ПИСМА ОТ КОРАБОКРУШЕНИЕТО НА СОБСТВЕНИЯ НИ ЖИВОТ

: КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ; ФЕВРУАРИ/2023

КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ

ПИСМА ОТ КОРАБОКРУШЕНИЕТО НА СОБСТВЕНИЯ НИ ЖИВОТ

бележки върху „Писма до сина ми“ на Крум Филипов, изд. „Жанет 45“, 2022.

КРЪСТЬО РАЛЕНКОВ И КРУМ ФИЛИПОВ ПО ВРЕМЕ НА ПРЕДСТАВЯНЕТО В УНГАРСКИЯ ИНСТИТУТ

В самия край на 2022 г. се появи една забележителна стихосбирка – „Писма до сина ми“ на Крум Филипов. Автор на три стихосбирки и един роман, Филипов не е сред най-плодовитите автори. Пише малко, но за сметка на това изключително качествено. Вероятно защото пише само за неща, минали през сърцето му и препотвърдени с времето от същото това сърце.

КАНАДСКИ ПЕЙЗАЖ, 2022, СНИМКА: КРУМ ФИЛИПОВ

Същевременно като поет той притежава една особена сетивност, която долавя естествената универсалност, родовата взаимосвързаност на всичко с всичко в света. Това е сякаш онова благословение на широко отворените, любопитни, любознателни и емпатични очи, с което всички ние сме надарени в детството си и което постепенно губим с възрастта. Странно как, но Филипов, изглежда, не е претърпял тази загуба. Останал е по детински любознателен, без обаче да е инфантилен. И това му позволява да се движи с лекота, подобно на някакъв поетичен ангел, между недрата на произхода и традицията, и всеобщите небеса на упованието. Да прави метафори от наглед невъзможни ракурси, да говори едновременно с миналото и бъдещето. Това е поезия на вдишването и издишването, на естествеността, на насъщността. Поезия с вкус и дъх на току-що изпечен хляб. Хранителна за душата и дълбоко християнска по инстинкт поезия.

Това е и поезия на оня зев, разположен между неутешимостта и надеждата. Защото всички ние, пишейки, всъщност отправяме послания към синовете си от корабокрушението на собствения си живот и пускаме писмата си в бутилка, без никаква гаранция, че те ще стигнат някога до адресата. Гаранция няма, но пък има надежда. И писмата на Крум Филипов, както и нашите, плуват в действителност през вълните и бурите на едно море от надежда.

Приятно четене.

КРУМ И КАЛОЯН СЛЕД ЗАВРЪЩАНЕТО ОТ КАНАДА, 2022

НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ,

че върху белите чорапи,

сине,

които с толкоз радост и любов изпрах след мача,

остана нещо тъмно на петите

и на пръстите.

Това са белези от времето,

когато си прохождал във съня ми.

Това е плащеницата на детството

със закарфичена пчела

на глезена.

Невероятно е

как съхнем на простора

и всяко облаче ле бяло

те връща у дома.

КАЛОЯНЕ, МАГАРЕ ТАКОВА,

избърши си сълзите

и ме слушай внимателно

с тези големи уши!

Баща ти е Крум,

баща ми Илия,

баща му е Крум,

баща му е Филип,

баща му е Лазар,

накрая е Марко.

Родът ни стига чак до магарето на Христос.

Хранило се е само с бодили и със овес.

Когато ти казвам – магаре такова,

не е за рев, а е чест!

КАЛОЯН ФИЛИПОВ В ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО „ЯНУАРИ“ ОТ ЙОРДАН РАДИЧКОВ, РЕЖ. К. ФИЛИПОВ, ДТ „К. ВЕЛИЧКОВ“ ПАЗАРДЖИК

СЛЪНЧЕВОТО ЗАТЪМНЕНИЕ И МОНАХИНЯТА

Преди години имаше пълно слънчево затъмнение.

Опушваха се стъкла, вестниците бяха пуснали с тиражите си затъмнени очила.

Народът се втурна. С народа и аз. Към Черни връх.

По близо до слънцето.

Обаче на Драгалевския манастир се спрях по неясна причина. Затъмнението започна.

Първо станаха двойни сенките от листата на ореха.

Десетки хора със затъмнени стъкла и с очила

от „Труд“ и „24 часа“ гледаха, извили шии, към слънцето.

Аз включително. Приведох се за малко – да облекча врата си. Тогава видях –

монахиня. Млада и светла –

премиташе шумата пред църквицата.

Гледаше си работата.

Гледаше долу – плочките, които премиташе.

КРУМ ОТ ВРЕМЕНАТА НА СЛЪНЧЕВОТО ЗАТЪМНЕНИЕ, 1999

ЛИЧНИТЕ ЧУДЕСА

тези, за които нямаш на кого да разкажеш...

Не светското, не световното –

топлата погача вътре,

която дори не смееш да целунеш,

когато ти се открие.

СЛУЧИ СЕ

по Коледните празниците да съм сам

(нищо особено, не съм за жалене),

но какви разговори само...

КРУМ ФИЛИПОВ ПО ПОКРИВИТЕ НА МОНРЕАЛ, 2022

ДУХ В ШЕПАТА

Сефте играеш табла. Дядо ти

посръбва турското кафе със страшен кеф.

Върви ти зарът и си радостен. Духххх в шепата –

и епеци! Едно и пет.

Авелзаманска табла е. Наследствена.

Предава се от дядовци на внуци.

Метафора. Превозно средство

в загадъчни, ритмични звуци.

Сега си ти и зарът ти лети –

прехвърля Карлък, целите Родопи…

Завръща се с колона бежанци

от село във Егейска Македония.

Дете, завито в козяк, спи –

сънува в ритъма на зарчетата

морето Бяло, белите вълни...

От пяната се ражда майка ти.

Кръвта вода не става, а обратно –

водата става кръв и вино.

Сами избираме съдбата си.

А истината – име.

Играта свършва заедно с ваканцията

и ритуално слагаш райбер, сине.

Проблясват за последно в кокалени зарчета –

светите мощи на роднините.

Но нека да поспрем, да му помахаме от моста.

Виж – дядо ти на столче стъпил – маха от балкона.

Не ние се отдалечаваме от Устово през Бостина,

а дядо ти смалява се със трона.

Остава сам. Задълго и в забрава

започва да играе срещу себе си.

И всеки път се побеждава –

Духххх в шепата! И хвърля епеци.

На Рожен – зарът във небето е комета.

А дядо ти – звезда в галактика.

Далечно слънце – голото му теме светва

в невероятната небесна табла.

Все пак остават някакви следи

без болка и без страх от неизвестното.

Едното зарче спира, другото жестоко се върти,

докато спре и то на шест!

Когато сложиш зарчетата в шепа

като в раковина – вълните да послушаш –

ще чуеш дядо ти. Прошепва

твойто име: Калояне, дюшеш!