ДЕЯН СТАТУЛОВ
Вероятно Спилбърг трябва да има сериозна причина във времена, когато зрителите все по-рядко „поглеждат нагоре“, към големия екран, да направи римейк или по-скоро, собствена версия на мюзикъл и филм, които олицетворяват класическото кино на Холивуд. Преди две години в сп. Empire режисьорът изрази своята категорична подкрепа за киното, подложено на натиска на пандемията и възхода на стрийминг платформите: „Гледането на филм в киносалон предлага емоция, която няма как да бъде заменена от стриймването у дома например. В киносалоните ние се превръщаме в общност – по сърце и дух, само защото сме споделили няколко часа от живота си, радвайки се на това силно изживяване. Този малък времеви интервал в киното не заличава нашите различия – расово, полово, класово или политически, но нашият свят сякаш става по-малко разделен, по-малко разпокъсан. Непознати се смеят, плачат и скачат от местата си заедно, по едно и също време.“ Неговият отговор на кризата в киното е собствен прочит на „Уестсайдска история“. Любопитно е, че през 60-те години на миналия век седмото изкуство отново е било в криза. Тогава е трябвало да се пребори с конкуренцията на телевизията и единственото решение на големите холивудски студии е било да предложат „отлични и ненадминати продукции“. Една от тях е именно екранизацията на хитовия бродуейски мюзикъл „Уестсайдска история“ (1961). За него не се пестят средства, мащаб и технически нововъведения, включително и въвеждането на специални обективи като Pana Zoom. Логично всички тези усилия се увенчават с успех сред публика и критика, както и с множество награди – филмът на Джером Робинс и Робърт Уайз печели десет награди Оскар, а от дистанцията на времето е признат за класика и образец в жанра.
След като е създал собствена митологична филмова вселена с творби като „Челюсти“, „Извънземното“, поредиците „Индиана Джоунс“ или „Джурасик парк“, сега Спилбърг посяга към един завършен мит, при това оставил дълбока следа в американската култура. Освен сантименталните и биографични мотиви (бащата на Спилбърг е украински евреин, чиито родители емигрират в Америка в началото на XX век), режисьорът съвсем естествено и логично се обръща към жанр, роден от фантазията и въображението, толкова присъщи на неговото творчеството. „Когато за първи път чух мелодиите към „Уестсайдска история“, просто се влюбих. Като дете знаех всяка песен наизуст. Партитурата сякаш винаги е била част от мен и вярвам, че това са най-великите заглавия, писани за музикален театър някога. Надявам се, че младите ще ги харесат точно толкова, колкото и аз.“
УЕСТСАЙДСКА ИСТОРИЯ (1961, ДЖЕРОМ РОБИНС, РОБЪРТ УАЙЗ)
В своята книга „За пеенето в дъжда“ немският изследовател и историк на филмовия мюзикъл Михаил Ханиш констатира: „… още от своето зараждане мюзикълът по един магнетичен начин привлича работещите в киното – да направят поне един филм в този жанр. Очевидно е, че работата в него и чрез него им дава друг вид опитност, различен тип възможности за експериментиране, по-широки простори за изпитване на въображението, за развитието на техниката.“ Ако върнем лентата назад, ще забележим, че всеки от колегите и приятелите от поколението на Спилбърг се е докосвал по различен начин до този жанр – Франсис Форд Копола с „Дъга над Финиън“ (1968), Мартин Скорсезе с „Ню Йорк, Ню Йорк“ (1977), Браян де Палма с „Фантомът на Рая“ (1974), Рон Хауърд като актьор в „The Music Man“ (1962) или Джордж Лукас като продуцент на анимационния мюзикъл „Strange Magic“ (2015). Когато Стивън Зондхайм, авторът на музикалните текстове на този мюзикъл, е попитан как се чувства по отношение на новата версия, той споделя: „Ако театралното представление е жив организъм и се променя от вечер на вечер, филмът остава същият и след половин век. И всичко наоколо вече се е променило, новите поколения донесоха нов поглед към света. Затова и пиесата, и мюзикълът продължават пълноценния си живот само в нови режисьорски интерпретации.“
Стивън Спилбърг осъществява детската си мечта да заснеме свой прочит на мюзикъла „Уестсайдска история“, като заедно със своя сценарист Тони Кушнър („Мюнхен“, „Линкълн“) се придържа по-скоро към сценичния оригинал, но и прави реверанс и препратки към класическата филмова адаптация. И тук авторите разглеждат теми и проблеми, с които Америка се бори както в непосредствения следвоенен период, така и днес: имиграция, културно разнообразие, дискриминация, бедност и престъпност. Без патос и дидактичност, шейсет години по-късно Спилбърг ги представя още по-болезнено и сурово, за да покаже, че социалният и политически дискурс на Америка остава същият.
