ИНГЕБОРГ БРАТОЕВА-ДАРАКЧИЕВА
КИНО ЗА САМОТНИ ОСТРОВИ
Когато посред лято попълних и изпратих онлайн документи за правото да гласувам за тазгодишните награди на Холивудската асоциация на чуждестранната преса (HFPA), известни на широката публика като „Златни глобуси“, нямах представа с какво се захващам. Чакаха ме линкове за около 250 филма от цял свят, чиито брой нарасна с още стотина в последните седмици преди номинациите в началото на декември 2022. Виртуално се оказах в компанията на 200 колеги филмови критици и журналисти от 63 страни, избрани да гласуват в юбилейното, 80-то издание на престижните награди. Отварянето на гласуването за критици от цял свят е резултат от стремежа на борда на HFPA да промени политиката на награждаване след скандалите, избухнали в края на 2021 и обвиненията от страна на Холивудската киногилдия към 97-мината американски редовни членове в корупция, расизъм, сексизъм и въобще всякакви „изми“, довели до компрометирането и провала на миналогодишната церемония.
В началото на септември получих съобщение, че съм одобрена, подписах куп документи за лоялност, конфиденциалност, безпристрастност и почтеност и голямото ми филмово приключение започна. Първоначално бях по-скоро объркана, отколкото вдъхновена от многобройните имейли, линкове, пароли, покани за онлайн срещи и холивудски премиери, по правило дублирани от нюйоркски гала прожекции, които започнах да получавам. След това се оказах във водовъртеж от сложни и изнервящи процеси на авторизация в т.нар. скрийнъри, т.е. специални платформи, които излъчват за журналистите новите филми, холивудски и чуждестранни, преди да бъдат пуснати в разпространение. Тук, освен сложния процес на авторизация, има и т.нар. воден знак върху всяко отделно излъчване, така че при нужда лесно да се установи кой е разпространил филма нелегално в мрежата, предупреждения за пет години (американски) затвор, ако се нарушат авторските права и ограничения на броя на гледанията на съответния филм. Искрено завидях на сънародниците си в момента, в който цяла София, необвързана с декларации за конфиденциалност, гледаше строго пазения „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона от торентите, докато аз отчаяно се борех с тройна авторизация за достъп до него.
БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН (2022, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКДОНА)
„Баншите от Инишерин“ според мен е голямото кино събитие на 2022 г. Филмът получи „Златни глобуси“ за най-добър филм – мюзикъл или комедия, за най-добър сценарий на Мартин Макдона, за най-добро изпълнение на мъжка роля в комедия или мюзикъл на Колин Фарел и беше номиниран в още пет категории. Един американски колега определи филма като „много забавна, дълбока, черно смешна трагедия“ – безкрайно сложен жанр, който обаче описва доста точно всички равнища на филма. Макдона, който е едновременно негов сценарист и режисьор, намира перфектния баланс между традиционния ирландски сантимент на разбитото сърце и злобните коментари, които подхранват черния хумор във филма. Специфичната ирландска себеомраза е представена чрез проваленото приятелство, трансформирало се във всички възможни нюанси на унижението, огорчението, гнева и истерията, представени с впечатляващо чувство за (черен) хумор.
Мартин Макдона пише между 1996 и 2001 г. три драми, чието действие се развива на и покрай западното крайбрежие на Ирландия – „Царицата на красотата от Лийнейн“ („The Beauty Queen of Leenane“, известна у нас като „Бившата мис на малкия град“), „Инвалидът от Инишмаан“ („The Cripple of Inishmaan), известна в България като „Куцльото от забутания остров“) и „Лейтенантът от Инишмор“ („The Lieutenant of Inishmore“). Инишмаан и Инишмор са част от Аранските острови в Атлантическия океан. Най-малкият остров от архипелага се нарича Инишир (Inisheer). Той е съвсем реален, може да се открие на картата и е място на действие на написаната през същия период и никога неиздадена драма „Баншите от Инишир“, защото Макдона я смята за недостатъчно добра.
БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН (2022, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКДОНА)
Остров Инишерин, където е ситуиран филмът му от 2022 г., е измислен. Филмовото пространство, създадено от камерата на Бен Дейвис, освен кадри от реалния остров Инишир, включва още пет други места. Мястото на действие е изцяло конструкция на авторовата фантазия – решение, което допринася за митологичното звучене на събитията и сюжета и оставя историческата 1923 г., времето на гражданска война в Ирландия, само като фон на личните отношения. Макдона усилва това митологично усещане с приказен въвеждащ кадър от „небесна“ гледна точка на зеления остров сред синьото море, озвучен с музиката на Картър Бюрел (номинация за най-добра оригинална музика). Островната идилия, до която войната достига само като далечен тътен, е нарушена от неочакван и на пръв поглед безсмислен конфликт между двама дългогодишни приятели Падрик (Колин Фарел) и Колм (Брендън Глийсън). Колм отказва на Падрик да го придружи при ежедневното посещение в кръчмата и иска да прекрати това приятелство завинаги, с обяснението: „Просто не те харесвам повече“.
БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН (2022, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКДОНА)
Режисьорът Макдона (това е четвъртият му филм) не отстъпва по професионализъм на сценариста Макдона, избирайки за главните роли Колин Фарел и Брендън Глийсън, дуо познато и признато в пълнометражния му дебют „В Брюж“ (2008). Фокусирайки се върху взаимодействието между техните персонажи, той режисира един до голяма степен „актьорски“ филм, в който и двамата изпълнители достигат върха на досегашната си кариера. Завладяващото изпълнение на Фарел като наивния, простодушен, симпатичен, но и досаден, фермер Падрик предопределя въздействието на целия филм. За това превъплъщение актьорът съвсем заслужено получи „Златен глобус“ за мъжка роля в мюзикъл или комедия. Актьорското му постижение е на светлинни години от екранното присъствие на отличения с аналогичната награда за изпълнение в драма Остин Бътлър („Елвис“ на Баз Лурман). Но фона на виртуозния Фарел, Бътлър се възприема просто като един от безчетните имитатори на Пресли.
БАНШИТЕ ОТ ИНИШЕРИН (2022, РЕЖИСЬОР МАРТИН МАКДОНА)
Голяма роля за успеха на „Баншите от Инишерин“ изиграва актьорската химия между Фарел и Глийсън в образа на неговия опонент. Глийсън е ту намръщен и яростен, ту готов да се разплаче, като в крайна сметка взема необмислено до жестокост решение, което предначертава страховитото развитие и зловещия финал на конфликта. Няма да разказвам филма, само ще отбележа, че отсичането на части от тялото е повтарящ се мотив в творчеството на Макдона. Изпълненията на Фарел и Глийсън са абсолютно равностойни – постиженията на единия са невъзможни без партньорството на другия. Затова фактът, че на Глийсън не бе присъдено отличието за най-добро представяне на актьор в поддържаща роля, буди недоумение у мен. „Златният глобус“ в тази категория отиде при Ке Хуй Куан за ролята на смотания съпруг Уеймънд Уонг във „Всичко, навсякъде, наведнъж“ („Everything, Everywhere, All at Once“) на Даниел Куан и Даниел Шайнерт.
ВСИЧКО, НАВСЯКЪДЕ, НАВЕДНЪЖ (2022, РЕЖИСЬОРИ ДАНИЕЛ КУАН И ДАНИЕЛ ШАЙНЕРТ)
Двамата Даниеловци получиха общи номинации за „най-добър режисьор“ и „най-добър сценарий“, а филмът им беше номиниран за най-добър филм в категорията „Мюзикъл или комедия“. Всъщност той е хибридна драма с елементи на комедия, научна фантастика, фентъзи и анимация. Изпълнен е в еклектичен стил, комбинация от дадаизъм, сюрреализъм и абсурдизъм. Сценарият е решен в много актуалния през последните години „мултивърз-модел“ (от английски: multi = много и universe = вселена), т.е. представяне на паралелни светове и възможните инкарнации на героите в тези успоредни вселени. Драматургичната концепция се радва на огромна популярност особено от „Спайдърмен“ (2018) насам и обслужва илюзията, че бихме могли да „поправим“ живота си, стига да имаме възможност да се върнем в миналото (или да се преселим на друга вселена) и направим по-мъдри избори. Във „Всичко, навсякъде, наведнъж“ чрез тази схема се проблематизират смисълът на живота и философските идеи на нихилизма, екзистенциализма и квантовата механика. Абсурдисткият подход е ексцентрична опаковка, която ни най-малко не намалява сериозността, с която се поставят проблемите.
Категорията „Мюзикъл или комедия“ вероятно е предвидена, за да се даде възможност филмите с развлекателен характер да бъдат оценявани отделно от проблемните драми. Тази година обаче нито един от номинираните в категорията филми не може да се отнесе към чистото забавление. „Баншите от Инишерин“, „Всичко, навсякъде, наведнъж“, „Идиотският триъгълник“ на Рубен Йостлунд, „Вавилон“ на Деймиън Шазел, „Стъкленият лук: мистерия на разрушението“ на Райън Джонсън и „Менюто“ на Марк Майлод (номинации на Ралф Файнс и Аня Тейлър-Джой за най-добро изпълнение в главна роля) са безпощадни и нелеки за гледане филми, които дълбаят в социални и екзистенциални проблеми с апокалиптична безнадеждност. От такова развлекателно кино побиват тръпки.
