АННА ТОПАЛДЖИКОВА

 

Наскоро гледах последната версия на „Великият Гетсби“ от 2013 г., а след това документален филм за Салвадор Дали. Неочаквано се очерта общото между фикс идеята на Гетсби – идея на Франсис Скот Фицджералд, и идеята на Салвадор Дали, определила творчеството и живота му. Героят на Фицджералд и художникът Дали живеят в измислен свят, превръщат живота си в романс за любовта към една жена. Отказват да се примирят с живот в реалността, единственият избор е потъване в илюзията. И те сътворяват своя бог – жена, на която да се посветят, подобно на рицаря, всеотдайно верен на дамата на сърцето си. Да се потопиш в идеала си и да изчезнеш в него... В романа си, още на втората страница, Фицджералд описва личността на Гетсби: „една изключителна дарба за хранене на надежди, една романтична находчивост“.^[1]

Във филмовата версия от 2013 г. режисьорът Баз Лурман следва най-вече първия план на сюжетната линия и остава до голяма степен на повърхността на разказа. Леонардо ди Каприо изиграва преди всичко маниакалността на Гетсби, смущението, паниката в срещите с Дейзи, може би в това е вложена леката ирония на прочита. Но къде е болезнено скриваната тайна на Гетсби? Откриваме я в първата филмирана версия на романа от 1973 г., на която сценарист е самият Фицджералд, а режисьор е Джак Клейтман. В ролята на Гетсби Робърт Редфорд е интровертен, от появата си на екрана до финала той носи подсъзнателно знанието за преобръщането, за обречеността на своята любов-мечта. В романа си Фицджералд изказва в няколко изречения идеята си за Гетсби, която съдържа в себе си и литературната стойност на творбата му. Редфорд създава именно тази съкровена същност на образа, осъзнатата изплъзваща се флуидност на илюзорния обект на желанието. „Трябва да е имало моменти, дори този следобед, когато действителната Дейзи не е отговаряла напълно на мечтите му – не поради някаква нейна грешка, а вследствие на огромната жизненост на илюзията му. Тя се бе простряла отвъд нея, отвъд всичко. Той се бе хвърлил в тази илюзия с творческа страст, като през всичкото време ѝ е прибавял по нещо; украсявал я е с всяко светло перце, което му е попадало.“^[2]

  

Леонардо ди Каприо, Гетсби

           

Робърт Редфорд, Гетсби

 

В дългоочакваната, организирана от него първа среща, Дейзи протяга ръка, а той предпазливо насочва към нея своите пръсти. Този епизод е важен за режисьора акцент – страхът на Гетсби от допира визуализира съмнението – страх от докосването, от това, че идеалният образ ще се стопи, ще изчезне. Мигът на пробуждането, това е кошмарът, от който той бяга. Неговото спасение е, че е застрелян миг преди да се събуди от съня за бленуваното щастие. Във финала на романа си Фицджералд пише за този парадоксален обрат на времето – мигът и вечността, които се застигат и разминават съдбоносно: „Мечтата му трябва да е изглеждала така близка, че би било невъзможно да не я досегне. Той не е знаел, че тя вече е била зад него, някъде в неясната шир...“^[3] И тук асоциацията отвежда към една от емблематичните картини на Дали „Сън, предизвикан от полета на една пчела преди събуждане“. Спокойно, синьо море, отпуснато в съня красиво, голо, женско тяло се „приземява“ върху парче скала. Почти е достигнало плоскостта, но още не... Усещане за тишина... като пред изстрел. В дъното, от червената сърцевина на разпукан нар, изскача риба, от отворената ѝ уста изскача тигър, от неговата зейнала паст изскача друг тигър и се спуска към пистолет, увиснал във въздуха, насочил острието на цевта, подобно на игла, към женското тяло и почти докоснал плътта му. В далечината, над морската вода, се е възправил бял слон, тялото му се крепи върху много дълги, тънки крака, като краката на паяк. Ако този красив сън е кошмар, то страхът е от следващия миг – ако тигърът не успее да го достигне с ноктите си, острието на пистолета ще пробие плътта на тялото... Но си мисля, че истинският, затаен страх на художника е, че цялото чудо на този фантастичен свят ще изчезне със събуждането. Неслучайно Дали е емблемата на сюрреализма, той реализира естетиката и философията на сюрреализма не само в изкуството, но и в живота си – да превърне в реалност подсъзнанието си, да изведе „на светло“ родените и скрити там образи.