УЕСТСАЙДСКА ИСТОРИЯ (2021, СТИВЪН СПИЛБЪРГ)
За разлика от класическата версия, която започва с осемминутен полет над Ню Йорк, след което камерата бавно се спуска към Уест Сайд, за да ни запознае с враждуващите банди Ракети и Акули, Спилбърг директно започва действието от центъра на събитието – ябълката на раздора – насред бетонните руини на бедняшките квартали, в които съжителстват наследниците на европейски емигранти и новодошли пуерториканци. Авторите не са спестили горчивата ирония, че тъкмо върху тези руини ще се издигне бъдещия „Линкълн център“ (най-големия в Америка център за сценични изкуства, представящ музикални, танцови, театрални постановки и шоу програми. Там се намират Метрополитън опера, Сградата на Нюйоркския балет, Висшето хореографско училище и др.). Промените засягат всички компоненти на творбата: от визията на Януш Камински (постоянния оператор на Спилбърг от „Списъкът на Шиндлер“ насам) до хореографията, разработването на мизансцените, избора на локациите, костюмите и, разбира се, кастинга на актьорите и изграждането на техните персонажи. Подчертавайки историческия контекст и надграждайки с бикултурните аспекти по начини, немислими през 50-те, Спилбърг добавя степен на автентичност, която в крайна сметка облагородява и уплътнява героите. Дава им повече мотивация, яснота и психологически детайли. Персонажът на Тони вече има предистория, така че някои от неговите действия и решения да изглеждат по-логични на публиката. Актьорският състав на Спилбърг е много по-автентичен – например Мария се изпълнява от актриса с колумбийски корени (във филма от 1961 г. тази роля изпълнява дъщерята на руски емигранти Натали Ууд). Любопитна корекция, и реверанс към оригинала, е замяната на Док (съдържател на дрогерията) с неговата вдовица Валентина, възрастна латиноамериканка, която познава твърде добре предизвикателствата и болките на романтиката в смесен брак. В ролята е Рита Морено, актрисата, която участва в предишната филмова версия. Преди 60 години тя влиза в ролята на Анита и печели Оскар за поддържаща женска роля. Пуерториканците са изиграни от испаноговорящи актьори, които носят естествена екзалтация с автентични жестове, акцент и мелодия на речта. Английските диалози са смесени с испански фрази. Сега Акулите не просто се бият с белите, те защитават домовете си.
УЕСТСАЙДСКА ИСТОРИЯ (2021, СТИВЪН СПИЛБЪРГ)
В новата адаптация Спилбърг избира да се насочи повече към историята на Ракетите като централни провокатори в конфликта и ги изобразява в много по-негативна светлина, отколкото в предишната версия. Акцентът пада върху техния лидер Риф (органично изпълнение на актьора Майк Фейст). В тази версия е поставен акцент върху това как Риф се чувства, сякаш не му е останало нищо друго освен неговата банда, а ситуацията се влошава допълнително от това, че родното му място се превзема от сили извън неговия контрол. Той повлича след себе си всички в спирала от погрешни решения, която единствено води до трагичния финал, по Шекспир. С многопластовото си изпълнение Майк Фейст специално подчертава страха, който Риф изпитва, което отсъства в предходната трактовка на персонажа. За Риф е по-лесно в битка да изрази своята расистка идеология срещу пуерториканските имигранти, отколкото да се изправи пред собствените си проблеми и околния свят. Междувременно във фокусът на Акулите е потенциалът на бъдещето – те правят всичко, което могат, за да имат по-добър живот. Акулите гледат напред, докато Ракетите остават в настоящето и миналото, в ущърб на себе си и на всички около тях. Изборът на Риф е ясно кодиран – негативен през целия филм – дори когато мотивите зад него са очевидни и могат да накарат публиката да му съчувства.