Естествено е да се запитаме, дали глобално променената социална действителност (пандемия, локдаун и война в Европа) промениха представите за развлечение. И дали наложената социална дистанция и принудителната изолация, в които живяхме две години, се отразиха на развлекателното кино. Забележително е, че в четири от тези филми действието се развива в изолация, на самотен остров. Защо единството на време, място и действие, познато още от времето на Аристотел изведнъж се оказа толкова актуално за киното на XXI век? Очевидно е, че поставянето на персонажите в изолирано пространство, което е трудно до невъзможност да бъде напуснато, нагнетява драматичното напрежение, но само това ли е причината за „островната“ ситуация в някои от най-добрите филми на 2022 г.? Или пък киното реагира на безпрецедентното отчуждение, което ни сполетя, на превръщането ни в самотни острови в един враждебен свят?
За съжаление, жанровата анархия остави недооценени прекрасни детски филми, защото те се състезават в същата категория. Например „Страната на сънищата“ („Slumberland“) на Франсис Лорънс, „Училище за Добро и Зло“ („School for Good and Evil“) на Пол Фейг, мюзикъла „Матилда на Роалд Дал“ на Матю Уорчъс, тийнейджърския мюзикъл „Улица „Вайн“ 1660“ („1660 Vine“) на Патриша Макгрегър и много други. А предпочитанията на болшинството от колегите критици към мрачните интерпретации донесе „Златен глобус“ за анимация на „Пинокио“ на Гийермо дел Торо. Уважавам готическата фантазия на дел Торо, както и политическата му ангажираност, но недоумявам, защо е употребил „Пинокио“ на Карло Колоди, за да заклейми с днешна дата италианския фашизъм, ситуирайки действието на филма си по време на Първата и Втората световна война. Намирам това упражнение за анахронично, защото в момента фашизмът не е точно най-наболелият европейски проблем. Да, днес в Европа отново се води война, да, в тази война убиват деца, но убийците не са италианските фашисти, чиито безобразия, надявам се, принадлежат на миналото. Недоумявам и защо е било нужно една красива приказка за порастването да бъде преобърната с хастара навън с помощта на новите технологии, употребена за симулиране на възможно най-старомодната и най-грозна куклена анимация.
Красиви носители на положителни послания изненадващо се оказаха филмите, номинирани в „сериозната“ категория „драма“: „Аватар: Природата на водата“ на Джеймс Камерън (с номинация и за най-добър режисьор), „Тар“ на Тод Фийлд (за участието си в който Кейт Бланшет получи „Златен глобус“ за главна женска роля) и разбира се „Семейство Фeйбълман“ на Стивън Спилбърг („Златни глобуси“ за най-добър филм и за най-добър режисьор). Автобиографичната драма на магьосника Спилбърг изненадва с обикновените герои и привидната простота на разказа – няма и помен от фантастични същества, акули-чудовища, динозаври, скрити съкровища, извънземни, изкуствен интелект и героични постъпки. Филмът е носталгичен разказ-равносметка на един възрастен човек, обсебен от киното, откакто се помни, филм за съзряването на твореца, направен с простотата, присъща на гения, с чувство за (бял!) хумор и дълбоко обожание на магията на движещите се изображения. Това е филм-обяснение в любов към киното. И заедно с това, разказ за едно обикновено американско семейство от предградията и драмата на неговото разпадане, спомен за детството в Америка през 50-те и 60-те години, за нелесното юношество на едно еврейско момче в обстановка на антисемитизъм в училище и в крайна сметка за раждането на един от най-големите режисьори на нашето време.
СЕМЕЙСТВО ФEЙБЪЛМАН (2022, РЕЖИСЬОР СТИВЪН СПИЛБЪРГ)
Спилбърг определя филма си като „филм за паметта“, паметта, която пази дребните детайли – лъчите мека светлина, проникваща през кухненския прозорец, блясъка на капките дъжд по стъклата на колата и лайтмотива на призрачно проблясване на екрана в кадрите, в които Фейбълманови заедно гледат кино, подкрепяйки страстта на своето момче. „Филмите са сънища, които никога не забравяш“, казва мама Фейбълман (Мишел Уилямс, с номинация за главна женска роля). В „Семейство Фейбълман“ Спилбърг деликатно, смирено и мъдро приобщава публиката към дълбоко интимния акт на сънуване на собственото си минало. Прави го с майсторство, заради което филмовите критици в Холивуд и колегите им от останалия свят му връчиха „Златен глобус“ за най-добър режисьор.
Докато гледах по три филма на ден в продължение на няколко месеца, измъчвах се от дилемите на номинирането и гласуването за най-добрите постижения и най-после, докато писах тези редове, многократно се заричах, че никога повече няма да се подложа на подобен стрес. След като завърших текста, си дадох сметка, че съм готова отново да се боря с тройни авторизации, за да гледам по три филма на ден, да треперя за качеството на интернета, когато очаквам онлайн среща с членовете на журито от моя часови пояс и да пиша текстове по повод на наградите „Златен глобус“, защото искам да продължа голямото си приключение с най-добрите филми от цял свят, със „сънищата, които никога няма да забравя“.
