АНАСТАС ПУНЕВ

 

Винаги е хубаво да има български филм за препоръчване, още повече когато става дума за премиера, а не просто за еднократна прожекция. „Уроци по немски“ на Павел Веснаков заслужава да получи тази „чест“, защото флиртът му с всичко българско, включително с до болка познатия „панелен реализъм“, успява да надскочи познатите самоограничения на родното кино и да ни накара да забравим за комплексираното търсене на поредната лична Германия.

Да, София е все така панелено тъжна в дългата разходка на Никола (Юлиан Вергов), а животът е все така кисело непоносим, но за разлика от други подобни разходки, тази не е цинично отражение на „средата“, а постепенно – след всяка среща и наближавайки (анти)кулминацията, се разбира, че е малко по-сложно. Подобна комплексна емоция дава например връзката със София, която не служи просто за декор, а е самостоятелен главен герой като място на прекомерна носталгия. Тази носталгия създава клаустрофобия, сякаш градът те е оковал със собствените ти спомени, но и една постоянна невидима връзка, която ти отнема възможността да имаш истинско ново начало някъде другаде, колкото и да е далеч. 

Напълно в синхрон с плаката на „Уроци по немски“, Никола през цялото време е непълен и само в забърканите си отношения с жена, родители и приятели става цял, но и някак уродлив и изкривен от невъзможността за разбиране с най-близките. В това отношение Веснаков е доста убеден песимист – от онези, които са преминали отвъд драматичността и цинизма на мрачното чувство и дори могат да си позволят малко романтика насред спокойните констатации. Бялата риза, която Никола облича, за да се помири с живота си, остава по-скоро ироничен и наивен жест, не по-малко обречен от лелеяната Германия с нейната спъната граматика.

Смелостта на филма е, че не се изкушава да търси сензационното и си остава минималистичен, без обаче да губи дълбочина. Въпреки че не успява да избегне всички неприятни асоциации със самобичуващото се съвременно българско кино, Веснаков не се опитва да печели точки чрез експлозии от гнева и фрустрацията, които героят на Вергов е насъбрал, а ни натиква в неговото ежедневие, за да предизвика неудобство, но и емпатия. Дългите ръчни кадри не могат да не ни сближат по един притесняващ начин, но по-важното е, че подобни герои са пълнокръвните образи, от които киното ни се нуждае: в един момент искаме да им разбием физиономията, а в следващия – да седнем да пием по едно с тях. И това май не е съвсем българско.

 

Друг особен вид реализъм, който успява да надмогне ограниченията дори когато сам си ги поставя, е този на Улрих Зайдъл. Австриецът от години привлича вярна аудитория с провокативните си портрети на маргинални персонажи, показани в неприлично документален ключ. За добро или лошо, последната му лента „Спарта“ довежда както провокацията, така и документализма на ново ниво поради заформилия се скандал за предполагаема лоша комуникация с част от непрофесионалните актьори деца и техните родители. Когато се касае за филм за педофил, това няма как да не е деликатна тема, но дори тази неприятна случка е естествена част от „Спарта“, тъй като потвърждава, че методът на работа е неразривна част от крайния продукт, особено при автори с толкова строги разбирания за киното. 

За съжаление, шумът около скандала може да омаловажи филма, а в действителност неговото съдържание е най-добрият аргумент срещу всички потенциални критики. Не просто няма нищо визуално дискомфортно или дори намек за експлоатация, но „добрият педофил“ Евалд (Георг Фридрих) не е по никакъв начин оправдан или обвинен, за ужас на всеки моралист. Зайдъл за пореден път е вестоносец на ясното и брутално послание, че истината е неприятна, но все пак е по-добре да я знаем. Педофилията в „Спарта“ е преди всичко болезнена вътрешна борба на един иначе чувствителен и в никакъв случай злонамерен мъж. Неговата ситуация обичайно би довела или до престъпление, или до някакъв тип потискане, но за Евалд нито едно от двете не е решение и това се вижда през мъчителните му опити за нормализация: провалената връзка с жена, създаването на общност с децата от едно румънско село, конфронтацията му като чужденец с местното население и всеки друг момент, в който е сам и е най-страшно. 

Именно това е притеснителното в свръхдокументалния подход на Зайдъл: там, където всеки друг би ползвал определена сцена или персонаж като част от фабулата, той предпочита да ни запознае с поредния клетник и да видим самотата на безсъбитийния му живот. В ядрото си това изобщо не е филм за педофилията, а за невъзможното щастие, когато нещата, които ни правят щастливи, са погрешните. Мизерабилизъм обаче няма – колкото и да е странно, цялата трагедия диша без излишен екзистенциализъм, а по-скоро е гротескова и насочена към абсурда на живеенето.

Не по-малко замислящи са други познати теми от творчеството на Зайдъл, като например куриозното „завръщане“ на хора от душевноболната му Австрия на изток. Този мотив е примесен с обилни дози фройдизъм – безсрамната камера не спестява нито сложните отношения между Евалд и баща му (предвидимото нацистко минало, което се натяква и в творчеството на Михаел Ханеке), нито ироничния обрат западноевропейските мъже да ползват Източна Европа като територия за безопасно задоволяване на сексуалните си желания. Бавната работа на австриеца и усетът му към детайла помагат тези теми да се загнездят истински в съзнанието: кадрите напомнят на Рой Андершон в перфекционизма си, но същевременно в тях няма нищо театрално или изкуствено и се получава смайващ контраст предвид прекалената натуралност на децата и останалите непрофесионални актьори. 

Двусмислието и плашещо равният тон на „Спарта“ ще бъдат посрещнати с критики, но именно в тези опори е ценността на подобен тип кино: то не просто не заема морална позиция, а изразява краен скептицизъм към възможността да съществува такава. Действията на Евалд, които виждаме, са изцяло добронамерени, но безусловно водени от тъмните му желания. В борбата с тях неусетно ставаме съучастници и започваме да гледаме на света през призмата на педофила, до степен да го приемем за жертва. Отговорът на всяко подозрение към метода на Зайдъл е, че измамата на фикцията е далеч по-опасна, защото ни отдалечава от мисълта за истинските ужаси на живота. 

 

„Уроци по немски“ може да бъде гледан по кината от 23.02.

„Спарта“ може да бъде гледан по HBO GO.