ЛАЗАР ХРИСИМОВ

РАЗГОВАРЯ С АКТЬОРА ВАСИЛ ИЛИЕВ

 

„И така, получи ли това, за което копнееше в живота?

О, да!

Какво бе то?

Да бъда аз любим, да чувствам любовта на таз земя.“

(откъс от „Последният фрагмент“ на Реймънд Карвър)

  

Завършил си актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ при проф. Пенко Господинов. Защо избра да кандидатстваш в Академията и да се развиваш в тази посока?

Роден съм в Русе и съм учил там до дванайсети клас. Това е типична клиширана история от типа, че семейството ти казва, че трябва да станеш актьор. Истината е, че когато бях в шести клас, дядо ми все казваше, че трябва да стана актьор, защото разказвах много вицове. До тогава бях тренирал три години баскетбол, но реших да спра. Един ден звъннах на дядо ми и му казах: „Нали искаш да ставам актьор? Давай да действаме!“. Той попита негов приятел, който беше по-наясно с нещата и отидох в школата „Студио театър“ към общинския детски център за култура и изкуство в Русе с ръководител Любомир Кънев, чиято основна задача беше да изгради във всеки от нас вкус за изкуство. Създаваше една магическа атмосфера на театъра. Това ме запали. След като завърших гимназията, кандидатствах в НАТФИЗ. Тъй като бях от малък град, изобщо не бях сигурен в себе си. Първият път, когато пристигнах в столицата, се чувствах уплашен. Родителите ми тогава много ме подкрепиха, държаха да опитам и да го направя. Дойдох на консултации. Исках да си тръгна от София и никога повече да не се върна, да не кандидатствам. Макар че всичко мина добре, се чувствах като някой, на когото не му е мястото там. В края на краищата кандидатствах и ме приеха от първия път. Не очаквах, че това ще се случи и беше голямо събитие в живота ми. Изведнъж влизаш в класа на тогава още доц. д-р Пенко Господинов, ставаш част от този клас, започваш да градиш личност на бъдещ актьор. Това за мен беше запомнящ се период. Интересно беше, че професор Господинов държеше да пишем есета на свободна тема. Моята тема беше „Аз съм актьор, това е обратното на човек“.

След като беше приет, какво ти беше най-трудно?

Имаше първоначален стрес и несигурност, но в мига, в който ме приеха, ежедневието толкова се забърза, стана супер интензивно. Нямаше го страха, а напротив – изпитвах удоволствие от това забързване. Не можех да разбера точно какво се случва, но беше най-пълноценният период от цялото обучение.

На какво те научиха тези четири години и какво научи за професията актьор?

Научих се на професионализъм. Преподавателите, с които се срещнах, успяха да ме научат на това, което е фундаментално за всеки човек, който иска да се посвети на актьорското поприще. Хората имат романтична представа за професията. Истината е, че това, което разделя аматьора от професионалния актьор е, че професионалистът знае техники как да представя безгрешно това, което публиката очаква от него. Не разчита на актьорско вдъхновение, но когато то се появи, разбира се, е добре дошло. В крайна сметка да си актьор е работа. Ако човек не го приема като работа – това е инфантилно. От друга страна, лесно може да се изгубиш, ако го превърнеш в някакъв култ и религия. Не ми се иска да съм краен, защото това е духовна професия. Под това, че е работа, визирам специфичен защитен механизъм на хората в тази сфера. Актьорството е тежко – за духа, за тялото, за всичко. Проф. Господинов държеше на това да създадем характери в нас и мисля, че характерът ми през годините се променяше. Лутах се, но днес съм на етап, в който съм успял да изградя свой характер. Все още го развивам, но не е нещо неопределено.

В първите ти години на прохождащ актьор кое беше по-привлекателно за теб – киното или театъра?

