СВЕТОСЛАВ ОВЧАРОВ
Документалното кино е авторско. Малко е странно да се каже, защото нали уж документалното кино трябва да представлява „отражение на действителността“. Какво ти тук авторство? Но въпреки това документалното кино, поне това, което заслужава внимание и изучаване, е такова. Ако се огледаме в българското кино, ще видим, че филмите на повечето големи документалисти са чиста проба „авторско кино“: така е при Христо Ковачев и Никола Ковачев, в късните филми на Атанас Киряков, при Невена Тошева, при Коцето Бонев, при Светльо Драганов. Ще кажете, че има изключения и ще посочите например Юлий Стоянов и Елдора Трайкова, които работят по чужди сценарии. Да, но като кажем Елдора, веднага се сещаме за Асен Владимиров. („Като кажем Ленин, разбираме Партията, като кажем Партията – разбираме ний Ленин!“. По-възрастните читатели ще се сетят откъде е цитатът. За да не мъча по-младите, ще поясня, че е от Владимир Маяковски, поет.)
ЮЛИЙ СТОЯНОВ ПО ВРЕМЕ НА СНИМКИ (НА ВТОРИ ПЛАН АСЕН ВЛАДИМИРОВ)
Що се отнася до Юлий Стоянов, той с присъщата си безхитростна усмивка все се опитваше да се крие зад авторите, които участваха във филмите му. Но е достатъчно да видите една минута от негов филм и да усетите безподобната му аналитичност, чувство за хумор и оптимистичен скептицизъм. Автор! И пак ще спомена Асен, който не само е ученик на Юлий, но и пълноправен негов съавтор в късните му филми. Все пак къде е казано, че авторът на един филм трябва да е само един? И за трети път ще спомена Асен, който е особена птица в нашето кино: редактор, сценарист, режисьор, продуцент и най-вече – автор. (Ще припомня само късото филмче „Деликатеси“ от, ако не се лъжа, 1989-та. В него става дума за хората, които събират охлюви и ги продават. Всички мечтаят да станат богати. От събиране и продажба на охлюви. Филмът на Асен, заснет в последните месеци на комунизма, е пророчески за всички ни, „които се втурнахме да събираме охлюви“ в следващите години. Видя се какво събрахме и колко богати станахме.)
Предполага се, че авторското кино слага върху произведението ярък отпечатък на личността на създателя си. Възможно ли е това в киното, което по дефиниция трябва да е „регистриращо и документиращо“?
КАДЪР ОТ НОВИНАРСКА ЕМИСИЯ, ОТРАЗЯВАЩА АТАКАТА НАД СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР, 11.09.2001 г.
В последните петдесет години телевизията, а в последното десетилетие интернет, все повече отнемаха от документалното кино необходимостта „да съобщава и да информира“. Времето на „Седмичния кинопреглед“, който се разпространяваше преди „главния филм“, безвъзвратно отмина. Хората стават свидетели на епохални събития, които се случват на другия край на света и дори не се учудват на това. Тъкмо напротив: маниаци, терористи и всякакви други съвременни Херостратовци съзнателно включват камерите и ни правят свидетели на атентати в църкви, на изгаряне на живи хора и обезглавявания. Колкото повече кръв се лее на екрана, толкова повече „реакции“ и „лайкове“ ще бъдат събрани. Въпреки милионните си аудитории обаче подобни свидетелства на времето (а те са такива) не са част от документалното кино. Ще мине време и някой ще осмисли тези кадри и ще ги включи във филм, в който те наистина ще са знаци за времето, но ще са поставени в нов контекст, извън кръвожадната същност на създаването си. Филмовите (и фото) кадри имат склонност да живеят собствен живот, извън волята на създателите си. Да си спомним само кадърът на самотната човешка фигура на мъж с бяла риза и две торбички в ръце, на площад Тиенанмън през лятото на 1989-та година. Крехкият човек е изправен срещу танковете. Днес ние даже не знаем името му. Журналисти и учени от цял свят го издирват – нищо не се знае за него. Според едни е бил екзекутиран веднага, според други е успял да избяга в Тайван… Който и да е Той, превърнал се е в синоним на човешкото мъжество и то именно заради този кадър.
КАДЪР ОТ СЪБИТИЯТА НА ПЛОЩАД ТИЕНАНМЪН, ОБИКОЛИЛ СВЕТОВНИТЕ ИНФОРМАЦИОННИ АГЕНЦИИ.
В това се състои и разликата между злободневната фотография и документалното кино, то винаги се занимава с човека, с въпроса на въпросите: „За какво живеем?“. Често отговорите, които се получават, не са лицеприятни, но именно заради това е изкуството, за да дири горчивите истини.