УЕСТСАЙДСКА ИСТОРИЯ (2021, СТИВЪН СПИЛБЪРГ)
Разбира се, в сърцето на всеки мюзикъл са музиката и хореографията. Спилбърг привлича Джъстин Пек, който се опира на оригиналната хореография на Джером Робинс, но я осъвременява и дава нов живот с помощта на уличните танци. Елементите в хореографията на двете групи изразяват характера им. Например Ракетите са момчета, които нямат работа, нито усещане за бъдещето. Всичко, което имат, е тяхната банда. Техният танц е хладен, а при пуерториканците ври и кипи от енергия в духа на техните традиции. Когато напрежението се покачва и натискът между тях става все по-неизбежен, когато думите се провалят и трябва да се изпусне пара, всичко това се трансформира в танц. Спорът се превръща в танц. Пеенето възниква като разряд в момент на високо напрежение, като експлозия от чувства и не спира действието, а го развива. Хореографът Джъстин Пек споделя: „Аз лично бях толкова вдъхновен от гледането на оригиналния филм като млад човек и това ме накара да намеря живот в танца, за който съм толкова благодарен. Надявам се, че този филм от своя страна може да вдъхнови цяло следващо поколение танцьори, изпълнители и артисти, които се надяваме да се видят на екрана и да кажат, че искат да направя това.“ Особено силни са два музикални епизода, които не само имат впечатляваща хореография и пластичност, но са и заснети с размах, който ще ги нареди сред класическите примери в мюзикъла. В тях много добре е представен контраста между житейската философия на двете враждуващи банди. Това ясно контрастира в танцовите епизоди „О, полицай Крупке“ и „Америка“. „О, полицай Крупке“ е комедиен музикален номер, в който момчетата от Ракетите се подиграват с извиненията и обясненията, които дават на полицията, без да се приемат на сериозно. Те говорят за това, че домашният им живот е ужасен и никога не са получили любовта, от която се нуждаят, за да бъдат членове на обществото, и се шегуват за обидите, които са били отправени към тях. „Америка“ се превръща в централната песен за Акулите и се фокусира върху контраста между надеждата, която имиграцията в Америка носи за тях, и предразсъдъците и борбите, с които се сблъскват, докато живеят тук. За тях Америка е място, където могат да им се дадат повече възможности и те могат да намерят подкрепа един в друг и в общността си, дори когато системата работи срещу тях и ги потиска. Естествен лидер в този епизод е чувствената и страстна Анита, изиграна убедително и вдъхновено от Ариана ДеБоуз, която с присъствието си владее зрителското внимание през целия филм. Впечатляващо е решението танцът да излезе на улицата и под жаркото слънце постепенно да прерасне в съвременен градски флашмоб, който доизгражда идеята за общност. Подобен естествен контраст между двете групи намира място и във визуалното им изграждане. Например Ракетите, които претендират за бяло европейско наследство, се обличат по-удобно и небрежно с деним-дънки. Това е марка на Америка. Латиноамериканците се обличат елегантно, като обръщат повече внимание на модата. Част от това да се чувстваш аутсайдер в Америка.
УЕСТСАЙДСКА ИСТОРИЯ (2021, СТИВЪН СПИЛБЪРГ)
Спилбърг успява да прекрои с финес и с вдъхновение „Уестсайдска история“. Улавя пулса на времето и майсторски талантливо вплита съвременните настроения и тревоги – от расизъм и ксенофобия до ефектите от бедността и социалното неравенство, и джендър идеологията. Той прави дисекция на обществото, като не лишава мюзикъла от възторг. Спилбърг споделя: „Това, което е толкова прекрасно в тази история, е, че колкото и да се променя светът около нас, уроците и прозренията, които ни предлага, не се променят. Това е история, която пленява публиката от десетилетия, защото не е просто любовна история, но и културно значима творба с централна предпоставка – че любовта надхвърля предразсъдъците и нетолерантността – която не е загубила своята актуалност с течение на времето.“
Съживявайки със своя интерпретация един филмов мит, Спилбърг създава нов. За себе си, за зрителите и… за филмовата история.