В началото се бях насочил категорично към театъра. Първият филм, в който участвах, за мен беше някакъв шок – като се запечата на камерата един кадър, той си остава. Не може да се върнеш и да го поправиш. Бях категоричен, че искам да се занимавам с театър. Впоследствие се оказа, че съм сгрешил. След като се дипломирах, се еманципирах от професията и всичко, което се случва в нея. Като страничен наблюдател изпитвам по-голямо удоволствие да присъствам в тази среда и успявам отстрани да наблюдавам. Проследявам процесите по друг начин. Мисля, че когато човек получи творческа независимост, би могъл да бъде по-продуктивен, отколкото когато е зависим. Когато зависиш от някого, думите се премълчават, търпят се неща. Това беше причината, която ме отблъсна в един момент.

Преди Валери Йорданов да те избере за една от основните роли в „Шекспир като улично куче“, какво знаеше за неговото творчество?

За нас той беше един от изявените актьори в Народния театър. В първи курс гледахме постановките му многократно. Сещам се за една случка пред Конника, където често се събирахме. Валери минаваше през градинката и всички първокурсници почнахме да си шушукаме. Бяхме впечатлени от него. За мен беше голяма изненада и удоволствие, че имах възможността да работя с него по такъв проект, на който той много държи.

Отнело ти е доста време  да се подготвиш за персонажа – физически и психически. Бил си подложен на тренировъчен и хранителен режим. В тази връзка – мислиш ли моделът на методичното актьорско майсторство за полезен при такъв тип роли?

Не разбирам актьорите, които не могат да излязат от роля. Тук отново засягаме темата за професионализма. Като слезеш от сцената, не си Отело, Яго или който и да е. Естествено, не говоря за непосредственото усещане, тъй като след представление възниква екзалтация и особено състояние на духа. Такава подготовка е лукс и късмет. Тя отключва невероятната възможност да заживееш с персонажа си и да го покажеш на публиката. Това е като процес на създаване на скулптура. Както скулпторът прави статуя, така и актьорът гради героя си.

Филмът е сниман за по-малко от месец – 24 дни. По време на този кратък период, съществуваше ли у теб и екипа чувство на напрежение и притеснение?

Важно е да уточним, че преди да започнем снимките, в период от пет-шест месеца се подготвяхме интензивно за ролите си. В началото на снимачния процес успяхме да заснемем най-тежките епизоди от филма, като правихме по няколко дубъла. Имахме един ден, в който приключихме рано, и решихме да снимаме сцените, предвидени за следващия ден. В последните дни се понатрупа умора, но беше в рамките на нормалното. Завършихме успешно. Между другото, първоначалната идея на Валери беше аз да изиграя персонажа на Владислав Стоименов – Данко, а той – Ицо. Но по-малко от две седмици преди да започнем снимки, Валери реши да си разменим ролите. Това повлия добре на цялостната история. Като гледах за първи път филма, осъзнах, че е било правилното решение.

Изпитваше ли съмнения за успеха на филма, за това дали ще се получи?

Допусках, че филмът може да пожъне успех. Сценарият е много добре написан. Идеята, визията, операторското майсторство – всичко е майсторски направено. Не съм мислил нищо, не съм имал големи очаквания. Единственото, което беше важно за мен, е режисьорът да е доволен от нашата работа и от филма, който е сътворил. Надявам се да сме оправдали очакванията на публиката.

Филмът е нетипичен за българското кино – в добрия смисъл на думата. В разговорите ти със зрители, които вече са успели да гледат филма, имало ли е негативни мнения?

Честно казано, това е нещо, което не очаквах. Хората ми казват, кой от куртоазия, кой от чисто сърце, че са впечатлени. Усеща се, че филмът е успешен от гледна точка на зрителя. Но предстои да видим, когато тръгне по кината, дали този отзвук ще набере скорост, или не. Тук е моментът да спомена, че един от кинокритиците, гледали филма, твърди, че това може да бъде филмът на сегашното поколение. Ако в този свръхкомерсиален свят, в който живеем, този филм успее да се превърне в емблема на поколението, ще е голям успех.

Всеки човек ли може да намери нещо за себе си в историята, която разказва филмът?

Да. Едно от качествата на този филм е, че той не е нишов, а е отворен към всички.

