БОЯН ЦЕНЕВ

 

Димитър Стоянович е историк, по-известен като сценарист и телевизионен водещ. След прекрасния „Снимка с Юки“ (първата българо-японска продукция) предстои да излезе по екраните следващият им игрален филм с Лъчезар Аврамов – черната комедия „Жълт олеандър“.

 

В какво настроение ви намира 2022 г.?

В абсолютно същото като 2021, т.е. в работно. Аз не се отпускам много да се отдавам на мисли, които да са различни от това да си свърша работата. Караме напред както може по-добре. 

Как възникна идеята за новия филм „Жълт олеандър“?

Както винаги, идеята дойде заедно с режисьора Лъчезар Аврамов. Ние сядаме, говорим си, раждат се някакви идеи; понякога те се случват, понякога не се случват. С този филм, слава Богу, всичко се получи и то, смея да кажа, като много добър краен художествен продукт, който тепърва ще излиза по кината и хората сами ще могат да кажат дали е хубав. На мен лично много ми харесва, защото това е класически сценарий, от който няма мърдане. Той е като една математическа формула. Жанров филм, черна комедия. Много рядко за България. В духа на интелигентния хумор, което също не е твърде често срещано тук, уви. Двамата с Лъчо го измислихме, аз седнах и го написах. Това винаги е нашата формула за работа, като тук единствената разлика е, че сценарият е писан за конкретен актьор.   

Режисьорът на филма Лъчезар Аврамов също е споделял, че сценарият е писан изрично с идеята Китодар Тодоров да влезе в главната роля. Какво стои зад този избор?

Той е писан директно за Китодар Тодоров, за главния персонаж. Ние се познаваме буквално от деца с Кито. Заедно сме израснали във всичко, което правим. Първите ни телевизионни предавания „Пътеводител на историческия стопаджия“ са били с него. След това прословутите му скечове и въобще имиджът му на комик, много различен от мейнстрийм комиците. И тъй като с Лъчо най-добре познаваме спецификата на хумора му, защото човек трябва да си познава актьорите, с които работи, това е точно в неговата специфика – леко патологична, леко изкривена и смешна, без да е евтина. Това е една политическа сатира, която се превръща в нещо различно.

Очакваме „Жълт олеандър“ в началото на април.

Първи април сме заложили като дата, ако пак не ни затворят. Ако пак не се случи нещо, то вече стана дявол на магаре, никой нищо не може да предвиди. 

Този филм не стъпва върху литературна основа. Какви са предимствата и недостатъците, когато се адаптира произведение и когато се работи върху оригинална идея? Вие имате ли предпочитания?

Не, в никакъв случай нямам предпочитания. За мен е важно да има нещо, което на мен да ми е интересно и да мисля, че може да стане добро кино. От една страна, съм много четящ човек, това не е голяма тайна. Лъчо също. И когато намерим нещо хубаво, действаме. В случая със „Снимка с Юки“ той намери разказа. Пръв го прочете, звънна ми и каза, „Тука има нещо много готино“. Аз го прочетох и наистина ми стана ужасно интересно. Разбира се, има специфики дали става въпрос за литературен първообраз или си го измисляме сами. В литературния първообраз не е толкова важно какво е написано, а как би могъл да го развиеш. Неслучайно и на Оскарите има категории за оригинален сценарий и за адаптиран сценарий. Това са две различни умения, защото литературата на практика може да си позволи всичко. Литературата може да си позволи съзерцание, вътрешни гласове, унес, мираж, много по-лесно е представянето на героите. Докато киното е съвсем друга работа. Там всичко трябва да „диша“, всичко трябва да е плът и кръв. Място за унеси няма. В „Снимка с Юки“, чисто драматургически, за мен филмът започва там, където свършва разказът.

„Снимка с Юки“ е свободна интерпретация, която дописва разказа.

Ако се замислите, и спрямо вашата кинокултура, добрите примери за сценарий за филм по литературно произведение са онези, които съумяват да го развият. 

Какво беше отношението на автора Мирослав Пенков към този ход, прояви ли ревност към собственото си произведение?

