ЕЛИЦА МАТЕЕВА
За разлика от Ларс фон Триер, който обикновено привлича вниманието на световната преса със зрелищни медийни изяви, Кристиан Левринг е сдържан човек, за когото знаят значително по-малко датчани. Трудно му е да приеме определението „филмов артист“ и се притеснява, когато уточнява, че той е представител на арт гилдията в датското кино. За Левринг е достатъчно да познава силните и слабите си страни, за да вдигне летвата по-високо така, че да надскочи онова, което знае за възможностите си.
Кристиан Левринг е роден през 1957 г. в Копенхаген. Семейството му се мести от богатия копенхагенски квартал Хелеруп в Швейцария, където младият Левринг е принуден да учи всички предмети на френски език. Той напуска училище на 15 години и започва работа като сервитьор в ски център. Още като дете се занимава с фотография. Първият си филм е заснел на 8 мм и все още стои в чекмедже в дома му в Хампстед. Използвайки калаени войници, той пресъздава Наполеонова битка, в която войниците старателно се местят и заснемат кадър по кадър, докато се натрупат достатъчно кадри, така че да се получи възприятие за движение. Това е началото на историята на малкия Кристиан, който превръща „красивата илюзия“ от хоби в професия.
СНИМКА: © ANDERS BIRGER
Докато помага на датския филмов институт като доброволец по време на фестивала в Кан, озарен от магическата сила на филми като „Шофьор на такси“, той решава да се завърне в Дания и така на осемнайсет години постъпва в датското филмово училище и работи за филмовото студио „Det Danske Filmstudie“ в Когенс Лингбай. Йорген Лет, един от големите в експерименталното датско кино, го приема в екипа си и Кристиан започва да му асистира. Йорген Лет е запленен от младежа, който говори добре френски и познава историята на киното. Той му позволява да направи монтаж върху сцена от негов филм, а също така и да изнася от архива копия на класики като „Психо“ и „Гражданинът Кейн“. В киноучилището Левринг се запознава с Ларс фон Триер.
„Имахме студенти по кино, които не обичаха да гледат филми на други хора, защото мислеха, че това унищожава собствения им артистичен израз. Други, като мен и Ларс фон Триер, не можехме да им се наситим“, казва Кристиан Левринг.[1]
Докато не познаваме света на киното, възприемаме неговите истории като опияняващо приключение, по-късно преживяванията от детството се разпиляват и изгубват чара на наивността си, защото светът на възрастния човек съдържа в себе си трагика. „Когато бях дете, за мен киното бе красива приказка. В известен смисъл възприемате случващото се във филма като реалност. Твърдо вярвах, че Чаплин е осиновил уличното момченце, когато гледах за първи път „Хлапето“. Когато вратата на детството е затворена, няма как да получите подобно преживяване. Всички губят своята наивност, когато станат възрастни.“[2]
След филмовото училище неговият приятел Ларс фон Триер става световно име във филмовата индустрия с пионерския си експериментален филм „Елементът на престъплението“, докато Кристиан Левринг дебютира с апокалиптичния „Изстрел в сърцето“ през 1986 г., който наподобява „Лудият Макс“, „Последната битка“ и „Сталкер“. Кристиан Левринг инвенстира в неуспешния си дебют лични средства, затова е принуден да се включи в рекламния бизнес. Благодарение на рекламите Левринг си осигурява финансова свобода и се премества да живее в Лондон. „Вътрешно усещах, че съм започнал да се повтарям. Предпочитах да спра, преди да се превърна в развалина“[3], казва Кристиан Левринг, след като изчислява, че е направил 600 реклами.