Какво може да се промени в начина, по който се финансират, продуцират и се правят филми в България, в сравнение с други държави?

Не съм запознат. Очевидно има проблеми. Един от тях, е, че киното, което се прави у нас, за разлика от чужбина, няма толкова голям мащаб. Личи си, че парите не са в излишък. Случвало ми се е да гледам български филми, които са толкова бутафорни, че ти стоиш и не гледаш филма, а се чудиш как е възможно екип от хора да са създали нещо, да са го изгледали и да са заключили: „Добре, пускаме го да се гледа“. Това се дължи на доста фактори. Обширна тема е. Нужен е замах, мащаб. Българското кино трябва да дръзне да излезе от границата на социалния бит. „Войната на буквите“ е пример за отърсване от това. Има всякакви мнения, няма да говоря за това дали сериалът е добър или лош. Там виждам нещо, което намирам за положително. Осмеляват се да минат в друга епоха. Трябва да се престрашим да правим разнообразно, не еднотипно кино – само социални драми и филми, в които осъзнаваш колко е зле положението. Имам чувството, че всички млади режисьори, които правят кино, изпитват удоволствие да намерят най-противното нещо в българската реалност и да го извадят на показ. Най-същественото, мисля, е сценарият. Валери цитираше Марлон Брандо, който е казвал, че за един добър филм ти трябват три неща: „добър сценарий, добър сценарий… и добър сценарий“. Важно е, защото примерите с не толкова добри сценарии са повече.

Имаш ли образци в театъра и в киното?

Почитател съм на на Мадс Микелсен. „Ловът“ е един от филмите, които гледах за първи път, когато още играех в театралната школа в Русе. Не съм имал идоли, гледах да избягвам това. Искал съм да стана по-добра версия на себе си, а не на друг. Марлон Брандо също е актьор, който обичам да гледам на екран. „Последно танго в Париж“ на Бертолучи беше един от филмите, които съм гледал през студентските ми години.

Кой е последният филм, който гледа?

Последно гледах първият „Аватар“ от 2009 г. Сега ще наваксам с втората част. Филм с много качества, основно технологически постижения. Ако говорим за по-концептуално и артхаус кино, гледах отново „Танцьорка в мрака“ на Ларс фон Триер.

Книга, която в момента четеш?

Подариха ми книга на Петър Дънов, която дочитам. Любопитна е. Ако трябва да чета нещо в този спектър – религия, философия, психология – чета Ерих Фром „Изкуството да обичаш“ и „... да бъдеш“. Иначе, като всички хора на изкуството, ще използвам най-голямото клише – обичам да чета Достоевски (смее се).

Вещ ли си в областта на музиката?

Страшен меломан съм. Всеки ден слушам музика, най-често вкъщи. Любимата ми група е „Бийтълс“. Ако трябва да избера един конкретен соло изпълнител – Дейвид Боуи. За мен това е съвременен артист и много интересна личност. Наскоро даже бях на вълна музиката на „Ролинг стоунс“. Има два лагера – или си фен на „Бийтълс“, или на „Ролинг стоунс“, които не са добри като „Бийтълс“, но стават (смее се). За саундтрак към филм – мога да дам за пример музиката на Горан Брегович към филма „Ъндърграунд“ на Кустурица. Слушам колкото мога, когато мога. Слушам всякаква музика.

Защо човек би оставил комфорта на дома си, да излезе на студено, да пътува, за да гледа „Шекспир като улично куче‘‘?

Ако съм абсолютно страничен човек, историята би ме заинтригувала като тема. Като млад човек ще ми е интересно да видя такава история – за проблемите на младите. Може би трябва да има някаква необходимост от българско кино. Нещата се намират от двете страни – хора, които правят филмите, и хора, които би следвало да ги гледат.

С какво би искал да завършиш този разговор?

Хм. Трябва да е умно (смее се). Бих призовал хората да имат повече вяра в себе си и в живота си. Да остават верни на себе си, да не правят компромиси със себе си. Да вярват.