 август“, бяха центрирани около мъжки персонажи, тук филмът се движи от изцяло женския поглед на Юлия (Ренате Рейнсве). Юлия е гласът и сърцето на жената в края на 20-те и докато следи нейното развитие в рамките на няколко години, зрителят би преминал пълния диапазон от реакции към нея – от емпатия, през критика, към любопитство, като по пътя неминуемо ще се изплаши от възможните паралели.
НАЙ-ЛОШАТА ЛИЧНОСТ НА СВЕТА (2021, РЕЖИСЬОР ЙОАКИМ ТРИР)
Най-умелото във филма е умението му да забива големите истини през фрагментарни сцени, организирани като глави от филма, които са самодостатъчни, но същевременно гъвкави. Трир може да си позволи да вкара магически реализъм или психeделичен трип в най-малко очаквания момент, защото отделните епизоди попиват много по-дълбоко, отколкото един по-последователен наратив – животът като низ от случки е по-автентичен от монотонната драма. Този директен подход помага на „Най-лошата личност на света“ да избегне и блудкавостта, по чийто ръб играе – все пак колко новаторски може да бъде филм за жена, която се влюбва, разлюбва и като цяло не знае какво да прави с живота си?
Дали Юлия е неориентирана заради болестта на поколението си или просто е твърде изплашена да поеме отговорност, или дори има някакво отклонение, е въпрос без категоричен отговор. Но Трир изцяло заема нейната страна или поне в никакъв случай не се опитва да обвинява героинята си, а това създава необичайна солидарност и приятелство със спорен фикционален образ. В действията ѝ се чете обърканост, но и оригинална и направо позабравена романтика, като влюбванията ѝ са само върха на странното съчетание от любов към света, но и страх от него, избиващ в агресия.
Противоречията и бъркотията са напълно съвместими с класическата структура на филма и му позволяват да диша и да не изпитва срам да флиртува с баналното, което би подразнило при по-различен режисьорски подход. От пепелта на ромкома се ражда нещо философски зряло и неговият вестоносец е Аксел (Андерс Даниелсен Лие) – голямата любов на Юлия, с която въпреки това се разминава. Именно Лие е свързващото звено в трилогията на Трир и във финалния си образ на четиридесетгодишен успял автор на комикси, но и твърде уморен циник, завършващ цикъла от градски герои от Осло като човек, който вече е осъзнал, че истината ще му се изплъзне и не му остава нищо друго, освен да гледа отново и отново любимите си филми.
ДОБРИЯТ ШЕФ (2021, РЕЖИСЬОР ФЕРНАНДО ЛЕОН ДЕ АРАНОА)
„Добрият шеф“ на Фернандо Леон де Араноа също е понесен на крилете на своя хиперактивен протагонист (Хавиер Бардем в ролята на Бланко) и също е разделен на глави, представляващи дните от една седмица, но емоциите в него се раждат предимно през сценария. Макар да изглежда посветен на токсичната корпоративна култура във фирма за производство на везни, оглавявана от Бланко, „Добрият шеф“ не спира да изненадва до самия финал с нови и нови сюжетни линии, въпреки че не всички от тях достигат еднакво развитие.
В седмицата, когато Бланко очаква визита от жури за поредната безсмислена награда, той трябва да се справи с няколко лични проблема, докато всичко във фабриката е обречено да се разпадне точно тогава. Тази предпоставка успява да събере напрегнатостта на heist филма със социалния разрез и дори само амбицията на Леон е впечатляваща, особено когато е комбинирана с умението му да осуетява отново и отново развръзката и да отваря смело нови фронтове, макар и понякога с прекалено карикатурен хумор.
Показателна за актуалността на филма е своеобразната му рамка – в началото испански деца нападат арабски деца по тъмно, докато накрая арабският служител е интегриран на най-висок пост в компанията и това се ползва като реклама пред журито. Филмът лесно може да се чете като критика на късния капитализъм, в който зад привидността на „работата като семейство“ обикновените работливи хора биват манипулирани и накрая изхвърлени на улицата, докато на върха стоят наследствени милионери с не толкова благи намерения. Но режисьорът търси по-широко тълкуване и социалното послание далеч не изчерпва филма, напротив – активизмът му е изцяло чужд за сметка на комедията от човешки грешки. Умишлено пропуснатата възможност да се възползва от лесните левичарски точки всъщност прави „Добрият шеф“ по-близък.
Този филм обаче е преди всичко Бардем в пълния му блясък. В началото добрият шеф е всемогъщ „фиксър“, който може да се справи с всеки проблем и излъчва най-примамливите атрибути на властта, но за два часа тази власт се обръща срещу него и Бланко е толкова безпомощен и жалък дори в успеха си, че накрая трябва да разчита на свой служител да закачи пирон на стената му. Обсесията му от везните, които са неговия живот, са хитра метафора за невъзможния баланс, който Бланко най-сетне намира, като… залепва един куршум на образцовата везна на входа на фабриката. „Добрият шеф“ е още едно свидетелство едновременно за това, какво не е наред в света, в който живеем, но и защо е слабо вероятно той да се промени.
„Най-лошата личност на света“ може да бъде гледан на 12 февруари в Дома на киното.
„Добрият шеф“ може да бъде гледан на 12 февруари в Дома на киното.