„ПРЕДНАЗНАЧЕНОТО“, „СПАСЕНИЕТО“ – КИНО МЕЖДУ РАЗУМ И ЧУВСТВА
В своята професионална кариера на режисьор Кристиан Левринг има осем игрални творби. Експериментът на четиримата автори на манифеста „Дeнят – Д“ е развит в телевизионен формат. Заслужава си да се обърне внимание върху два филма, които са насочени към по-широката публика: „Предназначението“ от 2002 г. и „Спасението“ от 2014 г. Любопитен е подборът на актьори във филма „Предназначението“, който до известна степен е едно продължение на „Догма“ експеримента на Левринг „Кралят е жив“. Сценарият е написан от Левринг и актрисата Джанет Мактиър, която играе една от централните роли във филма. Действието се разгръща през 20-те години на миналия век, когато добивът на слонова кост набира скорост и предприемачи с дух на авантюристи заживяват в джунглите, за да изградят малки общности в осигуряване на ценния ресурс. Хамиш (Джей Джей Фейлд) и Сара (Джанет Мактиър) пристигат в подобна общност, като управителката Госпожа Джоунс (Бренда Фрикър) се опитва да спести уговорения предварителен аванс, упоменат в договора на Хамиш. Младият авантюрист твърдо отказва да работи без пари, той и годеницата му са заложили всичко, за да пристигнат от Англия. Упоритостта е възнаградена, уговорката е изпълнена и Хамиш заминава да ловува. През това време синът на Госпожа Джоунс Уилям (Тони Модсли), който има сложни отношения с майка си, е заинтригуван от годеницата – интересът му към нея е повече от любопитство и привличане, той никога не е бил с жена. За майката наследникът ѝ е провал, но пък „провалът“ съдейства за смъртта на родителя. Така синът се превръща в управител на семейното имущество. Всеки търси пари, крие пари... Всеки е срещу всеки и това нагнетява обстановката. Всички прекрачват моралните граници заради царството на парите. Лудост, пороци, болест, обединяват съдбите на персонажите в общата им трагедия. По отношение на операторската работа в „Предназначеното“ се усеща влиянието на „Догма 95“ – камерата снима от ръка и често създава усещането, че героите ще се сблъскат. Във филма няма оригинална авторска музика – в определени епизоди Уилям пуска своя грамофон.
Левринг и Мактиър създават ноар приказка за прощаващата, решителна природа на любовта. Сара и Хамиш бягат в джунглата, за да избягат от депресията в Англия, но се сблъскват с друга форма на депресия, която се превръща във всепоглъщаща лудост.
В детството си Левринг е запленен от уестърните. „Уестърнът е басня. Това е морална приказка или може би в моя случай аморална приказка. Мисля, че моят филм е до голяма степен за цената на отмъщението и убийство. Не съм сигурен, че отмъщението винаги е това, което получавате, когато го поискате.“ След време на по-мрачни, трудни филми като „Кралят е мъртъв“ (2000), завръщането към особен вид простота е добър преход и „Спасението“ от 2014 г. съумява да насочи любопитството на публиката към киното на Левринг, защото в него участват датски и английски актьори, а присъствието на Мадс Микелсен като Джон е магнетично. „Много исках да направя митичен класически уестърн“ – споделя Кристиан Левринг.[4]
Филмът е заснет в Южна Африка, като за целта специално е построен град. Във филма има епизоди, в които действието властва чрез прекрасните визуални решения на Йенс Шлосер, който като оператор стои зад проектите на Левринг. „Спасението“ е история за отмъщение и разбиване на мечти. Америка е мечта, населена от различни националности. Датчанинът Джон след седем трудни години посреща съпругата и детето си, за да заживеят в нов дом, но надеждите се сгромолясват – те са убити, а Джон не успява да ги спаси. Запомнящо е и изпълнението на Ева Грийн, която играе няма жена, лишена от езика си след похищение от индианци. С този персонаж Левринг се различава от повечето уестърни, където жените са любими спътнички или служат за развлечение на героите. Режисьорът превръща статуса на Мадлен в символ, в обобщение за мястото на жената в жанра. Ева Грийн приема да участва във филма, като споделя, че именно тази специфика я провокира да бъде в екипа на „Спасението“. Във филма участват Ерик Кантона, Джонатан Прайс, Джефри Дийн Морган, Микаел Персбранд. Всеки жанр има правила. „Догма“ не е жанр, но с правилата се превърна в жанр. Уестърнът като жанр е срещу правилата на „Догма“.
„ДОГМА“ АВАНТЮРАТА НА КРИСТИАН ЛЕВРИНГ
След първите три филма, създадени в рамките на манифеста „Догма“, става ясно, че авторите са се концентрирали върху реалност, в която героите са невротици, идиоти, духовни и физически ренегати. Трескавото движение на камерата – сякаш е полудяла, има за цел да подчертае динамиката, мощната енергия на случващото се на екрана.
„Дeнят – Д“ (2000)
За героите на филма на „Дeнят – Д“, новогодишната нощ е начало на нови надежди, защото имат намерение… да ограбят банка. Постъпката им някак напомня за десанта на войниците от Англия, САЩ и Канада в Нормандия по време на Втората световна война и е наистина нелепа, защото бандата от лузъри на средна възраст е планирала всичко, до последната подробност… с изключение на това, че касите на банката в новогодишната нощ може да са изпразнени. За тях тази нощ е стратегически десант-промяна.