Изключително положително. Въобще не е бил ревнив. Даже ужасно много му хареса всичко, което направихме. Той дори предложи свои версии, толкова се запали. Миро е прекрасен човек, освен че е много талантлив писател. Бяхме в пълна хармония и радост от взаимната си работа, защото извършихме две паралелни неща – той написа този сборник, конкретния разказ „Снимка с Юки“, а ние го направихме на филм. Какво по-хубаво от това? Хората трябва да работят в хармония и да си вярват.  

Как функционира един добре сработен тандем от режисьор и сценарист? А може да добавим и оператор, тъй като отново работите с Торстен Липщок?

В основата е приятелството. В нашия случай, поне с Лъчо, а вече и с Торстен, е изключително близко приятелство. Изключително сходни естетически търсения. Изключително сходен, без да е еднакъв, вкус към изкуството, към киното, пък и към живота, тъй като нашето работно приятелство е много отвъд това, то е на първо място житейско приятелство. Ние сме неразделни приятели и, между другото, вършим работа. Съвсем осмислена, плътна работа. Смея да кажа, че ние сме малко като животното Бутни-Дръпни. Толкова сме си плюли в устата, че когато единият започне изречението, другият го довършва, почти без да се замисли, а и работохолизмът доста помага, защото ние сме и ужасно посветени на това, което правим. А го правим, забавлявайки се, с което заразяваме, надявам се, и хората около нас. Най-добрият вариант – никакви нерви, никакви глупости, никакви истерии, много внимателна подготовка, доколкото е възможно в български условия, защото тук и финансовата дамга е много сериозна. Каквото можем правим, пък да става каквото ще.  

Приключва ли работата на сценариста с написването на сценария?

От моя гледна точка категорично не. Един сценарист участва във всички процеси на работа – от измислянето, написването, снимките, където аз винаги присъствам, защото нещата се променят, променят се обстоятелствата, интериорът, на места трябва да се дописват реплики, на други се вижда, че те не вървят, звучат изкуствено, започва работа с актьорите и режисьора, за да стане перфектно... Иначе работата е абсолютно несериозна, да си хвърлиш „рожбичката“ на бунището, пък някакви хора, дори най-близките ти, както е в случая, не са длъжни да се съобразяват със „съвършеното“, защото един режисьор трябва да мисли за двеста неща накуп. Екипът е за това – да бъде рамо, да бъде гръб. Същото важи и за монтажа. Сценаристът за мен задължително трябва да е активен в създаването на максимално ясна картина, разбира се, ако и сценарият го позволява. В случая с „Жълт олеандър“ той е толкова железен, че няма откъде да се излезе и тук най-малко съм участвал, защото няма толкова елегично художествени неща, които да имат варианти за интерпретация. Тук всичко се случва на много, много бързи скорости.  

Как протекоха снимките в условия на пандемия?

Ние го заснехме максимално бързо, 2020-та есента. Заснехме го за няма и двайсет дни. Даже е несериозно да се казва колко бързо сме го заснели. Но много добре сработен екип, великолепен оператор в лицето на Торстен, който с прожектор и половина направи чудеса, ще видите. Той изглежда като един много скъпо струващ скандинавски филм. Разбира се, и божествени актьори. Когато те са свободни и сигурни в сценария и в това, което правят, няма един, за който да се каже, че е фалшив или че е залитнал. Има прекрасни, прекрасни актьорски изпълнения на абсолютно всички във филма. Актьорите не са и много, пет са общо, но са равностойни, което също е голям проблем в българското кино – неравностойните изпълнения.  

Тази година се навършват 130 години от създаването на сп. „Мисъл“, което излиза в периода 1892-1907. Как решихте да направите документален филм за кръга „Мисъл“?