 

Мигът и вечността – те се срещат в картината, във филмите, в романа. Гетсби очаква със стаена надежда и ужас мигът, в който любимата му ще „прогледне“ за него. От този миг нататък ще започне целият техен щастлив живот или... Салвадор Дали продължава мига, разтяга го, преобразува го в поредица от вълшебства – в изкуството и в живота си. Не е намерил в обкръжението си по-ексцентрична жена от Гала, разпознал я е и избрал, за да ѝ се посвети. Фицджералд не открива по-ексцентрична жена от Зелда, невротична, ексхибиционистична и в края на краищата изтощителна за него, но той я избира. Написаното във „Великият Гетсби“ е дълбоко преживеният катарзис на тази засмукваща и изпепеляваща любов.

 

Зелда и Франсис Скот Фицджералд

 

В документалния филм за Дали художникът декларира, че в живота си е имал сексуална връзка само с една жена, с единствената си любов, Гала. Тази любов е създадена и отгледана от него – маниакалната всеотдаденост осмисля изкуството и живота му. Но ние знаем само неговата гледна точка към тази велика любов, а гледната точка на Гала? Коя е Гала? Рускинята Елена Дмитриевна Дяконова, първият ѝ брак е с Пол Елюар, който я наричал Гала (тя самата наричала себе си Галя, Галина), вторият ѝ съпруг е художникът Макс Ернст, третият – младият Салвадор Дали, изгряваща звезда на небосклона на сюрреализма, десет години по-млад от нея. В този брак тя остава до смъртта си в плен на вълшебната приказка, омотана в паяжината на Дали, но самата тя е златна пеперуда, която разпалва фантазията му и се превръща в идеалния партньор за тяхната обща измислица. Благодарение на непрестанно бликащата от чудеса негова фантазия и на игривата природа на двамата, любовта им продължава над петдесет години, бракът, сключен през 1934 до смъртта ѝ през 1982 г. След като Гала вече не е в живота му, самият живот губи стойност за Дали, той умира съкрушен през 1989 г. Последната му картина „Лястовича опашка“ (1983), създадена една година след смъртта на Гала, е вдъхновена от графичния модел на катастрофите, който френският математик Рене Том извежда от опашката на лястовиците в подкрепа на своята теория за катастрофите. Край на илюзорния свят за Дали, той вече живее в катастрофата, а къде другаде? Като обратна страна на екстатичната любов, катастрофата е последното вдъхновение на живота му.

„Лястовича опашка“, художник Салвадор Дали

 

И все пак е живял дълго в рицарски романс, щастлив да срещне своя идеален партньор в играта на илюзии, жена, която се ласкае да бъде обожествявана и винаги е готова да си затвори очите за действителността. В един момент, уморени от показността на светския си живот, двамата се уединяват в рибарското селище в Порт Лигат, Каталуния. И там играта продължава – игра на обикновени хора, всяка вечер пред огъня с дружина рибари. Салвадор Дали рисува, вдъхновен, Гала си играе на рибарска жена. Но и това е до време, следва нова смяна на декора и на сюжета на играта, следващ посоката, в която ще повее вятъра на фантазията на Дали. В края на живота им, когато старостта неизбежно завзема територията си, Гала е вече уморена от игрите. До този момент Дали не е позволил на реалността да ги „вкара в правия път“. Единственият му избор сега, когато Гала вече се изплъзва, е да ѝ построи замък – средновековен, с кула, където тя, дамата на сърцето му, на която се е посветил, ще го приема. Но Гала определя правилата на играта – допуска посещенията му само когато реши и винаги с предварително заявена молба от негова страна.

 

Художникът Салвадор Дали и литературният персонаж Гетсби, който носи в себе си най-съкровената същност на Фицджералд, създават образ на обожаемата жена. Любов – мираж, екстатично себеотдаване на автора, който дарява себе си на своето произведение.