В началото на филма, зрителят попада в студио, където четиримата режисьори: Ларс фон Триер, Томас Винтерберг, Сьорен Краг-Якобсен и Кристиан Левринг се уговарят, кой в какъв момент да дава инструкции на своя герой. Всеки от тях отговаря за персонаж от филма. Героят на Левринг е Карл, датчанин на средна възраст, който организира групата по ограбването на банката. Идеята на проекта е: зрителят да е петия режисьор, организиращ последователността на историите според личните си потребности и възприятия. През 2001 г. излиза редактирана версия, наречена „Денят – Д – завършен филм“, съставена от филмите на всеки режисьор.
Филмът следва стриктно правилата на „Догма 95“, като всмуква зрителя в своята суматоха – героите идват от различни точки на Копенхаген, за да влязат в банката. Празничното вълнение, фойерверките обогатяват очакването с напрежение. Борис е като Джеймс Бонд, в костюм и с хендсфри и обикаля из улиците на Копенхаген с увереността, че ще направи най-големия удар, но внезапно поривът му е възпрепятстван от появата на съученика Йорген, известен с това, че е психически нестабилен тип. Йорген се залепва за Борис и възпрепятства работата му. Героите все пак успяват да влязат в банката. Но късметът в празничната нощ им изневерява. Йорген подарява на Борис пакет с пари, намерени в боклука и мечтата на Борис се сбъдва, въпреки че касата в банката е празна.
Добре би било да се види „Дeнят – Д“, въпреки несъвършенствата му или пък точно заради тях. „Догма“ правилата се просмукват в съспенса на филма от една страна, а от друга, благодарение на този кинематографичен хаос, зрителят осъзнава, че посрещането на Нова година, приготовленията, фойерверките, официалните дрехи, шампанското са патетични подробности от пейзажа, които предизвикват смях и иронични бележки.
„Кралят е жив“ (2000)
„Кралят е жив“ е интересен експеримент – филмът е селектиран в „Особен поглед“ в Кан. В него участват утвърдени имена от американското и европейско кино като Дейв Брадли, Дженифър Джейсън Лий, Брайън Джеймс, Брус Дейвисън и др. Кристиан Левринг е поканил и френската актриса Роман Боранже. На пръв поглед филмът е като „Догма удостоверение“, и все пак се отклонява от манифеста. Горният ракурс към малките къщи в пустинята, траекторията на снимките над пустинните дюни са част от примерите за ползване на друг инструментариум, освен ръчната камера. „Кралят е жив“ съчетава повече от една история. Пътешественици прекосяват с автобус пустинята. Шофьорът обърква пътя, автобусът остава без гориво и всички са принудени да спрат в непознато място с няколко празни къщи. Попадат на един старец, който живее тук от незапомнени времена. Той е разказвачът във филма. Докато очакват спасение, героите преминават през различни страсти: любов, омраза, отричане, приемане и пр. За да се преборят със страховете си, започват да репетират пиесата „Крал Лир“ в пустинята. Ако съпоставим „Кралят е жив“ с другите три експериментални филма на „Догма 95“, филмът на Левринг притежава най-силен интелектуален заряд, защото поражда размисъл за смисъла, за същността на човека.
За да оцелеят, героите трябва да изпълнят няколко правила: „съберете вода, запасете се с храна, намерете подслон, останете видими и поддържайте настроението си!“. Ясно е, че в пустинята оцеляването е почти невъзможно.
Струва си да се разсъждава над смисъла на тези „правила“ във филма, като се съпоставят с правилата на „Догма“. Може би Левринг иска да каже, че всяко правило загубва смисъл. Може би чрез „Кралят е жив“ той подсказва, че правилата на Манифеста са опит за форматиране на киното, екзотична хрумка, заради която Холивуд ще обърне внимание на датското кино или поне на Ларс фон Триер. Левринг подобно на Хераклит разсъждава, че всичко се променя – манифестите полагат основата, за да бъдат забравени по-късно и да се превърнат в руини, които с любопитство преоткриваме, когато е настъпила криза на идеите.
Бележки под линия:
[1] Lindberg, C., Cannes-instruktør Kristian Levring: Film er også en leg. 2014 (viewed 10.11.2022). Available from: https://www.berlingske.dk/aok/cannes-instruktoer-kristian-levring-film-er-ogsaa-en-leg.
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] Лященко, В., Кристиан Левринг: „Не вижу смысла снимать артхаусный вестерн“, Искусство кино, 2014 (прегледан на 10.11.2022). Достъпен на: https://old.kinoart.ru/archive/2014/11/kristian-levring-ne-vizhu-smysla-snimat-artkhausnyj-vestern.