Това беше преди толкова години. Ако не се лъжа, „Неудобният д-р Кръстев“ на Христо Живков е първият ми пълнометражен документален филм. Много харесвам кръга „Мисъл“, на първо място д-р Кръстев. Всички ние, поне онези, които са изкушени от добрата българска литература и въобще култура, няма как да не са минали през съдбите на Пейо Яворов, на Петко Тодоров, на Пенчо Славейков, на целия кръг, защото те не са само четиримата, това е един много голям кръг. Тази битка за европеизация е ужасно актуална и в момента, с малките изключения, че нямаме д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и т.н. Но, така или иначе, това е един много интересен период, революционен период в българската култура. Това ми беше интересно, защото то не е най-гледаемото, не е най-големият съспенс, който може да предложи кръгът „Мисъл“. Когато писах сценария, ми беше интересно да видя дали може да се получи нещо хем смислено и дълбоко безкомпромисно, хем интересно. Мисля, че се получи много стойностен филм.    

С Христо Живков също много сте работили заедно в телевизията.

С Ицето имаме няколко филма. Божествена симбиоза, отново истинско дълбоко приятелство. Бяхме неразделна група с Лъчо, Ицето Живков, Милко Лазаров и сме работили много добре в голяма любов и разбирателство. Не че не продължава и в момента, просто всеки е тръгнал в своя посока. Тогава само дето не спяхме заедно, макар че и това не е точно така, защото толкова пъти сме осъмвали по монтажните. За добро или лошо, Ицето не е в България в момента. Това по някакъв начин винаги е съществен проблем, за да работим заедно. Той е ужасно готин и много талантлив човек. Сигурен съм, че много скоро ще се върне в киното със смислен проект.    

Използвате различни канали за достигане до разнообразни аудитории. Ако трябваше да изберете един, кой ще е той?

От ранна детска възраст винаги ме е мамел мързелът, най-образно казано. С напредването на времето толкова исках да избягам от тази склонност към лентяйство, че започнах да работя все повече и повече. Без никакви компромиси. По много неща накуп, но безкомпромисно във всичко, с което съм се решавал да правя. Винаги съм довършвал докрай заниманията си, никога нищо не съм изоставял по средата. В момента, в навечерието на своя 45-и рожден ден, се озовавам в ситуация, в която върша толкова много неща, че хората не могат да ми повярват. Не знам кой от каналите да избера, така се случи. Аз съм историк, но съм сценарист на първо място. Оттам нататък, това, че съм водещ на телевизионно предаване, е по-скоро ирония на съдбата, която приемам със смирение. Не по-малко важно, точно обратното, е ролята ми на главен редактор на списание L’Europeo. Това е една от най-смислените работи, които човек може да си представи. В нея не казвам, че има хляб, защото всяко интелектуално усилие е безхлебно, но има голям смисъл. Има голяма дълбочина. Пак казвам, има много дълбоки връзки и отношения между много смислени хора. Да го наречем един съвременен, много по-различен кръг от типа на „Мисъл“, в който хора с различна професия, различно образование, различно социално място, ако щете, всъщност са абсолютно равни в смисъла на Артуровата маса. И спорим, и пишем, и се забавляваме. Много се надявам, че вдигаме летвата за всички, защото това е голямата борба. Ние не го правим за пари, а за смисъла. Да има нещо стойностно и да може да продължи, защото вече никой нищо не прави извън разни интернетни състояния. А това е нещо като нищо.      

Предаването Култура.БГ премина през трансформации, на какво се държи неговата устойчивост? 

То ще бъде важна част от ефира, ако някой не го свали. Но това ще е много голяма грешка за общия ни културен фон, защото това предаване е устойчиво най-вече заради това, че представя по един неевтин начин културните процеси в страната и, доколкото е възможно – в света. На първо място, това е повод за гордост за всяка телевизия и именно обществена, която трябва да върши такива неща. Когато ги върши наистина, то обслужва не най-големия, но за мен най-важния кръг от аудитория на хора, на които не им е достатъчно да им готвят саздърма рано сутрин и да им гледат на боб. Все пак човекът не е чак толкова просто създание, както много време се опитваха да ни убедят, че е. Напротив, има много сериозни прослойки на мислещи, чувстващи хора, а за мен това са важните хора. Не ги познавам другите и не искам да ги познавам, признавам си. Не искам да променям света чак толкова драстично. Не съм нито Христос, дори Хъбард не съм, за да си измисля сциентология, но искам да запазя тази обетована земя на мислещите и чувстващите, защото е много важно и без тях нашият свят ще стане много по-сив и глупав.

