ДИАНА ПОПОВА
Гледам отпечатък от котешка лапа на прозореца, докато мисля за този текст. Може би трябва да бъде написан от поет. А не от неизкушен особено от поезията изкуствовед. Да, за изложба става дума, открита в Софийската градска художествена галерия до 6 февруари. „Салонът на природата“ представяща стихове на Борис Христов и живопис, акварели и рисунки на Милко Божков. И те са неразривно свързани, както се казва, образи в думи и визия.
Дори и да знаеш, че тези в думи предхождат тези във визия, тоест че художникът се е вдъхновил от поета, в изложбата това не личи. Именно защото е изложба и „атакува“ зрителя през други сетива. Първо виждаш образа в картината – своеобразен „портрет“ на камък, а после четеш „названието“ ѝ – четиристишие от Борис Христов. И това е среща на две изкуства, в които авторите влагат цялата си мощ. Всъщност „среща“ е твърде спокойна дума за това, което се получава. А се получава завихряне – навътре чрез поезията и навън през изображението, и после обратно, и пак отново… И така при всяка картина.
Изложбата започва с четиристишие на Борис Христов, което сякаш отрежда на художника второстепенна роля. Не конкретно на Милко Божков, а на художника по принцип и на неговата задача в невъобразимо безкрайния „салон на природата“. В него всеки камък е завършена творба, казва поетът, а работата на художника е търпеливо да извае постамента. А това е тъкмо противоположната концепция на Микеланджело, да кажем, според която в камъка вече се съдържа произведението на изкуството. И работата на художника е да махне излишното от камъка, за да излезе творбата на бял свят. Това са два различни възгледа, които отиват отвъд изкуството и изкуствата въобще, и в далечния си план опират до мястото и себеусещането на човека в света, събран във всеобхватната представа и реалност на природата.
Постаменти ли е направил Милко Божков, е въпросът. В някакъв смисъл да. Доколкото портретът сам по себе си поставя на постамент обекта си – издига го, откроява го, изтъква го като особено значим. И в тези „портрети“ камъкът е и обект, и постамент на самия себе си, което изпъква именно защото са в живопис. Като напомня, че каквото и да извадиш или изваеш от камъка, в сърцевината му камъкът все така си стои. И сякаш концепциите за творбата и творението не са толкова противоположни, колкото изглежда на пръв поглед.
Как се постига „сърцевината“ обаче? Като че ли това е стремежът и на поета, и на художника в тази изложба. За Борис Христов тя е в мълчанието, на предела на думите. Впрочем при него мълчанието трябва да е с главно „М“. Но все пак използва думи, за да го изрази – те са средствата на неговото изкуство. Също както и Милко Божков използва своите, които са изобразителни. И си служи с „намеци“ – линии и очертания намекват за форми и обеми, водят погледа към въображението, което да ги продължи и доизгради. Много деликатни са в рисунките и акварелите, а в живописта придобиват „плът“, плътност, твърдост. Все пак за камъни иде реч, нали?
Те са в основата на тази изложба, но и повод за всичко в нея и чрез нея. Мъдрост, която преобръща представи, митове, вселени – и същевременно ги поставя по местата им. В ред, който сякаш винаги е съществувал, и по тази причина е естествен. Друг е въпросът дали мисълта го е постигала. Сизиф например и неговият камък – винаги вълнуваща тема. Камъкът мечтае да се търкаля сам нагоре. Но от любов придружил Сизиф надолу по склона…
Не мога да разказвам изложбата, тя просто трябва да се види. И то именно като изложба. В която срещата на поета и художника е равнопоставена. В книга или албум вероятно няма да е така. Те имат предимството да се връщаш, да прочиташ пак, да сравняваш текст и изображение, но самото то ще е репродукция все пак. И няма да е среща „на живо“. А тя е важна именно за такива като мен, неизкушени особено от поезията, които стигат до изкушението към нея през и чрез живописта.
… Следата от котешка лапа по стъклото на прозореца е оставена от котарака ми Тайтъл. Случайно получи това име, а случайността е начинът Бог да остане анонимен. В „Салона на природата“ ли прочетох това, или другаде? Принципно мисълта е на Айнщайн, доколкото знам. Вселената върху крилете на калинката е в изложбата обаче. И знам, че към нея мога да тръгна и от лапата на Тайтъл…
