Филмът, отличен със „Златна роза“, „Майка“ на Зорница София, се извиси над останалите. Няколко са причините за успеха му: първо, че е вдъхновен от истинския живот – съдбата и пътя на театралната режисьорка Елена Панайотова. Самата Панайотова се появява в един финален епизод и това е много силен ход. Но документалният подстъп към историята е проведен и на много други нива – с натуршчици, ромчетата-артисти от школата в Широка Лъка и Забрал в Родопите, с деца от най-голямото гето в Кения. Това са сираци и деца в неравностойно положение, които чрез театрални игри и пърформанси се социализират и научават, че има нещо друго, освен физическото оцеляване и то може да ги спаси (журито присъди специален Диплом за децата от Широка Лъка и гетото Кибера, Кения, участвали във филма „Майка“). Всъщност, Елена Панайотова е била една от героините в документалния филм на Зорница София „Modus vivendi“, но тук виждаме фикционална нейна проекция, вече като жена и човек на изкуството. Двете начала – майчинството и професията, са неразкъсваемо преплетени.
Историята е следната: на трийсет и две години Елена (в ролята Дария Симеонова) разбира, че трудно може да зачене по естествен път и със съпруга си, диригент с международна кариера, започват целенасочени опити. И той, и тя са много отдадени на работата си, пътуват, трудно са заедно. Опитите продължават, но са неуспешни. Задава се вариант ин витро. Но се задава и възможност за работа в Кения. Елена избира децата от сиропиталище в Кения и бракът ѝ се разпада. Но тя намира сили и трансформира провала и травмата си в алтернативна форма на родителство. Няма да има свои деца, но без да е родител, става майка на стотици непознати чернокожи малчугани. С методите на театъра и играта успява да им даде надежда за по-добър живот, да им открехне посока за радост и излизане от мизерията. Мизерията на Кибера, най-голямото гето в Африка, е най-разтърсващото послание в този филм. Сто процента документална визия, която не може да бъде постановъчно естетизирана. Заснети мощно и сурово от Крум Родригес (Награда за операторско майсторство), тези кадри стават своеобразна мярка за сравнение и остър повод за размисъл – къде сме ние, какво можем да направим, може ли въобще изкуството да се изправи срещу бездънната бедност и изостаналост на света...
Филмът сблъсква глобални и локални проблеми, интимно и социално, чисто човешките копнежи и свирепите амбиции за професионална реализация. Няма универсални отговори, но има нравствени избори, които помагат за други нравствени избори С този филм, който повече води към размисли, отколкото вълнува, българското кино се качва на ново стъпало, от което имаме глобален поглед и перспектива. Като успява да вплете в единен разказ различни редове на мислене и различни стилистики (от чисто документалното изображение до естетски-изтънченото на театралните експерименти), режисурата предлага хибриден подход, който особено импонира на съвременната чувствителност. Все пак, над всички въпроси, които повдига „Майка“, остава да доминира най-простият, свързан с биологията и човешката природа – защо много млади жени в България, а и по света, не могат да заченат естествено. Няма как един филм да отговори, това не може да направи, уви, и съвременната наука. Но Зорница София показва как отделната жена, ако е жертвоготовна и духовна, може да се почувства истинска майка. Така филмът разширява идеята за майчинството и нейните измерения. Майката може не само да дарява живот, но и да спасява – себе си и обществото. Дария Симеонова успява при всички обстоятелства да запази естественост с прелестен минимализъм в изразните средства. Зад тях прозира тоталната ѝ вътрешна решителност и мотивация. Тя изгражда силен образ на модерната жена, надарена и ощетена, силна и слаба, която знае как да се изправя след неизбежните поражения и да създава смисъл.
Боряна Матеева – списание КИНО, брой ноември 2022 г.
За да прочетете сценария, кликнете върху заглавната страница. ↓