Спомням си броя на L’Europeo, посветен на теориите на конспирациите, в който имаше текст и за сциентологията.

Забавляваме се с всякакви неща. Сега се подготвя нов брой на тема Македония. Там войната ще бъде безмилостно жестока.    

Вие сте част от развитието на културния живот. Какво е състоянието на българската литература? Прави впечатление, че се публикуват много жанрови романи от български автори – криминални, фентъзи, трилъри. От друга страна, винаги сме имали изявени майстори в поезията.

Има голяма разлика между прозата и поезията. Имаме прекрасни поети, винаги сме имали. На държавници може и да не случихме, но на поети наистина много добре случихме. За съжаление, в повечето случаи ги убиваме. Има точно такъв брой на L’Europeo, „В земята на убитите поети“, респективно в България. Това е част от играта на поета със смъртта. Голямо дуенде е това. За прозата не мога да кажа, че е толкова равно всичко. Имаме наистина прекрасни писатели. Продължаваме да ги имаме и в момента. Идват нови имена, някои от тях с много интересни заглавия, утвърдени вече. Да не ги изброявам, защото някой ще се обиди зловещо, но всички знаем кои са ни големите писатели, вече живи класици в настоящето. Много се надявам графоманите да отпаднат по естествен път, не знам това дали е възможно. Не че в поезията го няма, но за мен в прозата поне е ужасно видима тази графоманщина. Като в Шумер ли, Вавилон, къде беше оная плочка, на която пише, говорим за хиляди години преди Христа, как всичко отива по дяволите, младите не слушат старите и всеки започна да пише книги. Та и ние сме малко в тази ситуация, полуапокалиптична, в която всеки пише книги. Това много разводнява качеството, поне според мен. Няма редактори, няма кой да ги отсее, самиздати. Пускат се страшни безумия и хората започват да си вярват, че са много добри, защото роднините им ги тупат по рамото, пък, с цялото ми уважение, наистина не ми се иска да обиждам никого, за съжаление, не е баш тъй.       

Как се развива проектът „Терористи“, ще бъде ли реализиран като следващ съвместен филм с Лъчезар Аврамов? 

Много се надявам. Сега му е времето да се направи този филм. Сценарият е готов. Пак с Лъчо сме го правили и смея да кажа, че това ни е най-доброто написано нещо досега, поне за мен. Занимавам се постоянно с писане и го гарантирам. Това е един много вълнуващ, много истински сценарий. Той е отвъд чистата история, с която се занимава, и повдига много важни въпроси хем за съществуването ни днес, хем за това какво значи борба, какво значи смисъл, какво си готов да жертваш, за да получиш едни голи чукари, които са толкова напоени с кръв, че вече не можем да ги видим какви са били някога чисти и светли. Какви са компромисите, които правиш, и как завършва целият този проект и можеш ли въобще през терор, през омраза, през битка, с пушка, граната и шашка динамит да претендираш за свобода, за права, за добро. Да претендираш, че вършиш добро, убивайки някой друг. Изключително сложни философски казуси, закотвени в нашата постоянна драма по македонските въпроси. Моята голяма мечта е това да се случи, така е и замислен проектът, като съвместен проект, българо-северномакедонски. Това ми е най-голямата мечта. Защото той разказва историята на солунските съзаклятници. Но те са терористи. Първият организиран терористичен акт в съвременна Европа е именно техният в Солун от 1903 г. Съдбата им е чудовищна и разказва историята на всички ни. Затова ми се иска да бъде заедно със Северна Македония, в името на нещо, което може би ще се случи. Най-после да седнем и да си говорим като нормални хора, а не като пълни диваци, както е в момента. С надеждата и сърби да се включат, и турци. Защо не, действието се развива в Османската империя. Пък и гърци, защото е в Солун, днешна Гърция. 

Много се надявам това да се случи, но нищо не е на всяка цена и никога не е било.