19-ГОДИШНИЯТ КОНРАД ШУМАН ПРЕСКАЧА ТЕЛЕНАТА МРЕЖА, РАЗДЕЛЯЩА БЕРЛИН НА „ИЗТОЧЕН“ И „ЗАПАДЕН“, 1961, СНИМКА: ПЕТЕР ЛАЙБИНГ.
Тъй като говорим за исторически фотографии, сещам се за още една, която можем да анализираме: един източногермански войник прескача теленото заграждение между Източен и Западен Берлин. Фотографията го е уловила във въздуха, в полет. Така и се нарича фотографията „Полет към свободата“. Този августовски ден на 61-ва войникът от снимката бил на пост още от ранна утрин. Едва ли е мислил, че ще скочи над телените заграждения и ще остане в историята. Години по-късно той разказва, че докато патрулирал, видял една млада жена, която се появила от страната на Източен Берлин с букет в ръце. След това хвърлила през телената мрежа букета на възрастна жена, която стояла в Западен Берлин. Може би това били майка и дъщеря, вече разделени от стената? Вероятно войникът е видял своята собствена съдба, проектирана върху жените с букета? От западната страна на телената мрежа непрекъснато му подвиквали: „Ей, охранителят на комунистическия концлагер!“. Търпението му се изчерпвало. Прошепнал на един случаен минувач от западната страна: „Ще прескоча!“ и след известно време наистина прескочил телената мрежа, захвърляйки автомата „Шпагин“. В този момент го снимат. В продължение на десетилетия снимката е знакова за разделението на света на две системи и за възможността да промениш съдбата си. Мнозина са виждали тази фотография, но малцина знаят, че човекът (Ханс Конрад Шуман), който лети във въздуха, ще има тежка съдба: дълги години ще се страхува от преследване от Източногерманските тайни служби, ще сменя местожителството си, а когато стената окончателно падне, няма да се успокои, а ще се обеси в градината си. Казват, че малко преди да увисне на плодното си дръвче, бил казал: „Сега няма граница, сега наистина ще ме стигнат и ще ме убият. Няма да им позволя!“.
20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО КОНРАД ШУМАН ПРЕД ФОТОГРАФИЯТА НА ПЕТЕР ЛАЙБИНГ, ПРЕВЪРНАЛА СЕ В СИМВОЛ НА ЖЕЛАНИЕТО ЗА СВОБОДА ЗА ХОРАТА ОТ ИЗТОЧНИЯ БЛОК.
Снимката, увековечила този човек в полет през 1961 г., всъщност е запечатала скокът му в тъмното… А може и да не е така… Но в доброто документално кино изводите остават за публиката. Другото е публицистика.
Публицистиката обича бързите отговори. Публицистиката обича да раздава присъди. И да твърди, че е истина от последна инстанция. Документалното кино задава въпроси, то не е прокурор, а адвокат на човека в кадър. Търсенето на истината остава за публиката.
Уви, (а може би неизбежно) публицистиката влияе върху документалното кино. Има режисьори (като Майкъл Мур например), които опитват да ги съчетават. Но публицистиката влияе подсъзнателно върху подбора на теми, върху които да работят авторите, върху решенията на комисиите, които одобряват тези проекти, а най-много върху публиката.
КАДЪР ОТ ФИЛМА 9/11 РЕГИСТРИРАЩ МОМЕНТА, В КОЙТО ПРЕЗИДЕНТА ДЖОРДЖ БУШ – МЛАДШИ НАУЧАВА ЗА АТЕНТАТА НАД СВЕТОВНИЯТ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР, 2011, РЕЖИСЬОР МАЙКЪЛ МУР.
Както всяко авторско произведение, така и документалните филми са ценни колкото с онова, което „са запечатали“, така и с това „как са го запечатали“, а дори и с това, което „не са запечатали“. Личността на автора е във всичко: в избора на тематика, в избора на персонажи, които защитават тезите му, в осветлението, в монтажа, в музиката. В самия дух на филма.
Знам, че „духът на киното“ е абстрактно и малко префърцунено понятие, с което се злоупотребява. Но все пак човеците не сме само материя, нали? Връщам се на твърдението от началото, че истинското документално кино е авторско. Да си „автор“ е отговорна работа. Най-малкото, защото всеки автор по подразбиране създава светове, а има един друг Автор, с когото трудно може да се мери и най-талантливият човек. И тъй като Оня Автор не само е създал човека от пръст, но и му вдъхнал душа, по подразбиране авторството се свързва с душата, а оттам и с нетленността, а и с всичките ѝ производни: дух, съзнание, разум, мисъл. Ето това дирят авторите в документалното кино.
* Текстът е част от проекта на списание КИНО „Съвременното българско документално кино като отражение на реалността и авторско отношение към света и човека“, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