Къде бях срещала този сюжет... назад във времето, в литературното време... в митологическото? Пигмалион! Пигмалион и Галатея. Случайност ли е това, че обожествяваната от Дали е наричана Гала (още преди той да я срещне)? В митическата древност скулпторът Пигмалион създава статуя на гола жена от слонова кост, толкова съвършена, но и толкова напомняща истинската жена от въображението му, докато я е извайвал, че той се влюбва в нея до полуда. Денонощно съзерцава статуята, обсипва я с цветя, с прекрасни платове и скъпоценности. Моли Афродита да ѝ вдъхне живот и неговата любима, която той нарича Галатея, оживява. Любовта им е щастлива и дори създават поколение – легендата украсява тази фантастична любов с всички дарове на земния живот на една брачна двойка. Разхищението като съществен ритуал на обожествяване на обекта на извънмерната любов е проява както на митичния скулптор, така и на фикционалния Гетсби, и на действителната личност, Салвадор Дали. Скъпоценностите, с които Пигмалион обсипва статуята на Галатея, бледнеят пред разкошния дворец и парвенюшките приеми на Гетсби, а те бледнеят пред резиденциите, рицарския замък, свръх-скъпите екстравагантности, с които Дали блести пред Гала, но и пред себе си, тъй като фантастичните приказки са мечтан живот извън реалността, който той сътворява за себе си. В това разхищение има нещо гротескно и същевременно катастрофично (Дали е бил готов да направи едва ли не всякакъв естетически компромис, за да поддържа стандарта на магическия си живот – това потвърждава и автобиографичната му книга „Тайният живот на Салвадор Дали“).

Единствен Пигмалион заживява щастливо с жената, която е сътворил. Гетсби е убит, докато очаква Дейзи да избере него и да останат заедно завинаги, преди да разбере, че животът му е мираж. Салвадор Дали сътворява брака на чудесата, но за да не угасне огънят на любовта, трябва да е непрестанно подържан и обновяван чрез играта на фантастични превращения.

Вдъхновението Галатея привлича художниците. Дали рисува своята Галатея непрестанно. Един от портретите на Гала въплътява самия процес на раждането на образа-мечта, енергетичния поток, който увлича молекулярните частици в космоса на неговата фантазия. Това е динамичен портрет на трансформацията на Гала, докато неговата вселена я преобразува в идеалния образ на Галатея.

 

Рене Магрит изобразява себе си, художника, докато създава Галатея. Рисува във въздуха самия процес на въплътяването на илюзията в голо женско тяло. Тя е изправена срещу него, с все още недовършена ръка, съвсем като жива, единствено погледът ѝ е празен като на присъстваща, жена, която... отсъства духом. Обратно на мита за Пигмалион, на тази Галатея не е вдъхнат живот на духа. И още една картина на Магрит е посветена на същата тема. Голата Галатея (подобно на популярния образ на митичната Венера, която „се ражда“ от вълните) изплува на фона на морето и небето – от ефирната синева на въображението му. Нарисувано реалистично, голото тяло е като живо, а над него се откроява тънък полумесец. Картината е озаглавена „Робата на Галатея“ – голотата не е прикрита, буйна черна коса се спуска покрай тялото и го обгръща, без да го закрива, по-скоро тя е рамката, която подчертава уникалната прелест. Това е единствената „роба“, с която може да изплува прекрасната Галатея от мястото, където е създадена – подсъзнание, сън... там, откъдето изплува жадуваното и несъществуващо.

„Пигмалион“, художник Франц фон Щук

 

Странна игра на виденията на Магрит в друга негова картина „Мистериозен хоризонт“ три мъжки фигури с бомбе и тъмно палто (размножено изображение, знаково и за други негови картини, може би негово второ Аз... ) са като огледален образ на женското тяло в пълен анфас от „Робата на Галатея“. Една мъжка фигура в гръб и две в профил, над всяка от тях грее същият тънък полумесец, а в далечината изгрява нощта, или залязва денят, и очертава сякаш призрачен силует на град. Видението Галатея прекосява натрапчивите за изкуството на Магрит амбивалентности – раздвоеното Аз и Мечтаното, действителното и илюзията.

 

И все пак дали любовта е темата, която обединява романа, филмите за Гетсби, живота и изкуството на Дали, мита за Пигмалион и Галатея, Галатея на художниците? Да, но над нея стои една странна, налудничава, самообреченост, която излъчва особена красота. Отказът им да живеят в реалността, маниакалният стоицизъм да издържат на себеотрицанието, да устоят. Би било гротеска, ако не беше трагично. Би било трагично, ако не беше толкова обаятелно романтично. Да следваш мечтата си, да останеш верен на идеала си, независимо от всичко, е изкушение – опасно, но прекрасно.

 

^[1] Фицджералд, Скот, Великият Гетсби. Превод Нели Доспевска. Народна култура, София, 1978, с. 6.

^[2] Пак там, с. 83.

^[3] Пак там, с. 154.