АНАСТАС ПУНЕВ
Като по чудо Филмовата академия на САЩ подбра достойни кандидатури за тазгодишните Оскари и шансът за грешка сред лауреатите е минимален. Това, освен всичко друго, ще осигури по-широко разпространение на номинираните и дава шанс на филми като „Баншите от Инишерин“ да бъдат гледани на голям екран. На него приказните ирландски полета изглеждат още по-нереални, което е важно за цялото внушение, тъй като движението по периферията на (не)реалното е традиционното оръжие на Мартин Макдона.
По подобие на онези късносептемврийски дни, редуващи финалните лъчи на лятното слънце с предупреждението за идващия дъжд, „Баншите“ е коварно тих и спокоен филм и затова меланхолията накрая удря още по-силно. Но това далече не е единственото му противоречие. Макдона предлага една крайно семпла история – двама приятели (Колин Фарел и Брендън Глийсън) спират да са приятели, защото единият от тях решава, че другият е твърде скучен и няма нужда от неговото приятелство, но тази прекалено очевидна предпоставка поема по всевъзможни пътища на интерпретация. От една страна, двамата са плътни и интересни персонажи и самият факт, че не могат да се разберат, без да има истински конфликт между тях, е достатъчно абсурдно интригуващ; от друга страна обаче, Колм и Падрик могат да бъдат разтълкувани както в историческия ключ на Ирландската гражданска война (действието се развива точно преди сто години), така и в още по-философското русло на вечния въпрос за смисъла. И цялата тази дълбочина не влече никаква тежест, а се носи леко сред съзерцателната кинематография.
БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН (2022, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКДОНА)
Един от явните въпроси на филма е дали светът от 1923 г. е толкова различен от 2023 г. Отговорът е двусмислен. Различно е, доколкото темпото на живота е осезаемо по-бавно и разговорите за безполезни детайли от ежедневието са били свещени, а и достойнството е имало друга стойност и е можело да завлече едно неразбирателство до трагичните хоризонти на „Баншите“. И същевременно не – избиването за глупости е напълно познато и тук съдбата на Колм и Падрик поразително напомня провала на ирландците, който се преповтаря през цялата им история – в разприте си единият унищожава онова, което му помага да прави най-любимото (свиренето), а другият се оставя на разочарованието, вместо да започне отначало живота си.
За познавачите на Макдона филмът е не само още една драматургична перла (включително заради ясното съзнание кога да спре и да остави щурите сценарни хрумвания на заден план), но и поредно потвърждение, че никой друг, освен може би братя Коен, не умее да варира крайната сатира с толкова телесно насилие без грам сензационност. Отрязаните пръсти на Колм са една от най-ужасните картини тъкмо защото в тях има не просто кървава изненада за зрителя, но и защото горчивото търсене на мотив неминуемо ще доведе до самота и незначителност сред вселенския хаос. Не по-малко любопитно е да се мисли за този акт на кастрация като за вечната дилема на артиста. Както споделя самият режисьор, ако премахнеш единственото, с което правиш изкуство, това изкуство ли ще бъде?
Какви всъщност са Колм и Падрик за Мартин Макдона, а така и за нас? Объркани същества, които интуитивно напипват бездните наоколо, но въпреки това тичат право към тях. В „Баншите от Инишерин“ има други положителни герои и това са животните. Неслучайно смъртта на магарето на Падрик задвижва цялата драма във филма и е ключът към неговия финал. В крайна сметка възприемането на емпатичния, но все пак незаинтересован поглед на животното, е рецептата за щастие според филма.
СМИРЕН (2022, РЕЖИСЬОР СВЕТОСЛАВ ДРАГАНОВ)
Обратно в българския киноживот, през февруари премиера ще има и „Смирен“ на Светослав Драганов. Забележителният опит на Драганов в документалното кино е отправна точка за преценка на игралния му дебют, тъй като моментално се забелязва сдържаната („смирена“) употреба на всякакви изразни средства. И това може да изглежда натрапчиво, само ако не се свърже с цялостната морална позиция на филма, който се колебае около въпроса за автентичността и манипулацията.
Манипулацията, според признанията на режисьора, започва още със зараждането на идеята за „Смирен“, когато той записва монолог за себе си и ролята си на документален режисьор и това става опора за бъдещия филм. Дали този монолог е бил толкова искрен, след като е бил заснет, или в него подсъзнателно се е реело желанието да фикционализираш собствения си живот? Тъкмо този тревожен въпрос си поставя алтер егото на Драганов – документалният режисьор Васил, изигран от Христо Петков, който е представен като „някакъв човек“ в опит да се възпре порива за несмирена суета.
Румънската школа категорично е оказала влияние върху стила на филма, и то не само заради продуцентската роля на Калин Петер Нетцер или заради вечното съмнение кое изобщо е истина и до каква степен е етично да посветиш един игрален филм на личните си пристрастия. Още по-„румънски“ е контрастът между тази амбициозна задача и неамбициозната като фабула история, но най-вече – опитът да се увеличи до крайност фокуса. Това е постигнато, като не само събитията от филма са клаустрофобично фиксирани в няколко дни, внушаващи привидна решителност на един случаен отрязък от ежедневието, но и защото очакването е в тези дни да видим всичко, което ни трябва за главния герой, без да имаме никаква друга информация за него.
В този избран подход изглежда, че всичко има значение и всяка фраза отеква като библейска истина, като в магически реализъм, без това да е било търсен ефект. Така в своето отшелничество „Смирен“ всъщност намира необичайни истини, най-ценната от които е, че всеки е самотен по различен начин. А самотата на Васил няма как накрая да не напомни онази фамозна сцена от „Кинолюбител“ на Кешловски, когато камерата, насочена към зрителя, разкрива в много по-голяма степен вътрешния свят на обладания от киното и накрая изгубил се в него.
Преди официалната му премиера „Смирен“ ще бъде показан и на специална прожекция във Френския институт, която е част от „картбланша“, предоставен на Камен Калев за избор на няколко прожекции на френски и български филми както от по-скоро, така и от преди повече от 20 години. Тази любопитна инициатива дава не само добър поглед към вкуса на Калев, видим и в неговите собствени филми, но и още един повод за припомняне на филми като „Добра работа“ на Клер Дени, както и още една лента, отразяваща по доста по-ефирен от „Смирен“ начин напрежението между игрално и документално кино – „3/4“ на Илиян Метев.
„Баншите от Инишерин“ може да бъде гледан по кината от 3 февруари.
„Смирен“ може да бъде гледан по кината от 10 февруари, както и на 3 февруари във Френския институт.
